Иван Вазов

„Чичовци. Галерия от типове и нрави български в турско време“

Литературен клуб - 20 години! | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

 

Епилог

 

 

        На заранта Джаковото кафене беше препълнено с обикновените си посетители, които шумно се разговаряха върху вчерашните извънредни събития, които развълнуваха целия град. Иванчо Йотата, успокоен вече, като сърбаше победоносно кафето си, разказваше им бягството си с Хаджи Смиона, но замълчаваше някои подробности, като корабокрушението и уплашването от Мунча. Хаджи Смион отсреща клюмаше и потвърдяваше думите на Иванча. Само по въпроса за змията дойдоха в малко разногласие: Иванчо уверяваше, че тя била дълга лакат и 2 и половина рупа. Хаджи Смион пак поддържаше, че тя била колкото маркуча на дядовото Нисторово наргиле. Но те се сбутаха сериозно, когато дойде въпросът: кому принадлежи славата за победата, която Хаджи Смион приписваше на себе си.
        - Да я цапнеш с камък и баба знай! Ами да я хванеш с ръка като мене, де смейш? - каза той на Иванча. А като се извърна към Ивана Капзамалина, пошепна му тихо: - Йотата скри, дето се окъпа в реката като мишка. Ама аз ще ти разкажа после... той бил много страшлив.
        После, като се наведе и поброи броеницата си, каза на себе си, като че му дойде нещо на ума:
        - Хай, дявол да те вземе, Мунчо!
        - Ами ти що бяга? - Попита го Иван Капзамалинът сопнато.
        Хаджи Смион се посмути, но отговори:
        - Аз, да не беше фесът, кой щеше да ти бяга? Па аз не бягах, аз, само тъй ѐ отидох в планината, аз съм американец, ти знаеш. Ама Йотата много страшлив, да те пази Господ...
        И той хвърли пак съжалителен поглед към Иванча.
        В това време между кафеджият и неколцина други ставаше дума за сатирите; те се чудеха кой ще е бил съченителят им, когото дядо Нистор изруга безжалостно.
        - Свинщина! - избъбра строго поп Ставри.
        - Магария българска! - избърбука главата на Хаджи Христя Молдавът, която кафеджият сапунисваше.
        Но Иванчо Иотата не чу тия обидни думи за произведението си, както не забележи и предателските нашепвания на Хаджи Смиона: той се беше дълбоко замислил върху вчерашните приключения, които тъкмеше да опише подробно в отделна история, на която търсеше вече названието.
        Чорбаджи Николаки, мълчалив дотогава, смучеше чибука си в отсрещния кът и поглеждаше сериозно присъствуващите. Изведнъж той изтърси лулата си и се обърна към Мича Бейзадето:
        - Аз теб нали ти казвах вчера, Мичо, ако чакаме от такива Варлаамовци, тежко ни и горко! Ще станем за поругателство.
        - Епитропи, срам за българския народ! - каза Йотата.
        Мичо Бейзадето, от вчера още сърдит на чорбаджи Николакя, кипна. Варлаамовото име подпали борбата за възточния въпрос.
        Чорбаджи Николаки възхваляваше турската сила и не отстъпваше. Бай Мичо му възразяваше силно, Мирончовият глас гърмеше далеко навън. Не по-малко дързост показваше и Хаджи Смион, който беше виждал русите на 48 лето в Букурещ. Даже и кафеджият остави сапунисаната глава на Хаджи Христа и изруга турското царство. Но и Николаки чорбаджи имаше здрави съюзници, от които най-яростен беше Иван Стамболлият, който беше посетил в Цариград Топхането. А също и Хаджи Атанасия, който от любов към гръцката псалтикия, не можеше да търпи възточния въпрос на Миронча. Но той се стресна тозчас да не би тоя разговор да докара някакво „разтреперване на въздуха“ и хвана благоразумно да въдворява мир. Но напразно. Бай Мичо Бейзадето беше извън себе си и всред общия вик и глъчка разпалено разгромяваше Туркия и чорбаджи Николакя и в увлечението си не съгледа, че вратата си отвори и онбашият влезна вътре и седна. Всичките мигом се спотаиха, като сториха темена на турчина. Изведнъж бай Мичо стана прав и запъхтян пред онбашия, когото гледаше кръвожадно.
        - Та ще ти кажа, Мичо - извика високо Хаджи Атанасий всред гробната тишина, - че тъкмо три недели остават до малкия пост, хващам се с тебе на каквото искаш, не се препирай напразно.
        - Да, да - потвърди досетливият Хаджи Смион, като си изу лявата калевра и погледна ласкаво онбашия.

 

 

 

20 август 1884 г., гр. Сопот

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]