Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XVII. ПЕПЕЛИЩЕТО НА ПРОДАН

 

 

           Сутринта Стремски четеше в стаята си "Новое время". Влезе баба Фота, домакинята на къщата, дето беше отредена квартира на Стремски, и му подаде едно писмо. То носеше марка от Бяла черква.
          - Търси те одеве един господар - прибави бабата.
          - Кой?
          - Не го знам. Един стар човек, моя пора.
          - Добре, иди си, бабо Фото - каза Найден, като зачете писмото. То съдържаше следующето:

"Милий ми бачо! И тоя път ида да ти говоря за неприятни неща - за татовия дълг. Вчера туриха запор на мястото на нашата изгоряла къща и на нашата разградена градина. Ще ги продава хаджи Гъчо. Ще се продава, бачо, бащиното ни пепелище, дето всички сме родени, дето сме плакали, дето сме играли; чужди хора ще владеят свещената земя, чужди крака равнодушно ще тъпчат нашите мили възпоминания, бачо! Сякаш къртят се нашите сърца от гърдите ни. Като ти пиша това, сълзи наливат очите ми. Мама и тя плаче. Трябва и баща ни да плаче там в гроба си сега. Но със сълзи не може да се помогне. Ти нямаш възможност, ти си се заробил нас да поддържаш. Писахме на чича хаджи Евтима - не се обади пак! Пиши му и ти, бачо, давно се смили да ни помогне, той е богат. Не щем ли да можем ний да спасим едничкото скъпо наследство от тати? Комисарят залепи обявленията по улиците за продажбата на мястото. Като ги гледаме, сякаме, че тия книги са некролози, които обаждат, че ще ровят от нас някого... Извини, че ти писах толкова непотребни работи!... Има ли полза от охканията? Но на, не можах да утрая и рекох да си излея каквото ми е на сърцето на тебе, бачо, който също ще се мъчиш... Чужди хора не ги е грижа. А тоя проклет Шамур гони и прахът на баща ни!... Мама плаче. Свършам.

Твоя покорна сестра:

Мита М. Стремска"

          Стремски изпусна писмото с бузи, облети от сълзи. Тия прости редове, пълни с толкова тъга и жалост, го покъртиха. Заедно с известието за изваждане на публичен търг бащиното му дворище, това писмо му освежи в ума трагедията на тяхното семейство, станала преди две години нещо, избледняла в паметта му. Тая нова скръб идеше като нов закъснял удар от катастрофата, беше една от безбройните брънки на веригата от бедствия, наплодени от нея.
          "Стар плет изгнива, стар борч - никога" - казва пословицата. Всъщност тоя дълг имаше следующето произхождение: помни се, че г-жа Неда Шамурова в долът на Леевица, при бегът на Бяла черква, беше дала на съхранение Марку Иванову сто и двайсет лири, веднага взети от башибозуците заедно с живота му. Хаджи Гъчо, навръх Балкана, с револвер в ръка, обра Найдена и му взема дванайсет лири, а за осталите, щом се въдвори новото управление, подаде иск в съдилището против Марковите наследници, като подкрепи факта за получаване от Марка парите чрез показания на очевидци. Съдът реши в хаджи Гъчова полза и когато решението влезе в законна сила, ищецът пристъпи към продаване едничкото наследство Марково: пепелището - скръбен паметник на гибелта на едно първо и честито семейство в Бяла черква.
          - Светотатство! Кощунство! Насилие над светинята! Един гроб не се продава! - извика Стремски в изступление.
          Па седна на масата и написа депеша до Шамурова, че ще плати иска му вътре в една неделя, та да спре продажбата на бащиното му дворище.
          Написа депеша и на майка си. Тя съдържаше тия думи:
          "Бащината ни светиня ще остане непокътната. Утешете се!"
          С какво щеше да изплати дългът?
          Той не знаеше.
          Но от тия две депеши му олекна.
          И веднага се залови да мисли за средства. Той нямаше. Помисли за чича си. Той се не обаждаше и умълчаваше на всичките им писма до днеска. От хората само знаеха, че той се е съвсем отчуждил от своите и от България, че е станал румънин. През трийсет и пет годишно пребивание във Влашко той беше успял да се изроди и да забрави, че е българин. Прочее, отдавна братовото му семейство беше изгубило надеждата от него. Даже катастрофата на родния му град не стресна твърдото му, окоравяло, затъпяло за родствени чувства сърце и той не простря ръка за помощ към братовата си челяд.
          Нямаше от него какво да се очаква.
          Нямаше отнийде надежда.
          Тогава защо написа тия две депеши?
          Той ги скъса с яд.
          И заходи назад-напред из стаята си, мрачно умислен.
          А в умът му ненадейно се откри ясна картина:
          Длъгнеста дворчина, постлана с камъни; бистра барица ромоли през средата, а чучурче в дъното шурти весело; прозорци с бели завеси гледат в двора; зелени чемшири покрай зида; една люлика; лоза закрива половината двора със зелений си покрив; на едно място одърче, постлано с шарен китеник; на него баща му, по басмен халат, гологлав, с чибук в ръка, пие си послеобедното кафе. Оттук, през покрива, далеко в небето, две бърда от Стара планина се гледат. Деца, малки и големи, играят: двора шуми от звънливи гласове, пълни се от радостта на живота... Всеки камък на тоя двор е познат на Стремски, всяка плоча, всяка рязка, всяко нещо - мило му е... И ония керемиди, дето се смъкнали и надвисват от стряхата, като че ще паднат, му са мили и му говорят... И благодат чудна изпълня сърцето му при тоя отраден вид, възкресен от възпоминанията му.
          Да, сега всичко това е пепел.
          Но пак свята.
          И тая пепел я изкарват на продан за дълг.
          Цял свят от сладки образи и спомени се съдържа в това пепелище, което някой си Шамуров ще продаде за безценък на друг някой Шамуров, за да си съгради там кръчма, или пък да си хвърля сметът.
          - Богохулство! - извика пак Стремски.
          Вратата се чукна.
          - Влезте! - извика той, като си обриса очите.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]