Никола Вапцаров

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ДВУБОЙ

 

 

Ние сплетохме здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе от мойто сърце,
грохнал си ти. Тогава? -
Един ще бъде повален,
един ще бъде победен -
и победеният си ти.

 

Не вярваш ли? Не те е страх? -
но аз пресметнах всеки ход,
последния кураж събрах
и ти ще бъдеш победен,
разкапан, озлобен живот.

 

Не почваме сега, нали?
Двубоят ни е твърде стар.
Двубоят ни се води с жар
от дълги дни.
От дълги дни сме вплели здраво
ръцете си един във друг.
И никога не ще забравя
жестокия ти, груб юмрук.

 

Във мината избухна газ.
И въглещния пласт
                          затрупа
петнадест човека доле.
Затрупа
        въглещния
                      пласт
петнадесет
           човешки
                    трупа.
Един от тях
                   бях
                             аз.

 

Пред прага на един бордей
дими
     изпуснат
            пистолет.
Трупът полека леденей...
И нито вик,
            и нито шум -
един куршум
и после - смет.
И колко леко...
И без бой,
без порив за живот,
без глас.
Ти спомняш ли си
кой бе той?
Това
        бях
             аз!

 

На мокрия паваж
                               лежи
човек, застрелян из засада.
Небето, заредено с взрив,
ще падне с трясък
               на площада.
Човекът, който там
                               лежи
във локва кръв,
е моят брат
и в стъклените му очи
омраза и любов
                      горят.
Извергът,
          мерзкият
                   стрелец,
закри следите си
                     завчас.
Ти спомняш ли си тоз подлец?
Това бях
                  аз.

 

Но помниш ли, едно дете умря
             в Париж на барикада.
Едно дете
              във бой умре
със кървавата
                        ретроградност.
Във жилите полека-лека
кръвта изстива
                     като щик.
Ала една усмивка лека
по устните се плъзва в миг.
И после устните синеят,
ала в очите
                      жар гори,
ала очите сякаш пеят:
„Libertè chèrie!“...
Един гамен е
                   прострелен.
Лежи скован във смъртен мраз.
Ти спомняш ли си
тоз гамен?
Това бях аз!

 

Но помниш ли,
           един мотор
прониза
               с смях
                            и оптимизъм
мъглите,
               гдето птица даже
не слиза
                в влажния
                              простор;
един мотор с крила, които
разсичат
                ледната завеса,
изменят земната орбита
и с взрив на бензинни пари
разчистват пътя към прогреса.

 

Моторът, който пее горе,
е труд на моите ръце.
А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце.

 

Човекът, чийто поглед верен
                                           е вперен
                                 в нервния компас,
човекът, който
                     влезе в бой
с мъглите,
              с северния мраз,
ти спомнях ли си кой
                                 бе той?
Това бях
              аз.

 

Аз съм тук
                и там. -
                            Навред. -
Един работник от Тексас,
хамалин от Алжир,
                                    поет...
Навред съм аз!
Навред съм аз!
Как мислиш,
           ще ли победиш,
навъсен, мръсен,
зъл живот?
И аз
           горя,
                    и ти гориш,
и двамата
            се къпем в пот.
Но ти изчерпваш свойте сили,
слабееш ти,
             отпадаш ти.
Затуй така жестоко жилиш,
в предсмъртен ужас
                 може би...
Тогаз,
        на твойто място,
                      дружно,
ще изградим със много пот
един живот
                     желан
                                   и нужен,
и то
          какъв ЖИВОТ!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 


 
 

г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]