Иван Вазов

"Нова земя", Роман

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

VIII. ИЗ ПУЩИНАЦИТЕ

 

 

         Планината беше пуста.
         Пълна тишина владееше из пространните самотии на това приоблачно царство.
         Напред, отзад, отстрана: върхове, долове, стръмнини, дълбоката гора и облаците на отдалечените чуки, вече къпани от първата виделина на зората.
         Нашите пътници вървяха мълчешката и озъртом.
         Защото спокойствието на планината беше дълбоко, много дълбоко - та подозрително чак.
         Само бавното стъпане на коня, уморен, изнемощял, и неговото пърхане на хладния утрен въздух нарушаваше тишината.
         Боровата гора доста време остая отляво на пътниците, па се свърши.
         Вървяха около един час.
         А планината се простираше все по-нова, по-пустинна и по-дива.
         Къде изгрев слънце, като се изкачиха на една възвишеност, обърнаха се да видят идат ли бежанци отзад. Видяха на каменистата стръмнина при боровата гора, която оттук пак се видя, черни предмети, които мърдаха. Невянка ги взе за човеци, но Найден й обади, че са орли. Той й не обади какво чинеха там. Те пируваха с месата на Донча... Защото той позна, че там беше мястото на вчерашните ужасни сцени.
        Превалиха рътлината и навалиха надолу през една росна ливада с високи зелени тлъсти треви, в които краката на коня потъваха до коленете.
        Минаха и нея, минаха нови падини и валози, изкачиха се на друг връх и погледнаха назад.
        Никой.
        Слънцето, изскокнало над кръгозора, криеше се зад отсрещния гол вис, като озаряваше урвите и върховете зад тях, все голи, безлюдни и гробно тихи.
        Наситените орли само, литнали пак във въздуха, рееха се лениво и покойно над мястото на пиршеството си.
        Найден все по-често се огледваше. Той пръв път минуваше из тая планина.
        Той забележи, че пътеката отива все към югоизток, вместо да отива към североизток, където се падаше Троян.
        Разбра, че е забъркал посоката си и е хванал друга пътека. Това го уплаши. Той сега си обясни защо не вижда никак бежанци да се подават зад тях.
       Той обади на Невянка откритието си.
       Спряха се.
       Невянка, седнала на коня, извръщаше пребледнялото си лице с изражение на страх и недоумение.
       Найден търсеше с поглед изгубената посока и лучкаше умствено де трябваше да бъде пътя им.
       Внезапно отнякъде изгърмя пушка отдалеко и разтресе Балкана.
       Момичето полетя от коня и падна.
       Найден се спусна към Невянка. Помисли, че е ударена. Но тя веднага скокна и захвана да припка напред. Тя бе паднала от уплашване.
       - Имаш ли нещо? - питаше я той, като бягаха надолу низ някаква паша, лъзгава и гладка.
       - Нямам нищо - успокои го тя и тичаше. Те се вече не извръщаха. Те все припкаха. Извърнаха се най-после.
       Конят стоеше там, дето го оставиха. Той си пасеше.
       Гърмежът се не повтори, но те не можеха да си го обяснят.
       От тая минута страхът им растеше.
       Невянка, забравила болките на краката си и умората си, отиваше бързешком напред, успоредно все с Найден. Сега вървяха съвсем без път. Наклонът на местността ги мамеше и те несъзнателно бягаха там, дето беше по-леко за бягане.
       Тук планината процепяше един дълбок тесен дол. Големи балвани, гъсто насеяни по голината, стърчаха причудливо, нашарени от петна чер загорял мъх
       Когато наближаваха до тях, един шум, нещо като звънтене, чу се отляво; това звънтене идеше от стръмнината, която също се увенчаваше от грамадни канари.
       Те се спряха.
       Скоро от завоя се подаде една глава, после изскокнаха гърдите, после и целият човек. Той беше турчин с пушка на рамо.
       Веднага изпълзяха около него овци. Това беше турско стадо. Стадото и овчарят турчин с пушката и големи бели кучета идеха насам.
       Найден хвана Невянка за ръка, притърча с нея между скалите и се сгушиха под един голям надвиснал камък. Той висеше твърде ниско над земята и образуваше лоша заслона, а още по-лошо скривалище. Бежанците се принудиха да легнат, за да си скрият половината тяло поне; другата половина остаяше навън. Ако турчинът прекараше стадото си от долня страна на камъка, щеше да ги види без друго, и стадото щеше да ги нагази, или пък псетата му щяха да лавнат на тях. Това значеше, че Найден и Невянка бяха изгубени. Турците овчари из Стара планина бяха в обикновено време разбойници; а в тоя час на всеобщо клане на гявурите - те бяха кръвожадни зверове.
       И стадо, и псета, и турчин минаха от горня страна на камъка.
       Звънтенето полека-лека се отдалечи.
       Найден изгледа предпазливо: опасността бе изчезнала.
       Тогава станаха и пак тръгнаха надолу.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]