Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Четвърта част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

X. ПОД КЕСТЕНА

 

 

           Нощта беше лунна и тиха. Огреният кър се простираше в далечината, неопределен и мъгляв. Отляво Стара планина дигаше своята висока стена, а в подножието й светеха гроздоберските огньове. Назад Бяла черкова се познаваше само по тъмните петна, що правеха дърволяците й.
          Половин километър извън града Стремски срещна едии пътник с торба на рамо. Той беше чиновникът, който носеше от Карлово за Бяла черква писма и телеграми. Но Найден, удълбочен в мислите си, нито го изгледа и отмина.
          Между двата града има едвам половина час. Когато Стремски съгледа отдалеко още тънките минарета на Карлово с осветлени викала поради рамазана, сърцето му се завълнува. Там живееше Невянка. Откак се видяха в лозето на хаджи Смиона, втори път не се бяха срещнали - той погълнат от залисите по избора си, но пълен с нея, тя остала вече в Карлово. Той пазеше до сърцето си само едно нейно писмо, на което не смя да прати отговор от предпазливост да не падне не в нейни ръце. Той мислеше сега как може да я види, да й се обади. Градът беше още буден и улиците шумни по причина на гроздобера. Стремски си улови пайтон в един хан и бързо се запъти към хаджи Гъчовата къща. Спрял до една бакалничка срещу портата й, той хвана търпеливо да чака - та дано му помогне случая. Два от прозорците към двора бяха осветени. Те бяха Невенкините. Той нямаше да се реши да тръгне, преди да види Невянка. Ако беше нужно, през зида щеше да се хвърли. Случаят, на който разчиташе, му помогна. Внезапно вратнята се отвори и няколко жени излязоха, погълчаха с друга, завита с шал, която ги изпрати няколко разкрача навън. Найден позна Невянка. В един миг, като че случаен минувач, той я пресрещна до вратнята, току тя влазяше там. Тя се сепна, па го позна изведнаж.
          - Невенке!
          - Вие ли сте?
          Те се ръкуваха. Ръката й трепереше в неговата, гърдите й се подигаха.
          - Искам да ви видя тая вечер! - пошъпна той запъхтян.
          - Благодаря... Аз имах нужда от вас... Завийте оттука покрай тоя зид и се спрете при първата вратничка... Минете по-скоро оттука - прибави тя и си влезна и хлопна портата.
          Стремски последва съвета й и намери вратничката. Тя гледаше към тъмна и глуха улица. Из двора се издигаха кестеневи дървета и надвисваха своите гъсти клони над пътя. След десетина минути вратничката се полуотвори и Стремски влезе. Той се озова в тъмна градина с големи клонести кестени, плувнала в овошки и шумолак, през които следваше мълчаливо девойката Месечината тук-там проникваше само под гъстия заслон на листата, които тихо шушнеха. Дойдоха при един дънер на кестен. Там имаше проста дъсчена беседка, пред която ръмолеше бара. Седнаха. Невянка стискаше ръката му.
          - Ти добре направи, че дойде - каза тя... - Да, защо ме подири? - И тя въздъхна.
          Той й обясни всичко. И когато й говореше, той забележи, че тя си брише очите.
          - Защо плачеш, Невенке? - каза той.
          - Значи, ти ме оставяш? - избъбла тя.
          - Аз не те оставям, аз бягам от зрелището на утрешното си горчиво фиаско, като отнасям в душата си твоя образ и сладката надежда скоро да бъдеш моя, вечно моя!
          - Аз искам да ти говоря нещо.
          - Слушам.
          Тя му улови ръката и му разправи скръбните часове, които преживява... Дядовата Гъчова среща с баща й имала тежки сетнини и за двамата. Баща й, след узнаването истината по тяхното другаруване из Балкана, се явил пред нея с настръхнали мустаци, изпулени от ярост очи и когато тя очаквала неговия страшен гняв да избухне в укори и ругателства, даже в удари, привикнал да ги сипе над децата си някога, тя чула из устата му само тия сухи думи;
          - Невяно! Ти идущата неделя ще се ожениш за Кръстанова. - И си излязъл.
          - Както на кака ти! - извика Стремски в ужас.
          - Мълчи, не говори високо!...
          - Ти, какво? - попита Стремски с разтреперано като листо сърце.
          - Баща ми няма да отстъпи - пошушна тя.
          - А ти?
          - Питаш ли?
          И тя му стисна нежно, успокоително ръката.
          - Невенке, ти няма да бъдеш другиму!
          - Аз съм ти казала: твоя съм!
          Стремски й целуваше ръцете.
          - Кои бяха тия жени, дето одеве ги изпращаше?
          - Наши приятелки, на майка ми. Предумваха ме.
          - Ти какво отговаряш?
          - Нищо. Аз мислех за тебе. Стремски скокна.
          - Невенке, да турим край на нашите тревоги. Нам трябва решителност!
          Тя го погледна в очите внимателно.
          - Аз я имам, ти знаеш - каза тя.
          - Тогава слушай. Ела с мене!
          Тя го погледна зачудено, па каза просто:
          - За Пловдив?
          - Не, назад: за Бяла черква.
          - Кога?
          - Сега.
          - Какво да дирим там?
          - Да се венчейм.
          И едновременно и двамата се хвърлиха в обятията си. Те се прегръщаха мълчаливо със сладки целувки под тъмните клони на кестена...

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]