Иван Вазов

"Нова земя", Роман

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

II. ИЗКУПЛЕНИЕ НА ЕДНА РАДОСТ

 

 

        Тия облаци произхождаха от един пожар.
         Гореше Бяла Черква.
         От три дена гореше Бяла черква. Он три дена Бяла черква ставаше плен и пожар; а жителите й се спасяваха през тая непроходна урва, преваляха Стара планина и диреха убежище в България.
         Тоя ден беше 24 юли 1877 година.
         Сиреч периода на най-големий разгар на Руско-турската война, когато русите, отблъснати при Плевен, прогонени от Средня гора, преживяваха най-страшний кризис на борбата.
         Подир героическите битки при Карабунар и Нова Загора, подир отчаяния и кръвопролитен бой при Стара Загора, генерал Гурко със своя отслабнал корпус и с няколкото си силно изронени дружини опълченци се дръпна в Казанлъшката долина и превали Стара планина. Тракия, една минута възликувала и помислила, че е освободена от гръмотевичното появление на смелия гурков отряд, който посрещна с венци, се намери в страшно положение: тя бе изложена беззащитна на гнева и отмъщението на разсвирепелите победоносни господари. Настана кървавата отплата за кратковременното тържествуване, за пияния възторг на роба при виждането призрака на свободата си, призрак, изчезнал като лъжлив сън. Извърши се най-страшния епизод на тая война, епизод кървав и пълнещ с настръх душата, но чийто ум заглъхна в трясъка на плевенските катастрофи, в гърма на епическите битки при Шипка, в заглушителний вой от гранндиозните блъсъци на два мира... Южна България понесе сама наказанието за една радост, която изпитваше цяла България, и една даде изкупителната жертва за освобождението й. Меч, огън и опустошение мина през всяко място, дета бе стъпил руски крак или дето се бе пратил поздрав на освободителните гости, или само бе се изказала най-малка радост за дохождането им. От двете страни на Средня гора и на Сърнена гора, в полите на Стара планина, в долината на Тунджа, в долината на Стрема - всичко бе потънало в кръв и пламък. Стара Загора гореше, Нова Загора гореше, селата там горяха; Калофер гореше, Карлово не гореше - но се пълнеше с български трупове, Бяла Черква гореше, разграбвана от башибозуците, а жителите й бягаха през балканското гърло Леевица и през урвата на Амбарица; бягаха по същий път и всички български села от долината, дигнати като един прах от урагана на турската ярост.
         Пътят на това плачевно шествие на хилядите бежанци беше насеян с дири от гибел. Мъртъвци, издъхнали от страх или премалялост, трупове окървавени, стоки, дрехи, оръжия - хвърлени, за да олекчат бягането. Турците преследваха окаяниците и в планината; в самата балканска долина, Леевица, отдето се почева спасителната урва, се търкаляха трупове окървавени на българи, застигнати от башибозуците. Планината не беше сигурна и по-навътре. Бежанцита въз урвата с ужас си посочваха по двата успоредни ней ярове някакви малки фигурки между камъняците. Това бяха башибозуци. Тия злодейци бяха се изкачили от другаде на тия високи точки и издебваха жертвите си. Бежанците отиваха напред, покорни на съдбата си. Връщане нямаше: отпред беше явна опасност, отзад беше вярна гибел. Някои от мъжете, било да сплашат тия дебнещи неприятели, било да си дадат сърце, изпразняха от време на време револвери из въздуха и балканските ярове повтаряха гърмежите. Тия смъртоносни оръжия едно по едно бидоха захвърление на пътя, когато колоната приближаваше до горний край на урвата...

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]