Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Седма част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

СЕДМА ЧАСТ

 

 

I. ЕДНА ГРЪМЛИВА УТРИНА

 

 

           На изток се сипваше зората.
         Разкошната южна нощ се привършваше.
         Широкото Пловдивско поле още дремеше.
         Трите могили на южнобългарската столица се дигаха мълчаливи и черни, с тъмните облаци на сградите по върховете си, които правеха линията им начупена и щърба във фона на развиделелия кръгозор.
         Небето, което губеше бледите си звезди, беше чисто, свободно, безцветно и обещаваше един хубав ден.
         Талигата на Филеас Фога пъплеше бавно из тихото поле. Двата коня, драгливи ожулени кранти, пристъпаха лениво, като пръхаха утрешния свеж въздух. Талигарят, за да не заспи, запушваше често цигара, закачил юздите на конете за една кука и оставил ги на своя воля дремливо да пристъпят с бързината на една костенурка. Тоя скоро начин на каране, с който шейсетте километра от Бяла черква до Пловдив той зимаше за три дена, беше направил знаменита талигата на бай Пея Орлякът, а той сам беше прославен по цяла Стремска долина с прозвището: "Филеас Фог", прочутия Жулвернов пътешественик, който бе обиколил земното кълбо в осемдесет дни и чиято история цяла Южна България беше прочела с възхищение. Глумливите белочерковци кръстиха прочее с името на прочутия английски бързоходец и своя единствен талигар, бай Пея Орлякът.
         Пътниците, които влачеше тая скърцлива и друслива жълва към Пловдив, бяха трима души, и те бяха наши познайници: Хаджи Евтим, хаджи Смион и Анастас Хамамджиолу. Хамамджиолу отиваше на Пловдив по работа - той имаше съдба там; - хаджи Смион беше повикан за венчавката на сина си с една пловдивска мома; хаджи Евтим - отиваше да види Найдена и снаха си, които вчера трябваше да бъдат пристигнали от странство, както смяташе от едно тяхно писмо из Виена. Троицата старци бяха тръгнали заедно, и с Филеас Фоговата единствена талига, като се бяха въоръжили с героическо търпение, необходимо при това пътешествие.
         И тримата, загърнати добре с палтата си от утренната свежест, мълчаха или дремеха. Сегиз-тогиз някой се обаждаше и кажеше нещо, па пак се въдворяваше тишината в колата.
         Приближаваха към Кършияка, северното предградие на Пловдив. Шосето пред тях отиваше право между два реда върби. Ненадейно изгърмяха няколко пушки през тях, зад върбаците. Пътниците се сепнаха и погледнаха из талигата.
         - Какво става тая заран? Какви са тия гърмежи? Сега гърмеж, а преди час и половина пак чухме гърмежи, гаче хилядо пушки пукнаха. Тая нощ сякаш че се намираме близо до битка! - каза хаджи Евтим, провирайки си главата навън, за да види нещо.
         - Тия пушки гръмнаха откъм Марица, а първите изгърмяха отдясно, от полето - каза Филеас Фог.
         - Кога идем в града, ще разберем - каза Хамамджиолу.
         - Не е чиста работата - допълни Филеас Фог обезпокоен.
         - Аз ви думах и напред, че са разбойници, ама вие не вярвахте... Аз, когато един път в Молдовата...
         - Какви разбойници дрънкаш, хаджи? - пресече го другарят му. - Първите гърменета бяха от цяла войска, а не от няколко души. Ехтеше кърът.
         Кършияка наближаваше. Черните покриви на къщите й се различаваха ясно от гъстите върби, с които досега се смесиха в тъмен куп. Ненадейно талигарят обърна вниманието на пътниците към едно странно зрелище. Из полето отдясно зачерни се голямо множество хора, които идеха насам. Това множество вървеше из конарския път на една дълга линия. Отпред един куп конници образуваше главата на колоната, на която края се губеше в дрезгавината зад дърветата. Туптенето на конете, шумът на стъпките, звънът на оръжията се чуваха ясно, но гласове рядко изскокваха. Това мълчаливо шествие се движеше и напредваше към шосето, очевидно, то отиваше към града.
         Пътниците казаха на Филеас Фога да спре. Зеха да се съвещават.
         - Това е войска, виж им байрякът - каза хаджи Евтим.
         - Каква войска ще бъде? Те са селяни!
         Скоро множеството излезе на шосето, което почерня. Отиваха за града.
         - Е, сега назад или напред? - рече Хамамджиолу. Подир кратко съвещание решиха да вървят на известно разстояние зад множеството и да се спрат на първия хан на Кършияка.
         Талигата тръгна. Вървяха тъй около десет минути.
         - А бе тия хора се запряха - каза хаджи Евтим.
         Наистина, колоната, като стигна до самата Кършияка, спря се на шосето и по-голямата част се отмести надясно и изпълни полянката, която заграждат на полукръг върби. Други тълпи се зададоха из конарския път.
         Ново недоумение на пътниците. Спряха пак. Едвам размениха няколко думи, неколцина души дойдоха към тях. Като ги приближиха, пътниците видяха селяните в пълно въоръжение: с пушки на рамена, с нанизи патрони около кръста, с револвери в кобури, окачени на поясите.
         - Накъде пътувате, баювци? - попита единият, като надника в колата.
         Обадиха му.
         - Слезте. Един наш човек има болен, да го турим в каруцата.
         - Няма да ходите в града - каза друг.
         Пътниците разбраха, че всяко съпротивление на тия обръжени хора ще е безполезно, и слязоха от колата.
         - Елате при нас, заедно ще влезем в Пловдив - казаха селяните и подкараха троицата пътници напред към дружината. Шосето и поляната бяха почернели от купове хора прави и от петдесетина конника. Имаше там около четири или петстотин души селяни - все въоръжени. На един кон седеше с някакво перо на шапката една мома, препасана със сабя, и тя държеше знамето. Пленниците бидоха турени между две върби под надзора на двама селяни. Те разбраха, че не искат да ги пуснат, преди да влезе дружината в града, без да си обяснят добре причината на тая предпазителна мярка. Те обаче се поуспокоиха за себе си и за своята лична безопасност. Хаджи Евтим попита вардачите си какво се е набрал тоя свят тука и каква му е целта.
         - А бе, господине, нима не видите? - отговори единият селенин надменно.
         - Видим, но не знаем.
         - Почакайте, ще се научите.
         Зададоха се няколко души още. Запитаха ги откъде идат.
         - От Бяла черква - отговориха.
         - Какво ще чините в Пловдив?
         - Сватбари сме, ако питаш - каза хаджи Смион, с цел да успокои войнствените селяни върху миролюбивия характер на тяхното пътешествие.
         - А, сватбари сте? И ние сме сватбари! Тая утрина ще венчеем една мома и един ерген - викат го Александър - каза един от тях, па отминаха.
         - Хай да е честито! - усмихна се щастливо хаджи Смион, па бутна хаджи Евтима:
         - Как не ни дойде одеве на ума, че е сватба? Тукашните селени тъй правят сватбите, с пушканета и с байряци. Само напразно се уплашихме.
         - Каква те е сватба намерила, хаджи - забележи му Анастас Хамамджиолу - не чуваш ли какво приказват? Дошли са Кръстевича да свалят!
         - Слушайте, слушайте какво викат! - пошушна им хаджи Евтим, като им направи знак.
         В същия миг се чуха викове:
         - Да живей Съединението.
         - Да живей княз Александър!
         - Долу пашата!
         - Това е революция - каза хаджи Евтим със сериозен вид. - А ние се хванахме тука. Ето защо ни запряха, да не би да обадим...
         - Тия са чапкънски работи - пришушна Анастас Хамамджиолу намръщено и гневно.
         - Истина бе, революция! Нима тия простаци ще направят революция?... Аз, когато княз Куза сваляха... - но хаджи Смион млъкна благоразумно, защото селяните можаха да го чуят.
         Зададе се насам друг куп селяни.
         Един исполин с тежка берданка, преметната през рамо, с лев на калпака и сподирен от две момченца, също с левове на калпаците, попита с гръмлив глас Анастаса Хамамджиолу:
         - Ваша милост сте вънкашни?
         - Да, пътници сме, господине.
         Обадиха и нему къде пътуват.
         - Българи ли сте? - попита исполинът.
         - Българи сме.
         - Искате ли Съединението?
         - Кой го не желае, приятелю? - отговори хаджи Евтим.
         - Аз искам съединението още откога! - обади се живо хаджи Смион.
         - Щом е тъй, вие сте наши братя. Ще вървите с нас заедно... да поуплашим пашата... майка му стара!... Няма ли за тия християни по една пушка, бе? - обърна се исполинът към другите.
         Изглеждаше, че той е един от главатарите.
         После отминаха.
         - Ще ни карат да се бием! - каза в ужас хаджи Смион.
         - Каквото ни свирят, това ще играем - продума хаджи Евтим.
         - Аз не съм против Кръстевича!... Познаваме се с него... - притури хаджи Смион.
         - Кой те пита за кого си и с кого не си? Паднахме в ръцете на тия хаймани... Тоя ден кръв ще падне!... - измърмора мрачно Хамамджиолу.
         - Не се бойте, аз, когато Куза сваляха...
         Но хаджи Смион млъкна побледнял.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]