Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Четвърта част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

V. НОВИ СРЕЩИ

 

 

           Той мина през къра между заградите на бостаните и влезна в града. Още на края му две сватбарски хора, привлекли много свят, заприщяха улицата. Онова, което го зачудваше сега, което го зачуди още първия ден, беше веселостта! Елемент, какъвто не предполагат развалини и гробища. Защото както на всичко в тоя свят, тъй и на нещастията се привиква. Продължителността им и времето затъпяват острината им, а забравата - тоя дар небесен за человечеството, заживява прежните рани, за да бъдат търпими новите мъки. Стремски откри даже, че белочерковчани вземат на подбийшега собствените си неволи. Философията беше им дошла на помощ против живота. Те не само се бяха помирили с участта си, но се отнасяха фаталистически към нея. Възточното "тъй било писано!" беше начертано по челата. После - чувството за свободата, безопасността, хубавото и изобилно вино - спомагаха да се утешат по-скоро. А безчислените рояци деца, от които бръмчаха улиците, бяха още по-красноречиво свидетелство, че тия достойни белочерковчани нито бяха обезкуражени от гладът и нуждите, нито изгубили своята жизненост., Стремски гледаше на хорото, което се виеше и люшкаше под звуковете на цигуларите и под тоя припев:

Пустите клисурци
станали московци,
а панагюрци
донски казаци:
    топчето пукна,
   Русия скокна...

          Хоп, хоп, хоп!
          И хорото се друскаше и мяташе.
          А цигуларите теглеха лъка и следваха по друга вариация:

Клисурци и панагюрци
нарамили ми балтии,
отишле в гора зелена,
изсекли диви череши,
направили са топове,
с кантар-топуз ги пълнили,
султану хабер пратили!...
    Топчето пукна,
   Русия скокна!

          Арш! Ура!           И хорото се хвърля, та се поразява.
          Тия песни, измислени веднага подир смазването Априлското въстание през 1876 година от "харембашият на юмрючалските вили и самодиви", както го нарича Заимов, от калоферския самороден певец Стойку Гената, се разнасяха сега из цялата Стремска долина и пръскаха веселост над пожарищата й...

   Топчето пукна,
   Русия скокна!

          Два стиха - две епопеи от пламъци и кръв.
          Само жизнените народи могат да взимат тъй на шега стихийни бедствия и да играят над пожарища и гробове...
          Стремски неволно се спря, докат си отвори път. Неколцина от играчите го познаха и го поздравиха. Един от тях даже се откъсна и дойде при него. Той беше дребен човечец, с глупавичко лице, но твърде весело - от сватбарското вино, което обикаляше хорото. Той улови Стремски за ръката и се здрависа. Стремски го не познаваше.
          - Каква е работата? - попита го той.
          - Арш-марш! Молим да се потрудите за нази... Ние сме дали прошение заради да ни се върже пенсия от Алека паша. Та му кажи, ваша милост, да оножда... Защото човек защо живей на тоя свят? Зарад едно красно... заради да бъде, санким... Да живейте, господин Стремски... И аз, от мене искай! Алеко паша ме знай и целият народ български ме знай... Защото, санким, затова молим, като станеш депутат... И аз имам влияние. Не ме гледай, че ми викат еди-как си, сиреч... Смърт или свобода!
          Стремски гледаше учуден този божи човек.
          - Вие какъв сте били? Опълченец?
          - Бунтовник... Сиреч криех бунтовниците... Един път скрих Огнянова в хана си на Карнари. А един турчин, дето го видя, понеже аз като... взех, че го вързах за дирека... Санким, ако не вярваш, да ми изскокнат и двете очи!... И други големи работи съм правил! Аз повдигнах - не си ли чул? - клисурското въстание... Боримечката не си ли чул?
          - Чул съм; а ваша милост как ви викат? - попита Стремски, учуден, че вижда да е толкова глупав или толкова пиян един знаменит човек, двигателят на едно въстание! И той чакаше да чуе историческото име. Но революционерът се втеляваше.
          - Кажи си името! - обърна се към него поп Димо. - Господин Стремски, негова милост го викат Рачко Пръдлето!
          - Арш, да живейш!... Нашият депутат! - извика Рачко, па се хвана на хорото.
          Поп Димо се обърна, усмихна и каза Найдену:
          - Яко натрескаша се бай Рачко...
          - Но каква пенсия иска? - попита Стремски.
          - Не го слушайте. Той беше ханджия и терзия, по турските села ходеше, какъв бунтовник? Но той е богат човек. Казуват, че изровил парите на Юрдана Диамандиев, дето били скрити... Около две хилядм лири! В банката ги държи. Сега Диамандиевата фамилия е сиромашка, а Рачко светува... С тяхното богатство. Нали го рекли: "Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет..."
          По-нататък, при Караджовския кладенец, един учител се здрависа с него и му каза, че много добре е сторил, дето е дошъл сам, за да го видят гражданите и той да им узнае големите нужди.
          - Другият кандидат, Несторов, нито е благоизволил да се яви тук.
          - Как, вие ме мислите за кандидат?
          - Да.
          - Аз не съм полагал кандидатурата си!
          - Как? Не сте? Ний вече работим!...
          - Кой ви каза?
          - Приказва се из града! Аз пък чух от госпожата на Генка Гинкин!
          Стремски дигна рамена учуден, прости се и отмина. Но той стана много замислен и разтревожен. Одеве оня пияница, а сега тоя учител го считат кандидат за областен представител... Кака Гинка разправяла! Отде е изсмукала това? Той още не е се виждал с нея...
          Веднага мисълта да си даде кандидатурата го огря. Цяла нова перспектива блесна пред очите му! Както казахме, той не беше се още заинтересувал с работите на новата област, нито вестници бе имал време да чете, погълнат от разходките си. Колкото вървеше нататък, решителността му по растеше, него го намираше свойствената му смелост и самоувереност. Честолюбивата му душа се обзе от тая внезапна мисъл. Да, той можеше да си даде кандидатурата и да влезе в Областното събрание! Той беше родом от Тракия и органический устав му даваше право. Младеж с прогресивен дух, с широки политически идеи, жъден за работа и за ламтежи, той чувствуваше и по-рано, че не можеше да се задоволи с безличното положение на чиновник, ако и важен, каквото му бе обезпечено в Пловдив. Той намираше домогването си законно - не по-малко от някой Несторов - да има дял в ръководенето на страната, да има и той своето слово в решаването съдбините й. Беше ли осъществим тоя честолюбив план? Той не знаеше. Но той щеше да употреби всички усилия и честни средства, за да възтържествува. Колко сгреши с бавенето си в Бреговец!

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]