Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

ТРЕТА ЧАСТ

 

 

I. ПЪТНИКЪТ

 

 

           В края на месец август, същата година, по изхълмените калдъръми на главната улица в град Бреговец трещеше една пощенска кола. Тая главна улица беше и чаршията. По безчислените дюкени, бакалници, лавки и дупки на занаятчии, нанизани от двете страни на улицата, показваха се любопитни лица, привлечени от гърмежа на колата, за да видят кого носят. Любопитство, свойствено на всеки заглъхнал градец, какъвто беше тоя, дето всяко появление на вънкашен гост беше почти едно събитие в глухотата на ежедневния монотонен живот.
          Колата с голямо друскане и тряскане отмина нататък с пътника си, преброди един широк нечист мегдан, мина край едно турско кафене с одрове на улицата, по които седяха турци и българи, и влезна под голяма ханска порта с кафене отгоре, на отворените прозорци на което се начугулиха пак любопитни хора. Между тях една рошава глава, цяла обраснала в косми, надвеси се и поздрави пътника, като влазяше, който не чу нищо от тая любезност поради шума на колата.
          - Една чиста стаица имате ли? - попита Стремски (пътникът беше Стремски) гостилничаря, който го посрещна и поздрави.
          - Имаме, господине.
          Стремски тръгна подиря му и се покачи по една много стръммна стълба, с полуизгнили стъпъла, и влезе в стаята си.
          - Тази ли ви е най-добрата? - попита Стремски, като се озова в една котора, прашна и с паяжини по ъглите, с разбито стъкло на прозореца, с отзевки на портата, многократно лепени с хартия, и с ниско дървено легло, сковано грубо и с изкърмушен сламеник - мил, роден тип на ханска стая в цял Балкански полуостров.
          Ханджият се задоволи да отговори с една вежлива, красноречива усмивка, която искаше да каже: "Намерила баба щипано, ами иска и хапано."
          Стремски забележи, че в тая стая имаше едно нещо хубаво: през счупеното стъкло, над вехтите покриви, се виждаше един връх от Стара планина.
          - Планината ли гледате, господине? Това е Ком! - обясни му  ханджият и отиде да донесе вещите.
          Първата му грижа беше, като му донесоха всичко, да измъкне из денкчето си една постелка и да закрие сламеника и изскокналата му утроба. Па легна малко да си почине от костоломното друсане на колата.
          Едвам стори това, на вратата се подаде един човек, същият оня, който го поздрави одеве, и влезе свойски в стаята.
          - Добре дошли, господине! - извика гостът и приближи, та подаде ръка на постаналия Стремски и се назова с едно име, което той не чу добре.
          Стремски изгледа доста учуден госта: той беше человек не стар, но съвсем космат: черната му брада, завоевала съвсем бузите, и почти над самите вежди израсла коса, рошава като брадата, закриваха цялото му лице, из което между двете пулести очи изпъкваше грамаден грапав нос. Той беше облечен дрипавичко.
          - Какво желаете? - попита Стремски
          Големият нос се ухили дружески.
          - Желаем да заведем знакомство, приятно ни е с благороден путешествовател... Защото, извинете за виражение и сожаление, в наший глупав город рядко може образован человек да има подобно отлично благовстречие...
          Стремски слушаше учуден.
          - Драго ми е, господине: вий сте русин?
          - Не, аз съм настоящи българорождений, из Бесарабията; само съм участвувал в Сърбия... Сега должност адвоката имаме тука. Заселен съм и женат.
          Гостът се усмихна умноу, похвана брадата, па попита:
          - Позволете, за някъде путешествувате?
          - За София.
          - Приятен город. А отде?
          - От Лом.
          На Стремски се не хортуваше.
          - Значит, минали сте през Кутловица и сте чули за приключение?
          - Да, едно убийство. Турчин убиха.
          - Да, един турчин, здешний и велик злодей български. Правдолюбието небесно го наказа. А уловиха ли убиеца? - каза гостът, като се опули.
          - Да.
          - Знам. Жалко, но в судо` аз ще докажа, че е невинен в убийство. Аз приемлям да съм му защитник., даром, тъй, от народна гордост. Защото възродителната България... всеки е длъжен да я ползува...
          - Да, да... - избъбла Стремски, комуто страшно се искаше да се изкиска.
          Адвокатът стана.
          Благодарим за приятното уведомление и за отличен прием. Сбогом.
          И той, като се поклони много учтиво, излезе.
          Стремски скокна и заключи вратата.
          Той щеше да се смее. Но само устната му мръдна веднъж и той каза:
          - Какъв идиот!
          Па се изтегна пак, с очи обърнати към счупений прозорец, през който се видеше планинския връх.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]