Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Седма част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

II. ПРОДЪЛЖЕНИЕ

 

 

           Между това хаджи Евтим беше захванал разговор с един по-приказлив селянин и както от него, тъй и от разговорите на другите, той узна, че революционерите бяха селяни от Голямо Конаре и няколко други съседни села. В числото им влазяха всичките запасни, които имаха пушките си. Те потеглили от Голямо Конаре по полунощ и дълго време чакали при село Царацово известие от Пловдив, че конакът е нападнат от войската, с която били в споразумение. Там дали един залп на въздуха против двайсетина кавалеристи, които се задали насреща им, и веднага побягнали назад към Пловдив... Но известието, което очаквали, не идело и те се безпокоели силно и се обезкуражили. Боели се, че може да осъмнат в това очакване и смелия план да не сполучи. Най-после чули залп от отсрещния бряг на Марица - уречения сигнал за тръгването на войската към конака, и веднага потеглили за Пловдив. Тука, при входа на града, пак се бяха спрели, да се наредят във войнишки строй, получили ново допълнително известие, че конакът е зет и пътят затам е свободен. Хаджи Евтим, изтръпнал и развълнуван, съединист до мозъка на костите, приимаше силно участие в успеха за народното дело и делеше общото безпокойствие. "Тъй и тъй са го затъкали, барем да го дотъчат. Съединение инък как ще стане?" - мислеше той.
         Исполинът с двете момченца в това време се завърна с една берданка още в ръка. Той се обърна към хаджи Смиона и Анастаса Хамамджиолу:
         - Дирих, побратими, ама само една излишна пушка намерих. Прощавайте... На я на тебе, господине, че ти ми се видиш по` юнак.
         И с тия думи той я връчи на хаджи Смиона. Хаджият зе пушката мълчишката.
         - Тъй не я дръж надолу, ами на рамото, господине! - И той му я намести на рамото.
         Хаджият избъбла боязливо, че той не знае от тия работи.
         - Ще се учим... майка му стара... Кой се е родил научен... Така с пушки и с битки, и с кръв се освобождава Румелия... Нали искаме съединение?
         - Искаме - отговори хаджи Смион.
         - Е, какво искаме - да се помъчим да го придобием. Зер, сухо дупе риба не яде... Гурко! Я извикай пред тоя чичо, ама яката викай да те чуе пашата чак! - обърна се исполинът към едно от децата.
         Момчето извика:
         - Да живее съединението на Южна България със Северна България! Да живее княз Александър!
         - Ура! - отзова се Скобелев.
         - Тъй, майка ви... - издума одобрително Иван Боримечката, като ги подбра, и отиде навътре в тълпата.
         Хаджи Смион, смаян от войствената роля, която му се наложи, мислеше как да се отърве от Боримечковия дар, който му примазваше рамото. Той се обърна към Анастаса.
         - Хамамджиолу, аз те знам, че обичаш оръжия. Отстъпвам ти пушката.
         - На тебе направиха чест, дръж си я!
         - Аз не те моля, но като на приятел...
         - Благодаря - отговори Хамамвджиолу.
         - Тогава и не ти я давам, ще я дам на хаджият! - каза той строго. - Хаджи, заповядай! Ти у вас нямаш пушка!
         Но хитрият хаджи Смион нито получи отговор от хаджи Евтим, който в тоя миг гълчеше с един селянин, твърде дрипаво облечен и лишен от оръжие.
         - А бе, ти ли си бе? Да те пали палата: едвам те познах!...
         - Какво чини господин Стремски, бай хаджия? - попита селянинът.
         - Него го нямаше тука, беше повън. Но вчера трябва да си е дошел... А ти отдека? От Конарето ли идеш, Рангеле?
         Рангел (това беше нашия познайник, някогашният горски стражарин в Черешовица) тури пръста си на устата, па пошушна:
         - Не ми казвай името, бай хаджия! Аз съм тука скришом. Аз не съм от другите...
         - Ами що чиниш при тях? - попита хаджи Евтим ниско.
         - Аз се скрих в хората.
         - Защо?
         - Бегах из затвора, дето е отсам Марица.
         - Кога бега?
         - Преди малко избягахме четворица души и войниците ни гониха... и гръмнаха на нас шест пъти.
         Хаджи Евтим си обясни сега одевешните уединени шест гърмежа. Той посъветва Рангела да се предпазва, а довечера да дойде у Стремски.
         Хаджи Смион се приближи и повтори на хаджи Евтима любезното си предложение. Хаджи Евтим отказа.
         - Дай я на мене, господине! - каза Рангел.
         - Ах, на` я на тебе, байо! Тъй те искам, да си юнак!
         И хаджи Смион си отдъхна с облекчение, като се избави от тежкото желязо. Рангел стискаше с възторг пушката. Той сега с нея приличаше на всичките други въстаници и не можеше лесно да бъде познат от полицията. Пък и да го познаеше - той се надяваше на берданката...
         В туй време в куповете на бунтовниците произлезе движение, разчу се глъчка. Разбра се, че офицерин конник дошъл през моста и обявил, че конакът е превзет от войската, но народ няма, та да бързат. По дадената команда един залп от няколко стотин пушки гръмна и разтресе въздуха. Веднага подир това революционерите потеглиха из улицата, предвождани от конницата и байряка, на който добре вече личеше във виделината ревящия лев, както и белите пера на шапките на някои от конниците. Раздаваха се викове: "Да живее съединението!" Нашите троица другари, увлечени от пороя, мърдаха напред към моста, тикани от задните талази на революционерите. Те по неволя ставаха такива и отиваха да свалят господин Кръстевича!... Из много порти излазяха въоръжени човеци и се присъединяваха към тълпата с викове от възхищение или ненавист. Шествието отиваше към моста шумно, с гръмки "ура", и гърмежите цепеха въздуха и разбуждаха Кършияка. Забиха и камбаните и дигнаха целия град. Захвана се и песнята, съчинена от някой си неизвестен Тразибул на опозицията и разпространена на последно време из целия Пловдивски окръг. Тая румелийска марсейлеза, забравена сега, се пееше на гласа на "Ремлинген герой".

В Пловдив града - зло голямо:
Кръстевич върлува,
гони, тъпчи всичко честно,
без да се срамува.

Дума е дал на султана,
този лош гидия,
да направи прах и пепел,
славна Румелия!

         Стотина гърла раздираха с тая идиотска песен въздуха, разклатен от ехтенията на гърмежите, които опияняваха душите на революционерите и подигаха мъжеството им. Ентусиазмът молепса всичките. Едно неволно "ура" изхвръкна из гърдите на някого от нашите старци.
         Когато най-после те стигнаха до моста, разсъмваше се хубаво. Камбаните цепеха въздуха над града, който ясно се вече открояваше, амфитеатрално положен по склоновете на могилите си. Колоната се проточи по моста. Хаджи Евтим биде разделен от другарите си, бутан, влачен от множеството. Той сега, при виделината, разпознаваше всичките подробности във въоръжението и накита на конарците. Всички бяха с пушки, с нанизи патрони през гърди или запасани около кръста, с жълти тенекийки с левчета, пришити на шапките - всичките големи и рунтави, - символ тогава на революционерство. Мнозина бяха облечени във въстанически дрехи, съшити по образеца на Хаджи Димитровите и Ботевите униформи, както ги има на картините, с много чапрази от зелен ширит и с цървули. Имаше някои и съвсем фантастически... Той се намери близо до байряка и видя, че знаменоската беше млада мома с мургаво, валчесто лице, с морава рокля, препасана със сабя, с револвер на кръста, с калпак на глава с левски знак и с голямо разперено перо над челото от повой, от какъвто бяха перата и на други конници. Един от тях, млад и оперен, който вървеше успоредно с нея, от време на време я подпираше за лакъта, непривикнала да язди на кон. Той личеше и да е върховния главатар на множеството. Когато се озова оттатък моста, хаджи Евтим видя, че трите улици, които извождаха на мегданя пред конака, бяха запазени от войска, а портата на конака - широко разтворена - за да приеме конарците. Тълпата им рукна безредно към нея с въодушевени викове и изхвърли стареца настрана. Начело на оная шерента войска, която лазеше улицата Узун чаршия, той позна двама офицери: майора Янсона и поручика Канелова. Те говореха живо помежду си. Янсоновото лице изражаваше силно вълнение душевно. Хаджият го чу, като казваше на някого си:
         - Аз съм руски офицерин и имам задача да приготвя българските войници за борба против неприятеля (той натърти на тия последни думи). Аз никога няма да допусна на един мой солдатин да стреля против брата си. Това е българско народно дело... аз нямам право да се меся в него и отивам да си пия чаят!...
         И той дупна коня си по корема, проби през войниците и изчезна в Узун чаршия.
         В това време отнякъде изпъкна един стар офицерин в генералска униформа, човек къс, дебел, с валчесто, червендалесто избръснато лице, силно разгневен, и се обърна и избъбра нещо по турски на Канелова, който го гледаше, без да тури ръка под козирог, както се следваше. От шепота около себе си хаджи Евтим разбра, че това е генерал Дригалски паша, върховният началник на източно-румелийската милиция и жандармерия.
         - Какво съди Канелова? - попита старецът един гражданин, който също слушаше там.
         - Пита го как смее да не отдава чест на висшия си началник и по чия заповед е тука - отговори питаният.
         В тоя миг Канелов изгледа генерала остро и изговори му по български:
         - Генерале! Аз сега имам само един началник: княз Александър български, и се покорявам само на една заповед, оная, която ми налага дългът към отечеството...
         Но тълпата блъсна и увлече хаджи Евтима към конашката порта. От конака идеха викове: войска и конарци взаимно се поздравляваха там. Въздухът ечеше. От моста потокът човешки, пораснал от нахлува на цялата Кършияка, постоянно се изсипваше по-гъст и по-безреден и от задните редове стигаха до ушите на хаджи Евтима уломки от песента:

... Да направи прах и пепел
славна Румелия!

         И сганта нахълтваше постоянно в голямата конашка порта.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]