Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XX. ГОСТ

 

 

           Като свърши делото си, Стремски се завръщаше у дома си със спокойна съвест - но не със спокойна душа: мисълта за бащиното му огнище пак го налегна и замъчи. Той, за себе си, прежалваше злочестата светиня, но какъв беше ударът за майка му, и за родните му, и за семейната чест на Марка Стремски! Та чрез тая жертва дългът й нямаше да се изплати, той пак щеше да висне над семейството и над Стремски за дълго време още. А той имаше днес в ръцете си куп злато, пет пъти повече от сумата на тоя дълг, но той хвърли това злато с настръхване, както захвърляш една змия, която погрешно си уловил с ръка вместо друго нещо. Въпроса беше решен: светинята трябваше да се продаде. Но страшната мисъл пак се изпречваше: как ще види това майка му, как ще пренесе тоя удар, това ново унижение - при толкова живи синове! Неговата душа страдаше от съзнанието на това безсилие, както и от това, че той не можеше, не възприемаше да посвети другиго в тая домашна грижа. Нещо и безполезно впрочем.
          Като приближи до тях си, той съгледа на прозореца глава белобрада.
          - Мачухонски е у мене. Защо ме дири? - каза си той.
          В двора го пресрещна бабичката.
          - Господин Стремски, пак дойде оня човек.
          - Кой е горе у мене?
          - За него ти казвам. Чака те.
          - Значи, не Мачухонски! Ти ли го введе в стаята ми?
          - Не, той поиска там да те чака. "Не се бой, бабо, каже, аз съм свой човек, господин Найденчо няма да рече нищо." Приказва едно завалено. Гледам го, прилично облечен господар, и му отворих.
           Стремски се покачи по стълбата, твърде зачуден.
           В стаята намери един стар господин, отгоре над шейсет и пет години, с лице широко и кротко и с рунтави бакенбарди, съвсем побелял. Чертите на тоя чужденец му бяха съвсем непознати, но странно приличаха на бащините му.
          - Добър ти вечер, Найденчо! Не познаваш ли ме? - каза стареца, като приближи до Стремски и си подаваше ръката.
          - Кой сте ваша милост?
          Старецът се усмихна.
          - Кажи добре дошъл на чича си хаджи Евтима!
          - Чичо! - извика Стремски и се спусна да целува ръка на стареца. Старецът го целуваше по челото и по главата, с бузи, оквасени от сълзи.
          - Оставих Бяла черква, когато баща ти се не беше още оженил. Ти мязаш на него - каза тихо старецът, като си отриваше сълзите с кърпа.
          - Чичо, каква радост за всички ни сега ще бъде, като се прибираш! Ний те обичахме само, но те не познавахме - казваше покъртен Стремски, като изглеждаше доброто, разтъжено лице на стареца.
          Една минута и двамата се захълцаха, без да могат да си изкажат думата.
         - Тъй, тъй, дойдох да видя либератата Болгария, да поида в Бяла черква, да видя майка ти, бътраната, непотите - бъбреше старецът с разтреперан глас, като не намираше българските думи.
         - Имам писмо от домашните днес - каза Стремски, - скръбно писмо... Говореха ми и за вас...
         - Четох го, разбрах го малко... Сърмани мей! На, прочети тая телеграма! - и му показа на масата нещо написано.
         Стремски прочете следните думи:

"Бяла черква. Хаджи Гъчо Шамуров. Внасям ви с първа поща сто и трийсет лири турски даторията на брата ми Марка с лихвата. Приемете ги от госпожата му и й дайте квитанца.
Хаджи Евтим Иванов"

          - Аз съм ги размешал и с влашки слова, та ги препиши на курат български - добави хаджи Евтим.
          Било по затруднение да намери лесно някои български думи, било по дълговременна привичка - старецът пъстреше говора си с румънски думи.
          - Дълбоко ти благодаря, чичо хаджия. Ти ни дойде на помощ, като едно провидение, в най-трудната минута. Сега мама ще има две радости изведнаж: бащиното ни пепелище остая и вие се завръщате от чужбина. Аз тъкмо си биех ангелите и се чудех как да отговоря на мама и да й кажа, че не мога да отърва нашето дворище, заради нас скъпо, по-скъпо от палати...
          - И за мене е скъпо, не само за вас, Найденчо! И аз съм там роден и видях света. Сега имам скоп къща да ви направя там, да прибера вашите, между свои хора да поживея, па и кости да оставя на татова и мошова земя. Домиля ми, непоте, за патриата.
          И старият, изгубеният чича, и младият племянник седнаха един до други на канапето, за да се разговарят.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]