Глухо е у Карабельови — глухо и зловещо. Шепнат из коридорите грозни сенки — сноват и изчезват: все дебели лица на млади житари, винари, лихвари. Само старшите стражари стоят тъмни от двете страни на тъмна врата. Вътре се чуе звън и глух говор. Старшите се понавеждат към ключалката.
    — По най-положителни сведения, господа, опасното еврейче Иско не е напуснало града...
    ...Не е го напуснало, разбира се, щом и Карабельовата е още в града — хи-хи! — Старшите се навеждаха до ключалката...
    ...Около дълга маса стояха сдървени лица. В ъгъла на стаята алков закриваше креват. Председателят често звънеше. И стана.
    — Имам думата, господа. Държа да забележа: не може да се говори без разрешение. И настоявам да се повика немедлено околийският началник. Защото моментът е сюблимен и може да се каем в п о с л е д т в и е. — Има думата г-н полковник Гнойнишки.
    Старшите стражари отвън дишаха вече в самата ключалка.
    Дребничкият полковник повиши глас:
    — Аз разбирам, господа, вашия председател, запасния майор г-н Кандилев Добри, юрист. Но без сарказми; да, без сарказми. Ще ме разберете впоследствие. — А засега — признавам: околийският началник ще  о т г о в а р я. Защото ако миналата седмица той не беше - по известните причини — снизходителен към опасното еврейче Иско, — ние не щяхме да имаме в п о с л е д т в и е това днес.
    Старшите стражари отвън се стъписаха: вратата се открехна и издаде глава кметът, бай Нако:
    — Хайде там, пред входа! И никой да не припарва из коридорите.
    ...Вътре онемяха По устните на председателя, г-н запасния майор Кандилев Добри, юрист, заигра пеница.
    — Известните причини, господа, за които н а м е к в а полковник Гнойнишки, за мен тук, на това място, са неизвестни. При това уважаемият г-н полковник Гнойнишки ще се съгласи, вярвам, че началникът на гарнизона не бива да сеидентифицира с шефа на полицията, защото помислете какво може да излезе в п о с л е д т в и е. Трябва, господа, да се пази моралният п р е с т и ж на армията, за да не се каем в п о с л е д с т в и е.
    ...Позицията на председателя беше силна, разбира се, особено по своята си справедливост. И полковник Гнойнишки не можеше да не обясни, че ако той, като началник на гарнизона, както ако и г-н Ячо Дундов, като представител на паркета, правеха чест на събраните сега тук, това предстоешедасе оцени в последствие. Защото при събития тъй исторически, тьй решителни, тъй съдбоносни, като настъпилите през тази нощ — при такивато едни събития не трябва ли всеки, а също и началник гарнизона, а също и г-н прокурорът — не трябва ли и те да кажат своята си авторитетна дума пред екзекутивата на съзнателното гражданство, на верноподаното към короната и армията гражданство?
    Полковникът повиши пак глас:
    — Да, господа, моментът е сюблимен. Одързостиха се — тази нощ — и посегнаха впоследствие — родоотстъпниците — върху законно установените власти. Така ли е? Добре! Какво впоследствие? Просто да ги до-вършим! Нищо повече! Прочее, към дело: смело и непоколебимо! Да ги до-вършим до крррааак, гос-по-да-а!
    ...Лицата бледнееха. Прочете се списъкът. Всеки ближеше засъхналите си устни.
    Бай Нако броеше: свиваше пръст след пръст. А тъй като пръстите му не достигнаха, той повтори...
    Полковник Гнойнишки простря покровителствено ръка:
    — Господа, не се съмнявам, че всеки от вас е готов да отстой твърдо, с желязна воля, за свещеното дело на армията. Но ще си позволя да ви пришепна и друго: не забравяйте, в игра са днес не само интересите на България, не! В игра са днес и вашите, глави, господа! Толкоз... Умному мало довляет...
    Ресните на всички очи пъпреха. Полковникът си наложи фуражката.
    — Но, господа, аз не искам да ви влияя, нямам право, армията е неутрална. Прочее...
    И изкозирува към всички с войнишки полукръг.
    ...Излезе и бай Ячо. А последва ги и кметът. Бързаше и се посви:
    — Извини, Гнойнишки, но — недоразумението с жена ми? Питам само...
    Гнойнишки се изпъчи:
    —Най-напред, Нако, тази работа сега. Хайде! И никакво кълчене, разбираш ли?
    — Е, да, е да. Но — жена ми?
    Ячо си пипна очилата. Май с Нако ще се спазарява сякаш... Кметът запъпра дебелите си ръце.
    — Но, моля ви се, зема се—публично— жена ми под стража, а после стражата се дига: как трябва да се разбере това?
    Как трябвало да се разбере! Полковникът засука мустак.
    — Какво има да се разбира бе, Нако: срещата на г-жа Софка със слугинята Марга е просто ф а т а л н а.
    Че тази среща беше фатална — за това нямаше какво да се говори.
    — Но, Димо, ако Карабелица не беше починала — и то нечаяно, тъкмо сред сватбеното веселие, — нали? — слугинята Марга нямаше да възлезе горе и Мичето нямаше да слезе долу и, значи, Софка нямаше да я придружи, та прочее...
    Гнойнишки махна ръка.
    — Стига, Нако. Не е ли и тя там — слугинята Марга?
    Там беше тя, разбира се — при навързаните в овощака. Бай Нако протри шепи.
    — Е?
    И Гнойнишки отсече с полегата длан въздуха:
    — И нея — фюйт!
    Това беше ясно.
    — Разбирам бе, Димо, но...
    — Ни-как-во но!
    Гнойнишки отсече пак въздуха с полегата длан.
    — Всичките — фюйт! Толкоз! Хайде!
    Нако разбра. И загали лакътя на полковника.
    — Добре бе, брате, за това не споря, то се разбра. Но трябва да сме на чисто, Димо, за Софка, казвам: човек се уби тук, пристав се уби! Не е шега, Гнойнишки! Аз настоявам предварително на очна ставка със слугинаята Марга. Това е абсолютно необходимо.
    Полковникът загледа Яча и тоя се разсмя.
    — Тю-ю бе, Нако, и-и-и холан!
    Кметът недоумяваше. Трябва да се тури край на скандала със Софка, как инак! Но лицето на Гнойнишки позеленя: очите му се заискриха. Ей че тъпак — Нако! А окръжен управител е бил до вчера — пфу!
    Няма вече следствия бе, човек, няма о ч н и т а в к и и так далше.Чека — туйто!
    Бай Нако изви ръце на хълбок и широко се ухили:
    — А с жена ми?
    — Нейната е лесна. Аз отивам при нея.
    Разискванията бяха почнали. Думата имаше помощник-кметът Дечко. Бай Нако седна до него.
    — Дръж, Дечко!
    И ораторът повиши глас. — Да, в живота на поколенията има съкровени минути, пред които трябва да се благовее. И не бива никога да се губи вяра в племето, в народа. Защото историята не е открила до днес друг граждански олтар.
    — Понятието народ, господа, не е фикция; планините, горите и полетата са мъртви без хора. Разбира се, не е фикция и идеалът за обществена дисциплина. Д е в и з ъ т един за всички и всички за един.
    Бай Нако беше зяпнал от удоволствие. И извика:
    — Карай, Дечко!
    А после хвърли на цялата маса:
    — Какъв талант ще излезе от него, стига да се отърси от своя Маркс!
    Дечко — висок, мургав, с големи черни очи и с дебели сплеснати устни — се ухили и сви рамене:
    — Благодаря за благопожеланията, г-н кмете. — Та, г-да, девизът един за всички и всички за един е върховно начало за всяка здрава, ценна и жизнеспособна общественост. Обаче не бива да забравяме, че тоя девиз, тоя свещен девиз не изключва противоречията и борбите между разните слоеве и класи.
    Аха... председателят позвъни:
    — На предмета, моля.
    — Именно, г-н председателю. Партиите, идейните течения, даже гражданските войни са последствия, а не причини; те се коренят в съзнателното и несъзнателно стремление у всички нас към изглаждане на противоречивите класови интереси в името на идеална обществена дисциплина. И е време в такъв сюблимен момент като преживявания сега да ми се позволи известна откровеност. Убивахме, г-да, противниците си преди седмица, готвиме се да ги избиваме и сега, а ще трябва може би да разстрелваме и след седмица. Но докога?
    Стаята онемя: очите на всички се скриха под сключените вежди. Само кметът, бай Нако, сви език на фунийка:
    — Дечко бе, старшите стражари аз отпъдих на двора.
    — Не ви разбирам, г-н кмете.
    — В коридора не може да припари никой, казвам. Прочее, няма кой да те чуе.
    — Толкоз по-добре, г-н кмете: слушате ме, значи, само вие и мога да бъда съвсем откровен. Време е да се опомним. Днес ние пишем история, която утре ще четат децата ни. И не бива те да се гнусят от бащите си, нали?
    Председателят мигаше с ръка върху звънеца. Висок, плещест, с дълго лице, той слушаше опулен и, види се, недоразбираше. Ораторът посрещна опуления му поглед и попримижа.
    — Г-н председателю, г-да, моля малко снизхождение. Хора ще избиваме тук, синове на нашата страна и равноправни с нас граждани, съвсем равноправии. Прочее, да бъдем на чисто. Аз не трепвам от това, че ще трябва да загинат още 300—400 или най-много 1000 човеци...
    — Браво, Дечко, карай!
    Бай Нако протриваше възхитено ръце. Карай! И Дечко повиши тон:
    — Ако е нужно, даже и собственоръчно бих екзекутирал, г-да. Но не бива да се заслепяваме, а-а! Ний всички — с децата и с жените си, — всички все тук ще живеем в тази страна, сред този народ, да? Не можем се пресели на месечината, г-да, не можем избяга — поне всички, да!
    Я! — Председателят забрави звънеца и заблъска нозе.
    — Кой ще бяга? Ние не сме дезертьори, другарю! Без обиди!
    А зад алкова се изсвири с уста.
    Главите около масата се свиха между раменете.
    Ораторът пребледня.
    Председателят се обърна към алкова:
    — Без интервенции, г-н поручик.
    А после позвъни и попита през нос:
    — Иска ли някой думата?
    Дечко разпери ръце:
    — Но, г-н председателю...
    — Без но.
    — Позволете, не ви разбирам.
    — Умря Марко, казвам.
    Тя се разбра. Бай Нако застиска ръката на помощника си.
    — Зарежи, Дечко, нали виждаш.
    Но Дечко се наведе умолително до ухото му:
    — Аз утре отчет ще давам пред избирателите си, г-н кмете... Аз съм представител на работническа партия, най-после...
    Да, това беше право. Бай Нако смигна на председателя. Нека се доизкаже помощник-кметът на града: нали това ще вършим сега!
    И Дечко се поизкашля в шепа.
    — Аз отбягвам, г-да, отбягвам и съзнателно ще отбягвам в тоя трагичен момент онова, което е в дъното на събитията днес: мизерията на работните маси, бедствията на бежанците, чудовищната скъпотия.
    Ще отбягва уж, пък го казва! Бай Нако застиска пак ръката на оратора:
    — Дечко бе, тази стока овехтя: харчеха я — школните дрипльовци — по всички панаири от четвърт век. Ораторът откри широко чело:
    — Именно, г-н кмете! И трябва дваж по-внимателни да бъдем, щом народът е проагитиран от четвърт век насам.
    А-а! Бай Нако плесна дебела длан по масата.
    — Да живееш, Дечко! Ха добави сега: а кой го проагатира, а? Аз ли, или ти, а?
    Сдървените лица около масата се оживиха. По челото на оратора лъсна пот.
    Бай Нако тържествуваше:
    — Виж какво ще ти кажа аз още, Дечко: в съседната стая има мъртвец, помина се Карабелица.
    Дечко се забърка съвсем. И бай Нако сниши тон:

— Казвам, Дечко, и мъртвите имат уши: зарежи, стига!
    Дечко ще зареже, то се знае. Но трябва да закръгли поне главната си мисъл.
    Председателят позвъни:
    — Никакви мисли! На бойна линия трябва да се дейс-твува — ф е р т и к!
    Пламна мургавото лице на снажния помощник-кмет. Ще им каже той — ей сега ще им каже — че са на бойна линия, но срещу собствения си народ, да!
    Алковът в ъгъла на стаята обаче се шумно разкри. Върху креват в ослепително бельо лежеше възнак мъж с лице под широкопола сива шапка. И единът му крак откриваше към оратора дебела подметка.
    По сдървените около масата лица бликна уплахата на овни в кланица.
    Бай Нако се извърна настрани. Устните му мърдаха.Той беше възмутен. И с право: на тоя креват можеше да се положи утре мъртвата Карабелица. А тоя сега се е метнал на него с чепиците си. Просто безобразие и нищо повече, пфе!
    Само ораторът не се обърна: лицето му гореше.
    — Господа, не може да не се обмисля, щом се решава съдбата на 17 човешки същества.
    Председателят позвъни:
    — Нямате думата. Ние сме в  а к ц и я. И ще обмисляме впоследствие.
    Дечко, все още горещ, сви рамене.
    — При тези условия, г-н председателю, аз се виждам принуден да напусна екзекутивата.
    Бай Нако подскочи. "Хм, това момче си търси белята!"
    — Слушай бе, Дечко, ние сега писаната ли прилагаме, или неписаната?
    Дечко пъпреше ресни. Бай Нако го дръпна при себе си.
    — Седни де, седни. Питам те: глупавите ли вразумяваме ние сега, или бесните усмиряваме?
    Дечко седна. — Бесните усмиряват, то се знае: нали затова е и Дечко тук!
    Бай Нако повеселя:
    — Тъй речи, другарю. Така, момчето ми. Фиш! Фиш! Кажи рибе, па да те разуме цел свет. Значи, ние не съдим, а наказваме, така ли е? Е добре, за какво може да спорим?! Пет ли да са, десет ли, или двайсет — за какво друго, а? Добре, ако има разногласие, ще гласуваме и — свършено!
    Но подът се раздруса — председателят буйно тупна с крак:
    — Никакво гласуване, господа! Стига партизанство! Умря Марко.
    Кметът отпусна ръце като ударен. Ха сега де!
    — Но, г-н председателю...
    — Никакво гласуване! Ще подпишем протокол и тол-коз. Гла-су-ва-не, хайде де-е-е!
    Кметът се ухили до уши. И се заекна:
    — Не по врат, а по шия.
    — Как-как? — Председателят се надигна бавно. Повторете, г-н кмете!
    Смееше ли бай Нако да повтори! Председателят, запасният майор Кандилев Добри, юрист, беше син-зелен я шепнеше:
    — Господа, обиден съм и заявявам: или г-н кметът навън, или аз! Решението ми е к а т е г о р и ч н о. Засега това, а другото впоследствие.
    Ще излезе бай Нако, то се знае. Защо да не излезе. Но не е там работата, разбира се.
    Всичкото това сега очевидно е едно недоразумение, само едно голо недоразумение.
    — Аз казах, господа!
    Бай Нако сви пак език на фунийка:
    — Аз казах: не по врат, а по шия, защото ръка ли дигаш, или протокол подписваш, все е гласуване!
    — Никакво гласуване!
    Председателят трепереше:
    — Повтарям, никакво гласуване!
    — Добре бе, брате.
    Бай Нако му протегна дебелите си ръце.
    — Ето, аз съм напълно съгласен с вас, щом вий не сте съгласни с мен.
    Помириха се. Бай Нако даже потупа противника си:
    — Вие, г-н Кандилев, не сте правили политика и затова се обиждате от нищо.
    Не беше, разбира се, нито място, нито време да се определя правил ли е някой политика, или не. Сега трябваше да се говори по същество.
    Но по същество думата взе човекът със сивата широкопола шапка. Той дойде от кревата. Нисък, съвсем обръснат, с големи татарски скули. Хвърли на масата готов протокол.
    — Подпишете, че да се свърши. Много я усукахте.
    Мяркат се образи в замрялата стая и върху дългата маса падат имена, тежки като трупове: чете се протоколът.
    Очите са свити, гласовете одрезгавели, устните треперят:
    Градският кмет, бай Нако, стиска ръцете на помощника си и му шепне:
    — Не ставай дете, Дечко, подписването на протокол е идеална форма на гласуване: съгласен си — подписваш;не си съгласен — мотивираш особено мнение. Така — и агнето здраво, и вълкът сит!
    Шепне бай Нако, слуша четенето на протокола и храбро подхвърля:
    — Аха, Дърленски, адвокатчето — пада му се; изучи го дядо владика, а той се дигна срещу черквата. По-нататък!
    — Капановите ли? Хм, пияници! Но нищо: езичецът им жилва човека и в гроба. Карай!
    — Марга, глупачката, хе-хе, надали е разбрала какво става. Ама нищо, да е разбрала! По-нататък!
    Възцари се тишина, онемя и бай Нако, около масата трепереха само пребелели устни.
    Заходи перото...
    И не хващаше мастило — перото...
    Дечко, помощникът, отмести стопа си. И настръхна тишината. Чакаха зинали, слушаха. Но се понесе само шипене на пресипнал глас:
    — Ни-нима вси-сичките бе, господа... вси-всичките се-се-се-демнайсет?!
    Перото падна от нечия ръка. Не го пое вече никой. Председателят подкани:
    — Продължавайте, господа!
    Перото потръгна пак. Бай Нако, кметът, стискаше ръката на помощника си:
    — Няма как, Дечко! Няма що, братче! Ще се избият... в България... както каза и ти... някакви 300—400 или най-много хиляда души... Е, няма да се свърши родът човешки!
    Дечко избели очи. Не, той не е казал такова нещо! И облиза устни с език. Звяр е кметът! Свиня! Като че ли орехи брои! Бясна свиня!
    — Мастилото, господа... мастилото, моля!
    Перото пак падна от нечии ръце. Пое го Дечко, помощникът.
    Но се понесоха тежки стъпки, драена се кибрит до Дечка, запали се цигара и се осветиха две вълчи сиви очи под дълбоко прихлупена сива широкопола шапка.
    Пресипналият глас на Дечко изшипя:
    — Мастилницата, моля — самата мастилница: ще мотивирам особено мнение.
    А-а, особено мнение! Председателят блъсна своя стол.
    — Няма го майстора, другарю!
    Той стана бавно — председателят. Заключи вратата. Залепи гръб о нея. Вторачи стъклени очи в Дечка.
    — Стои тук — другарят, слуша всичко; узнава всичко; съдействува на всичко, зема и заплата; и после — "аз бях на особено мнение"... На-а, особено мнение!
    Е, тя се разбра...