Иван Вазов

„Чичовци. Галерия от типове и нрави български в турско време“

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

 

X. Убедителност на един сладкодумник

 

 

        Хаджи Смион от своя страна пък утешаваше Варлаама Копринарката.
        Батареята, още в безпорядъчно състояние от трескавото движение, което и беше дала силата на огъня, смъкнала се беше от високата си позиция и клечеше замислена, но още димяща, при барата, с поглед отчаяно впит към стряхата. Там, провесена на малакофа си, съхнеше на слънце и меланхолически се полюляваше праната рокля.
        Генерал Варлаам, блед, презеленял, запенен, с наострени подстригани мустаци, с изложена Сахара на слънцето, която сега лъщеше заслепително от пладнешките лъчи, ходеше бързо назад-напред по двора, последван от Хаджи Смиона, който чакаше да му отмине малко гневът, за да се не оплете в някоя безполезна, разправия.
        - Сега казвай: какво му се пада на тоя бяс нечестив? - попита изведнъж Варлаам, като се извърна.
        - На Селямсъза ли?
        Но Варлаам, който никога не именуваше съседа си, прибави раздражено:
        - На оногова, де, казвай!
        - Слушай, Варлааме, помирете се, казвам ти като на приятел.
        - Фарлам ли?
        - Добре е да се помирите, вярвай Бога, добре е да се помирите, по братски, по християнски - казваше покорно Хаджи Смион, който гледаше с добром да ги помири.
        Варлаам изгледа намръщено Хаджи Смиона.
        - Аз не очаквах от ваша милост такива едни совещания.
        - Аз, като приятел - измънка Хаджи Смион нерешително, понеже се боеше от някакво скарване.
        - Как? С него? Брат? Християнин?
        - Вярвай Бога, Варлааме, опрости гo... Той се моли за прошка. (Хаджията лъжеше.)
        - Кой? Той?
        - Той, на̀, сега ида от тях е... убедих го и той е готов да се целувате, самичък рече, склони.
        - Целование с Юда? Да пази Господ, никогда! До гроба!...
        - Ама слушай, Варлааме!
        - Не слуша Фарлам.
        - Ама чуй ме де, една думица...
        - Отнюд!
        И Варлаам пак взе да ходи назад-напред с наведена глава и с ръцете отдире.
        - Варлааме - извика пак Хаджи Смион.
        - Слушам.
        - Аз и друг път съм ти казвал!... Булка! Нямам ли право?
        Булката нищо не отговори. Очите и се бяха впили в роклята, по която още личаха следи от два големи облака, нарисувани от котката с най-прекрасно индиго.
        Варлаам погледна и той роклята, изпречи се като свещ пред Хаджи Смиона и проговори гневно:
        - Ти от булката искаш право, а? А я попитай, какво и е на сърцето?
        - Знам я, знам я, тя е милостива.
        - Я попитай Фарлама как му се въртят облаци из стомаха?
        - Знам те, знам, да бях на твойто място, вярвай Бога...
        - Можеш ли изтърпя това кораблесокрушение на целия ми дом?
        - Не можа.
        - Би ли се примирил с такъв мръсник - предател и смертоубиец?
        - Аз?
        - Ти, де!
        - Умирвам!
        - Та и Фарлам умира, но сам си знай на душевното желание трескавицата. Чуждите хора отвън гледат в кошарата... а козата сама знае остър ли е ножът... Смей се, рекли, защо? Плачи, рекли, защо? Ех, по-добре да се смея, та да не плача. Светът е така: никого не е грижа за Фарлама.
        - Да, никого не е грижа за Варлаама - повтори машинално Хаджи Смион, като гледаше злополучната рокля, както и котката, които се сушаха на слънце.
        - Да вземе някой да ти наплеще Ингилиза не със синилява боя, ами само с чиста помия, па да му каже: иди се потъркаляй в джамфезената жълта рокля на булка Хаджийка, приимаш ли го?
        - Не го приимам.
        - Ами Фарлам как да го возприятствова?
        - Имаш право, недей приима̀, човек бъди, дръж се!
        - Това не е ли цяло отвергателство за честа на фамилията ми? Този смертоубиец ми обезчести леглото.
        - Право, човек за една чест живей! - каза Хаджи Смион.
        Варлаам помисли малко, па пошушна:
        - Знайш ли к'во?
        - Знам. К'во?
        - Не обаждай никому.
        - Няма да обадя никому.
        - Дай ми твойта...
        Хаджи Смион се втрещи.
        - Мойта?
        - Дай ми я! Смертоноската...
        - Пушката?
        - Тя.
        - Защо ти е?
        - Дай я.
        - Пълна е.
        - Пълна.
        Хаджи Смион се озърна плахо.
        - Мълчи, да не чуй някой.
        - Чувай...
        - Дяволът си няма работа.
        - Дай я на Фарлама, не се бой.
        - Не!
        - Чуй, няма да го опушна, смерт няма.
        - А защо ти е?
        - Ще ти каже Фарлам.
        Хаджи Смион клюмна отрицателно.
        - Хаджи, тоя Селямсъз е цял харсъзин...
        - Знам, е?
        - Нощеска се прехвърли през моя зид, помисли си...
        - Мисля.
        - Може някоя нощ пак да мине и да нападне фамилията.
        - Разбирам. Лани Геревица, копачката на гюла му, нали го вика на общината?... Пази си честта, Варлааме.
        - Дай тогава смертоноската!
        - Да ме пази Господ!
        - Няма да го убия совсем, ще го уплаша само, не си ли ми приятел?
        - Не, не, с пушка не си играй, пази си честта Варлааме!
        И Хаджи Смион бързешката изскокна из вратнята.
        Кога се отдалечаваше от улицата, той пак зачу силни крясъци, които възлизаха до облаците.
        Примирието се свърши. Почваше се решителният бой между двамата генерали - с батареите им.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]