Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

IV. БАЛ

 

 

          Половина километър на изток от Русе, до самия дунавски бряг, при гарата, в павильона на Хелмщайновата градина, ставаше танцувална вечеринка.
          Часът беше близо десет. Звуковете на музиката се разнасяха далеко из тъмното поле и будеха съня на заспалите хълмове на Левенттабия. Прозорците на салона, дето играеха, силно осветлени, гледаха като огнени очи в нощната мърчина, премрежвани на всяка минута от сенки на човеци в движение. Пред входа на градината гледаха други светливи - по-малки - очи, фенерите на колата, донесли гостите, и тия очи постоянно се умножаваха.
          В самия салон, напълнен с дами в изящни бални дрехи, с голи рамена и с кавалери в черни рединготи - някои във фракове, - вихърът на валса беше в разгара си.
          Чужденецът, който би влязъл в тоя салон, би се зачудил от това пълно възпроизвеждане европейските удоволствия в един град едвам вчера излязъл из мрака на един варварски режим. Но той би се излъгал, ако припишеше тоя успех на влиянието на наплива от вънкашен свят, предизвикан от войната. Той би се почудил още повече, ако му кажеха, че тоя напредък не е от вчера и че той се дължи на един цивилизатор турчин. Мидхат паша беше направил от Русе не само столица на Дунавската област, но и център на европейска културност, взета в най-пустите си или най-грозните си форми.
         В съседната стая - бюфета - също куп млади хора, залисани в живи разговори.
         Сегиз-тогиз младежите се извръщаха несъзнателно към вратата, колчем тя се отваряше и пущаше вътре някоя нова натруфена гостенка, закъсняла пред огледалото си.
         - Шопов! Хайде, кадрилът се почева! - обърна се един висок и тлъст момък към другиго от дружината - младеж с черно мършаво лице, който разправяше нещо с широки ръкомахания.
         - Хайде и вие! - махна с ръка към останалите Шопов, па влезе в салона.
         - Стремски, ти няма ли да играйш кадрил? - попита един мургав, пълен, нисичък момък, като се запъти също към салона.
         - Не ща, Жирков.
         Стремски погледна през прозореца, отдето се виждаше, че пристигат нови пайтони пред градината.
         По лицето му, възмъжало и станало много изразително, с тънки като гайтан мустачета над свежата устна и с малко черно кочанче на брадата, играеше нескриваемо безпокойство. Той очакваше нещо, което не идеше.
         - Найден Маркович, вие ще пиете ли едно пиво? - обърна се към Стремски един по-възрастен мъж, с червено лице и със зелена униформа. Той беше граф Марузин.
         - С благодарение, Аполон Петрович. Един шприц! - обърна се Стремски към бюфета.
         - Хвана да става душно... Ах, тази мадам Анго! Пак тя - и на кадрила! Вечно тоя опротивял, опошлял мотив... Пропищяха ни ушите... Навсякъде той! - извика графът, като си обърса с кърпа червеното лице.
         - На ваше здраве, графе!
         - Знайте ли? - подзе графът. - Днес писах на жена си, че тая вечер ще бъда на бал. И нарочно за нея ида - да набера материал за едно интересно писмо, което ще й причини много удоволствие. Тя любопитствува.
         - Материал... за една сатира върху нашия красен пол - забележи усмихнат Стремски.
         - Този път съм обезоръжен, Найден Маркович: вашите българки са пленителни. Никога не съм виждал такава китка от хубави жени... Ето, например, влазя още нова - каза графът, като гледаше към вратата на салона, които се отвориха.
          - Ах! - извика неволно Стремски.
          - Защо това: ах?
          - Драга Филович! - пошушна Стремски и се поклони вежливо на една прелестна девойка, в бален накит, бял цвят, която замина край тях с една възрастна жена и се присъедини към купа госпожи в срещния кът на салона.
          - Ваша познайница? - попита графът, като следеше с поглед отминалата девойка.
          - Да, тя е сестра на госпожа Голичева, която вий познавате.
          - Действително, приличат си - забележи графът. Погледът му се вторачи в една нова гостенка, придружена - от мъж.
          - Ето Светлин?!
          - Мадам Голичева!
          Тия две възклицания изскокнаха едновременно из устата на двамата.
          Госпожа Голичева, облечена в черна атлазена рокля, която обвиваше един великолепен стан, правеше "петно" с тоя необикновен жалеен шар сред ясноцветните и пъстри премени. Но тя беше така още по-хубава и събра удивлените погледи на двата пола в салона. Тя беше жена на двайсет и пет години, в разцвет на женственост и пълно развитие на формите. Бяла, малко пълна, с черни, морни, пламенни очи и с уста чувствени, с врат изваян върху рамена идеални, тя цяла дишаше с пълна жизненост, нега и сладострастие. Имаше нещо раздражително и сладко парливо в погледа и усмивката на тая жена, която привличаше, която блазнеше, която магьосваше.
          Графът с напрегнато внимание я изглеждаше; той си спомняше изповедта на поручика Волски и намираше сега естествено да се улови в примката на омайната сирена този непобедим "серцеедец".
          Графът и Стремски вече си не говореха. Смесени с купа мъже при вратата на бюфета, всеки от тях беше се предал на съзерцание една от сестрите: графът гледаше Светлина, Стремски - Драга.
          Драга много приличаше на сестра си по снага и по хубост: бяла, напета, повелителна, с хубави очи и рамена като нея, но с небутната свежест в чертите, без печата на сладка умора от изнеженост и желания, която правеше така опасно прелъстителна Светлина. Драга пазеше гордостта на красотата си; Светлина имаше омаята на своята.
          Графът упорито изучаваше тая жена, с която силно го заинтересува признанието на Волски. Той търсеше да улови в погледа й, в изражението й тайното чувство, което я вълнуваше сега, защото тя без друго трябваше да знае за отпътуването Волскево. Но всичко във физиономията й показваше кокетка безгрижна, занята с желанието да дразни погледите чрез всяко свое мърдане, дума, ухилване, кимване към близките ней лица. Беше само малко бледна, а нейният чер с едри червени цветя веер махаше бързо в ръката й.
          На следующия танц тя игра. Игра и Драга. Кавалерите Драгини непрестанно се меняваха, тя не почина нито две минути, лицето й се зарумени, гърдите й се издигаха, нейния блестящ поглед светеше от тържество и щастие, огряван с една усмивчица, колчем се спосрещнеше със Стремскевия. Между другите тя игра - три пъти - и с един висок, окичен и галантен господин, от най-изкусните играчи, който хвърляше победоносни погледи навред, обхванал с голямо изящество и смелост стройния кръст на девойката. Графът попита кой е той и узна, че се вика Веригаров. И Светлина играеше с увлечение.
         "Влюбеният в нея человек я остави навеки, разделя се от нея - влюбената в него жена - и тя има тая храброст да се весели!... Що за загадочна душа! - думаше си графът. - Или пък тщеславният Михаил Аркадиевич се е хвалил?"

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]