Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Пета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

III. ДВА ПОЗНАЙНИКА

 

 

           Стремски се здрависа с чича си и му обади, че сега става митинг за Съединението. Хаджият се възрадва.
         - Ах! Да ида! - извика той и стана да иде в къщи да си земе шапката.
         В това време се отвори вратата и се появи един селянин.
         - Добър ви ден, господине - каза селянинът, като приближи свенливо. Той беше човек между двайсет и пет и трийсет години, крайно мършав и почернял, рус, с челоо тясно и издадено, и поглед остър и див.
         Стремски искаше да го познае.
         Селянинът чакаше мълчаливо това като човек, който не искаше сам да науми кой е.
         - А! Добре дошъл, добре дошъл! - каза най-после зарадван Найден, като фана за ръката госта; па се обърна към чича си: - Чичо! Стиснете ръката на този българин!
         - Кой е негова милост? - попита старецът учуден.
         - Един мой приятел още от княжеството.
         Старецът се ръкува сърдечно и влезе в къщи.
         Стремски покани да седне Рангела - защото това беше отмъстителят на баща му - и много любезно го разпита. Рангел просто и късо му разказа живота си от денят, в който избяга от Бучинския хан. Той се скитал доста време из Врачанската планина, па се заселил най-после в Шуменско, дето по едно време имал и служба горски стражар. Но, подушен от властта, той изчезнал и се скитал досега, гладен и под вечен страх да бъде уловен. Той скри само едно нещо: че хайдутува около една година в Родопите.
         - Но защо не дойде при мене още тогава, Рангеле? Нали ти обещах, че няма да те оставя?
         Найден с любовта на брат се занима веднага с мисълта да настани тук Рангела, чието хлътнало лице ясно сочеше теглата, които е изтърпял. Той му каза, че сега имаше една отворена служба като за него: пожарникар в Пловдив. По-сетне ща му подири друга. Занапред обаче той ще бъде Ангел, не Рангел. Шопът благодари покъртен и с насълзени дори очи.
         Невянка беше изпратила гостенката и идеше насам.
         - Ела сам да те представя на жена си... Невенке! Подай си ръката и стисни тая юнашка десница!
         Невянка, без да поиска разяснение, усмихна се към мъжа си и се ръкува сърдечно с Рангела.
         - Щом е юнак негова милост, той има моето уважение. Юнаци могат да бъдат само честни души - каза тя, като гледаше почернялото лице на селянина.
         Но тя пламна от червенина и изгледа с удивление момъка, когато Найден по френски й каза кой е.
         - Ти, Ангеле, ела довечера у нас да вечеряме - обърна се Найден към селянина, за да удовлетвори изразената по френски молба на жена си.
         - Сполай ви - поблагодари Рангел.
         - Ах, ето иде още един наш приятел!... Ела, Митко! - викна Невянка към един бледен стражар, който влезе из портата с неуверен вид.
         Дядовът Гъчов син, някогашното овчарче, беше неузнаваем под стражарската шинела и с това увехнало, убито лице. Найден го изгледа с участие.
         - Какво правиш, Митко? - попита го той.
         - Да кажем, че сме добре, господин Стремски! - отговори Митко с една тъжна усмивка.
         - Ти си угрижен нещо... Булката здрава ли е?
         - Здрава е.
         - Защо я не доведеш някогаж на гости?
Митко цъкна с язика си отрицателно.
         - Че какво е?
         - Не е Тодора за пред хора, дето го рекли... - и той се усмихна горчиво. Стремски го погледна учудено.
         - Не сговаряте ли се?
         - Лошо.
         - Лошо? - извикаха Стремски и Невянка едновременно, като разбраха от тая бърза и открита изповед, че Митковото сърце ще е преляно от горчила домашни.
         - Измамих се, господин Стремски, отидох си с тая жена! - въздъхна Митко.
         - Бедни Митко! - каза нажалено Невянка.
         - Какво ти прави? - попита също угрижено Стремски.
- Прави лоши работи - подзе стражарят и направи знак с ръка, като че искаше да си обърше сълза на окото, - безчестно живее - да прощава госпожата - сиреч, как да ви кажа?... Наложила е дебелите, зачерни ми лицето... Нощем се върна у дома от караул, да си легна, а нея няма, излязла! Заран си дойде, па ако й продумам нещо, ще се фърли като усойница на мене...
         - Хай дявол! - избъбра Найден.
         - Друга една нощ пък заварих, че излазяше от дома - няма да повярвате, господин Стремски: един поп! Той се прехвърли през зида. Поп Кън!
         - Ах, поп Кън? - извика Стремски, - аргосаният!
         - Налетях, господине!
         - Откъде е тая вонта? - попита старецът, който пак дойде и слушаше мълком.
         - Оттука.
         - В тая гъркомания ли намери? Ти не знаеш ли? "В дяволско село черква не прави!" Що си не зе от Карлово момиче?
         - Беше, господине - въздъхна Митко.
         Рангел се обади:
         - Момче бе!
         Митко се обърна към него.
         - Заколи я! - извика Рангел, комуто космите веднага щръкнаха. Митко го изгледа сепнато.
         - Не се стряскай, Митко: негова милост е много добър наш приятел - каза Стремски. - Но на твоята болка е лесен церът: напусни я тази развратница! - И Найден му обади, че това е лесно. Той сам щеше да помогне да се ускори развода.
         - Недейте, господин Стремски! - изпъшка умолително стражарят и тоя път си отри окото.
         Стремски зяпна от недоумение.
         - Защо не се откачиш от нея? - попита той.
         - Не може, не може - въздъхна Митко.
         Увещанията на Стремски останаха ялови пред упорствуването Митково. Той разбра, че нещастният е влюбен и вплетен в примките на тая коварна жена. Той пак си спомни какъв здрав и цветущ го видя тука преди четири години и какъв сега го вижда. Столичната кал беше погълнала в дълбините си и тая младост, погубила и тая сила, отнета на хлебородните поля и на благодатния труд. Нему му дойде даже едно гризене на съвестта.
         - С какво мога да ти помогна тогава, Митко?
         - Та и за друго дойдох, господин Стремски: извадиха ме днес от службата, на която вие ме наредихте... Карах се с адвокатина Ладжовича, задето ми срами фамилията... Тоя я подмамя. Той ми се закани и днес ме изчислиха.
         - Това е подло! - извика Стремски.
         "Без чест, без покой, без хляб, без надежда, без искрица светлина в живота - има ли по-ужасно съществувание?"- думаше си Стремски, когато изпрати Митка и Рангела с решение още днес да се погрижи за тях. Но той си спомняше тихия и щастлив овчар от Стара планина и пак чувствуваше, като че е виновен в нещо.
         Хаджи Евтим излезе и отиде на митинга.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]