Никола Вапцаров

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

 

 

Ние спориме
                      двама със дама
                                             на тема:
„Човекът във новото време“.
А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
                    даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
                   от ропот
и град от словесна
                                атака.

 

- Почакайте - казвам, - почакайте,
                                            нека...

 

Но тя ме прекъсва сърдито:
„Ах, моля, запрете!
                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

 

Аз четох как някой
           насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
                  на черква отишъл
                                           подире
и... после му станало леко.“

 

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
         понакуцвам
                    в теория
и рекох полека,
                     без злоба,
                                 човешки,
да пробвам със тази история. -
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
                                    пари.
Синът ги подушил,
                                      вземал ги насила
и после баща си затрил.

 

Но в месец, или пък
                    във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
            не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

 

Отвели тогава злодея
                            злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
                 ч о в е к.

 

Не зная с каква е
                     закваса заквасен,
не зная и как е
                             замесен,
но своята участ
                     от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

 

И после разправял:
                „Брей, как се обърках
и ето ти тебе
         бесило.
Не стига ти хлеба,
                            залитнеш
                                  от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
                               в скотобойна,
въртиш се, в очите ти -
                                       ножа.
Ех, лошо,
         ех, лошо
                   светът е устроен!
А може, по̀ иначе може...“

 

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
                       изплаввал чудесен -
и после
          заспивал
                    усмихнат...

 

Но в коридова
           тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
                 „Хайде, стани.“
Гледали хората
               тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

 

Онзи в леглото
                 разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
                                      на бик.
Но лека-полека
                човекът се сетил -
страхът е без полза,
                ще мре.
И някак в душата му
                станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
                                                - Добре.
Той тръгнал. След него
                               те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
                             „Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат.“
Във коридора
                           тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
                                              а горе
вече зората блести.

 

Човекът погледнал зората,
                                           в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
                                     тежка,
                                                   човешка,
                                                                    жестока,
                                                                                безока
                                                                                            съдба.

 

„Тя - моята - свърши...
                     Ще висна обесен.
Но белким се свършва
                           със мен?
Животът ще дойде по-хубав
                                     от песен,
по-хубав от пролетен ден...“
Споменал за песен
                         и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

 

Как мислите, може би
                         тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
                               но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
                                  след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
                   с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

 

Дори и затвора
                        треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
                „Браво, човек!“

 

Нататък е ясно. Въжето
                                              изкусно
през шията, после
                                      смъртта.
Но тамр в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

 

И тука започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! - Разказвате
                                                      сякаш
като че там сте били!“...
Какъв ти тук ужас?! -
                                      Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 


 
 

©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]