Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Пета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XIX. ПОЖАРЪТ

 

 

           Поручик Канелов преди осем часът още получи в ресторана не само името на автора на антрефилето, но и самия ръкопис. То бе писано от адвоката Ладжовича. Обладател на това доказателство, той се запъти към гостилницата "Родопи", дето ходеше да вечеря Ладжович. Той не знаеше добре какво ще прави с тая низка личност, с тоя цинично продажен адвокат и безхарактерен човек, когото презираха самите ония, които си служеха с неговото язвително перо. Клеветникът беше или насъскан от долни партизани, или си отмъстяваше за Хисарската случка така подло. Какво трябваше да прави с него ? Той даже се отращаваше да го бие: благородната му душа се потръсваще, но той нямаше воля да победи другото чувство - свирепия гняв, който го душеше, и той непременно трябваше да види Ладжовича и да му удари ръкописа или юмрука си в лицето.
         На "Родопи" не намери адвокатина. Той не бил никак дохождал тая вечер. На цирка - и там го немà. Когато възви през мегданя Джумая, за да го търси в кафене Венети, ненадейно чу биенето на камбаната за огън, а едновременно видя и отблясъка на един пожар. Той скоро се намери при него. Пожарът беше заловил две съседни къщи, именно ония техни части, които бяха прилепени една до друга. Едната къща беше голяма и стара; другата по-малка и нова направа: загоряла беше най-напред новата и предала огъня на другата. Заедно с това и бъркотията, в подобни минути обикновена, растеше... Зрители много идеха, но помагачи не се явяваха. Захар Народът тичаше непрестанно из множеството, даваше команда: "Народе бре, бре хора бре, бре люде бре! Гасете!" - щуряше се, смаян и уплашен, и не помагаше нищо, а пречеше само. Голямата къща беше безнадеждно изгубена. Старо дървено здание, византийска направа, изсушено от стогодишни южни лета, то сега пламтеше като кибрит и пращеше зловещо. Пламъците едновременно излазяха из прозорците, из стрехите, из покривите и из всичките отверстия на горния кат. Домашните бяха се спасили с време, почти голи - всичко друго ставаше плячка на огъня. Пламъците се сливаха и прегръщаха с пламъците от другата къща, двукатна също, на която едната половина цяла гореше, а другата се префащаше повече. Зле организуваната пожарна команда още се бавеше; повикана бе саперната рота, но и тя не пристигаше. Съседите носеха с полвяци и кофи вода из щерните и въбелите си дворски, но с тия първобитни гасителни средства не можеше да се помогне. Улицата се затрупваше от покъщнини всякакви, носени от близките къщи и от запалените.
         Дойдоха най-после пожарникарите, зафанаха да гасят на едни места, на други да сечат и да рушат, покатерени по покривите, за да усамотят запалените къщи от околните. За жалост водата донесена от първите сакаджии от Марица, скоро се изчерпа и тулумбите останаха в бездействие. А пожарът на двете къщи зимаше ужасен характер: запалени дървета, дъски, гвоздеи нажежени отфъркваха надалеко с пукоти и трясъци и падаха като метеори въз другите жилища. Най-после горния кат на старата къща се продъни със страховит трясък. Един вулкан от ясни пламъци избухна подир това и се разклони високо и широко, като на пълни загретия въздух с милиони звезди, които засипаха като с огнен дъжд навалицата, изпариха я, изплашиха я. Скоро трябваше да последва нейната участ и другата къща. Пламъците бяха я обгърнали от трите страни и проникнали в стаите; само на една стая, която беше обърната насам, двата прозореца стоеха още тъмни, залени само с отблясъка на околните пламъци.
         Внезапно се издигаха уплашени гласове от тълпата и много ръце засочиха към прозорците. Стъклата им сега се разтвориха и на всеки от тях стоеше човек и простираше ръце. Тия двама нещастници кой знае как бяха закъснели да се спасят по-рано. Като на беда, огънят заблиза близко до единия прозорец и една струя горещ дим влезе в стаята. Страшни писъци изскокнаха оттам. Сега видяха всички, че там бяха един мъж и една жена, млада, разрошавена, обезумяла. Вероятно съпруг и съпруга. Те викаха за помощ, като отчаяно блъскаха с ръце дървените четвъртити пречки на прозорците, за да ги строшат и да се хвърлят на улицата... Но пречките бяха здрави.
         - Дайте стълбите!
         - Брадви! - викаха отвсякъде.
         И стълби, и брадви имаше, но хора се не явяваха да ги употребят. Пламъците изяждаха вътрешността на целия долен кат, заприличал на пещ, изскачаха из прозорците му на езици и замрежваха със светлив дим двата горни прозореца. Гибелта беше явна за всеки, който се опиташе да се покачи до тях над пламъци и всред задушлив пушек, при наближающето на всеки миг сгръмолясване на подкосения долен кат.
         Нещастниците ревяха като зверове за помощ, която не идеше.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]