Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

VI. НА КОМ

 

 

           Оттука дружината тръгна пеш по стръмнината, покрита с алпийски паши: хлъзгавата трева и върлото правеха мъчно езденето. След един час още пъплене пътниците се намериха на билото, през което се префърля Пиротския път.
          На стотина разкрача наляво се издигаше скалиста гола чука - самият Ком с тригонометрически знак на върха. Това бяха три високи стълба, долу разделени един от други, горе събрани и напреки скопчени с дървета, за да стоят здраво. Тая странна постройка с вид на пирамида беше издигната от топографите-руси, що бяха правили изучвания за картата на България, и стоеше като една корона въз главата на балканския исполин.
          Подир няколко минути дружината се намери на тая висота - около две хиляди метра над морското равнище.
          Тук всичките изпуснаха вик от удивление. Картината, която се откри пред очите им, беше дивна, вълшебна!
          Нищо не може да даде понятие за чудесната панорама, видена оттука.
          На север - едно хаотическо вълнение от тъмнозелени бърда, рътове, хълмове, разплескани и шарени, които се сливаха неусетно с безконечната гола равнина, сляна с влашката в тънката омара на кръгозора - гледка възхитителна, единствена, която обгръщаше голяма част от Западна България: Ломското и Оряховското равнище, Белоградчишко, Врачанско поле, цялото корито на Искъра; Дунава и през него румънските ширинета... От северозапад се дигаше голия гребен на Стара планина с хълбоци, облечени с букаци, с колосалните пирамиди на гордия Мижур, Бабин зъб, Вража глава, по билото на които пъпли сръбско-българската граница, а отсам тях в полите им - прекрасната и дива чипровска покрайнина и райските долини на Огоста и Цибрица. На запад погледът плуваше в сръбските планини, натрупани и примрежени с булото на маранята; виждаше се като на длан родливото Пиротско поле, с планинския му венец и зад него в далекия кръгозор призрачно-бледния гигант Суха планина, с неговия конически купен, побягнал в небето, посред хаоса от други по-ниски планини. На изток картината цяла се пълнеше от широко разтегнатия и разплюснат гръб на Старопланинската верига. Тука тя губеше вид на планински гребен и представляваше една подоблачна вълниста поляна, лабиринт от голи хълмове и долове, образуван от няколко успоредни скачени планински вериги, с високия Мургаш в дъното на хоризонта, с черната си мъртва гора. Такъв вид представляваше тя и по-насам към юг, разляна пред погледите на пътниците дори до Софийско поле, пустинна, плешива, дива... На юг пък гледката надминуваше всичко, което въображението може да си представи величествено: Софийско поле, чудно, с лъкатушния Искър, Витоша, синя разточена пирамида, Рила, многовърхеста, снеговита; Родопският грамаден щърб гребен, призрачен с Мусалах, завит с облаци в непостижимото вишине... по-надясно Люлин планина, Вискер планина и по-нататък високият Руй и целият непознат планински мир зад тях, мъгляв, фантастичен, безплътен в страшната си далечност, приличен на блян!
          Та и цялата гледка приличаше на блян.
          Пътниците гледаха в прехлас.
          Планинският ветрец раздухваше полите на офицерските мундири; червената рокля на Алма` се развяваше. Конете, дадени на войника да ги пази, хрупаха с охота сочната трева, пръхаха от услада, като поимаха с разтворените си ноздри вълните на свежия въздух. Кончето на Алма`, с нрав мирен и кротко, оставяха да пасе волно.
          Един от офицерите каза, че е пътувал по швейцарския Оберланд и по Пиринеите, но че на такава гледка не е присъствувал.
          Всички бяха във възторг. Алма` само думаше: “Колко много хубаво!" Може би тя беше първата туркиня, която беше възлизала толкова високо. Докторът, които сам държеше за повода своята кобила, видя оттука всичкото нищожество и лъжа на своите теории и на цялото си мировъзрение. Мраморният Беринков декламираше Лермонтовите стихове за кавказкият Казбек и Елбрусът... Огулев сочеше на Алма` някоя точка в хоризонта на североизток и й шъпнеше, че там се пада Русия. Туркинята пулеше очудено очи към Враца, за да разпознае Русия.
          Стремски веднага изпита обаянието на мястото, той пръв път тука забрави Драга, т. е. не страдаше за нея. И Драга, и страстта му, и страданията му, и спомените му избледняха, опошлиха се, оситниха се до незабележителност пред шеметното и колосално величие на природата, пред нейната неизмеримост, стихийност и вечност. Сякаш че ония вълни бяха за земята, бяха нейни растения и от нейната почва се хранеха, а тука в областта на небето, те не бяха понятни!

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]