Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXIII. ГУРКО И СКОБЕЛЕВ

 

 

           Стайка посрещна с голяма радост и с викове гостите. Но най-празничните й усмивки бяха за Стремски, когото позна, преди мъжът й още да го назове. Тя с гърлести смехове пак заповтаря историята на връх Стара планина.
          Двете страшни политически катастрофи, що бе преживяла, не бяха повлияли ни най-малко на Стайка. Пак дебела, червендалеста, каквато си беше преди, сега Стайка се беше наляла още повече. Нейните скъпо изработени сребърни чапрази с мъка удържаха напора на гърдите й. Тя беше пременена по обичая на Стремска долина: с дългопол сукман, наръбен с копринени шарки и широко изрязани пазви, сукнена къса салтамарка с червени като огън лисичи кожи с наниз жълтици на пълната шия. Като Ивана и тя се отличаваше тука с някаква културност между своя пол. Тя вече имаше две момчета и двете зачнати и родени под трясъка на големите събития, последвали падането на Плевен. Едното беше на осем месеца, другото годиначе. Бяха кръстени Гурко и Скобелев. Войнствения дух на тия герои, види се, затова беше минал и у сополковците, защото още при първите милувки, които им дадоха, гостите получиха знакове на техните ратни наклонности: Стремскевата вратовръзка беше скъсана, а докторското кепе пострада още по-зле: Скобелев му отвори широка дупка с една клечка. Подир тая рана докторът можеше смело да окачи шапката си на пироня у тях, като възпоминание от Гривицкия бой. Баща им, за назидание, им изрева една страшна псувня, в която стана жертва майка им, съвсем пламнала от срам пред гостите... Те се запознаха и с Ватка, петдесетгодишен човек вече, с лукави очи, по тукашно облечен, и със семейството му, ошопено също. Един негов син беше опълченец, чернолико момче, с кротък поглед. Той още носеше опълченската със зелено дъно шапка и медаля си за храброст, получен за битките при Джуранлий и Нова Загора. Стремски разпитваше, отговаряше, любуваше се. Всичко в тая къща, дето царуваше очевидна охолност и доволство, благодареше погледа: и стопанинът й, тоя добродушен и сърдечен исполин, и жизнерадостната, гойна, мила булка, и здравите палави деца, и български накитената с нови тъкъни като пламък възглавници и чипровски черги къща, с които някак чудато живуваше голямото позлатено огледало, дето се усмихваше бузестото, розово лице на кокетната чорбаджийка. Образите на Царя Освободителя и на княз Александра допълняха украшението на широката с нисък потон стая.
           Догански не беше дотам весел. При безпокойството за положението му сега го сърдеше малко и оскръблението, нанесено на шапката му, отсега назначена да бъде инвалид, той често меланхолически попипваше пролома, отворен от Скобелева, с когото избягваше вече интимности... Но досадата му стана по-голяма от едно друго обстоятелство: задохождаха жени с болни деца, задохождаха и възрастна болни. Селото, лишено от лекар, като чу, че дошел такъв, рукна у Иванча. На Догански настръхнаха космите, като видя на вратата големи тълпи селяни и селянки, които чакаха ред. Но той се покори на съдбата си и само псуваше по влашки в душата си. Боримечката го спаси най-после, като заръча да слагат вечерята, а болните пропъди с една отеческа псувня и им заръча утре да дойдат, като изгрее слънцето. Догански обаче се закле в себе си, че никога слънцето няма да го види в това ужасно село.
          На вечерята, сготвена чудесно от пъргавите ръце на Стайка и леля й, гостите ядоха и пиха с голяма охота. Иван се разправяше и Стайка се канеше, но и двамата като хора със спокойна съвест и добри желъдки не оставаха назад от изгладнелите гости, както и децата, за щастие, турени в обсада между майката и бащата.
          Едвам се дигна трапезата, навън се чуха стъпки на мнозина хора. Булката излезе да ги посрещне. Докторът стана безпокойно, извини се, че е уморен, и си отиде да си легне. Гостите бяха: един млад, дребен, чернобрад човек с шаячеви френски дрехи и селска шапка, той беше Благодумов - и след него - десетина души шопи, от по-първите в селото, както се познаваше по чистичкото им облекло. Иван скокна и любезно се здрависа с първия - който го цалува. Иванчо забрави да му препоръча Стремски, с когото Благодумов също се ръкува. Той се спусна да се здрависва и с другите членове на фамилията: с бай Ватка, комуто каза, че го намира по-млад; с опълченеца, като му изказа учудването си как до сега правителството да не му е дало служба, със Стайкина леля, която потупа любезно по гърба и я нарече "стара, калена българка" - неизвестно защо; със Стайка, която си дръпна изчервеняла ръката, като видя, че столичния големец иска да й я цалуне. Благодумов потърси децата, на които знаеше имената, и като ги извика Иванчо, той ги зема и двете на ръце, цалува ги по бузите, още мокри от пиперливата яхния, па седна с тях в къта, дето го покани Иванчо. Тъй с Гурка и Скобелева на двете си колене Благодумов продължаваше един да приказва с неизчерпаема словоохотливост за политиката. Той сипеше поток укори против министерството, що беше на власт, на случайното и ефимерно съществувание на което близките избори, обявени вече за 30 септември, трябваше да турят край.
          Това първо българско министерство, консервативно - броеше малко привърженици в Искрец. То обаче не губеше още надежда и земаше потребните мерки да спечели изборите чрез агитацията на своя печат и сменяването подозрителните чиновници с надеждни. Либералния печат атакуваше безпощадно и с много сполука правителството; станаха вече и митинги, които изразиха недоверие към него. Борбата между двете пресни партии още в началото зе остър и непримирим характер и още през августа тя беше в разгара си. Няколко главатари на либералната партия направиха избирателни обиколки в самото надвечерие на изборите. Благодумов избра тоя окръг, като си тури и в Искрец кандидатурата - турена вече на три други места.
          Той посрещаше само одобрение у присъствуващите шопи и това разпалваше красноречието му. Той намираше пища за критика и злодумство във всичките действия и мероприятия на правителството - всичките естествено глупави и лоши! Селяните гълтаха думите му. Иван клюмаше одобрително или потвърдяваше с едносложни възклицания, или с многозначущото: "Майка им стара!"
          Додето ораторът събираше тия лаври и печелеше в душите на избирателите си депутатския мандат, Гурко и Скобелев безжалостно го туряха на изтезание, което той търпеше стоически. Гурко, наместен добре на дясното му коляно, беше му фанал мустака и го теглеше да го доближи до ухото, но въпреки усилията му мустакът не щеше да иде там, понеже не беше толкова дълъг. Тогава Гурко разбра, че и ухото трябва да се потруди, и прие друга военна тактика: хвана с дясна ръка края на мустака и с лява края на ухото и ги заопина отчаяно един към други. Тук пробуденият от болеж политик улови и свали тихо дясната ръчица, в която останаха няколко косъма като трофеи. Скобелев много по-хрисим по природа и по-внимателен, защото често зяпваше в няма адмирация пред речта му, с пръст, оврен в носа, няколко пъти издебва обаче Благодумова и го мушкаше в устата му, като се изкискваше радостно, дето чичото не можал да го ухапе...

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]