Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Пета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

IX. РАЗБИТ!

 

 

           Дружината скоро излезна на зеления дол на юг от крепостта, дето клонести дъбове фърляха сянка въз полегатата морава. Там видяха седнал с жена си книжаря Захар Народът. Тоя човек, с голям ръст, с голяма брада и с голям калпак, имаше прякор Добробоев, но всеки го знаеше Народът, защото той имаше голяма слабост към народа, в чието име се беше обогатил и който му не падаше от устата и за славата на който никога не плащаше на редактори, които така приучваше на идеализъм и сухоежбина... Народът прочее носеше в душата си дълбокото убеждение, че той живее за народа и в джеба - подрязан молив, винаги готов да нашари първата чиста маса, която зърне, с ерове, я-та и и-та - страшната филологическа страст на Народа.
         Той покани дружината и тя дойде, та седна при него. Разговорът, паднал най-напред на политиката, после дошъл на баните, които не се държаха чисто, после минал на хорът на Славянски, който сега пееше в Пловдив, внезапно се спря на филологията, защото Народът се припря, че "Славянски" е криво, а "Словенски" е името на знаменития руски певец, понеже...
         И той извади молива и книга.
         Като видя бедата, Цветанов, за да я отблъсне, промени разговора и покани Чинчева да прочете нещо свое. Гимназистът стидливо измъкна из пазвата си едно стихотворение. Дружината се умълча, за да чуе четенето. Захар Народът се надвеси над ръкописа, за да следи правописанието.
         Поетът зачете с леко разтреперан глас:

    Разбит!

И вярвах аз дълго
    в добро, в идеал,
но вред ази срещнах
    житейската кал.

И пръснати видях
    светли си мечти -
сърце наранено
    унило тупти.

И нямам веч вяра,
    живея без мощ
на злото под твара,
    в беззвездната нощ.

- Момко, спри! - пресече го Народът. - Вяра народът го пише с , а не с - я: това да го изправиш...
         - Слушайте сега, бай Захаре! - забележи Стремски.

И хладно съмненье
    кат’ вихър в храм
угасява във мене
    божествений плам.

Отрано разбит съм
    в неравна борба
със злоба световна,
    със злата съдба.

Напразно аз дира
    за песни жар нов -
немей мойта лира
    не чуй вече зов...

За крилата млади
    не виждам простор,
на злините само
    шуми грозний хор.

- Момко, чакай! Народът говори: хора, не хор.
         - Молим, господин Добробоев! - обърна се нервно поетът.

Пробудих се вече
    във други съм мир,
стоя аз далече
    от жизнения пир...

         - Народът не употребява: пир! - пресече Народът: - Тури: гощавка.
         - Великолепно!-извика Невянка, - тия стихове странно наумяват Лермонтова и неговата "Дума". Аз ви поздравлявам, господин Чинчев, тука има и музика, и мисли!...
         Хаджи Евтим забележи:
         - Наистина, върви като нанизано. Жална песен... - Па като се обърна към Бориса, каза му: - Такива деликатни работи да пишеш, браво ще ти река. А ти само с нащръкнала коса знаеш: "Долу чорбаджии"! "Долу царе"! Долосваш всичко. Пък нищо няма да направиш на тоя свят, аз знам, че която кокошка много квачи, малко яйца снася...
         Стремски скокна живо.
         - Моля, да попитам господина Чинчева нещо! - извика той, па се обърна към гимназиста: - На колко сте години?
         - Двайсет години.
         - Двайсет години само! И вие, господин Чинчев, пишете подобни страхотии? Верни ли са, моля, у вас тия чувства? Двайсет години! И вече дълбоко разочаровани! И "хладно съмнение", и "сърце унило", и "рано разбит на злото под твара!" Това е ужасно! Вие едвам зафащате да живеете, а карате ни да ви зарием в гроба, вие се представяте една мумия... Под какви житейски борби се сломихте, какви световни бури счупиха вашата енергия, несполуките на какви ваши високи ламтения внесоха в душата ви ядът на унинието и безнадеждността? Зарежете тая болна сантименталност... Вашите дребни ученически разочарования са смешно преувеличени. Борбата, животът, ламтежите стоят пред вас още. Вашата сила още не е зачекната, а вие сте се разхленчили като малодушна баба... У нас животът други мотиви иска, не разочарование, не проповед на сънно униние и малодушие трябва на българите днес, а храброст и енергия, труд и доверие в силите си. Пейте, но пейте да будите, не приспивайте. Гледайте на живота светло, ясно. Вие тепърва влазяте в него. Опълчете се против злините му, да. Но не капитулирайте. С тая малодушна лира вие ще станете само лош поет и още по-лош гражданин...
         Зашеметения от тоя строг съд Чинчев остана като вкаменен, с ръкопис в ръка. Той просто докара жалост на Невянка, също засрамена малко за прибързаното си пофаляване, тъй зле изкритикувано от мъжа й. И на хаджи Евтима стана неловко.
         Цветанов се съгласи напълно със Стремски, като призна само рязък начина му, но даде право и на Невянка, колкото за обработката и гладкостта на стиха. Той притури глумливо:
         - Аз бих ръкопляскал искрено, ако господин Чинчев ми беше прочел стихотворението си, скрит зад тоя дъб. А тъй много вреди противоречието между това униние на сломен от борби и бури мъж и голобрадия юноша, още непомирисал живота.
         - Вий кои писатели руски четете? - попита Стремски Чинчева.
         Той обади.
         - Ах! Некрасова? Надсона? - подзе Цветанов: - Обяснявам си сега, вие сте под влиянието тяхно: поезията на гражданската скръб, поезия мрачна и унила, поезия на печал и незадоволство. Тя е продукт на руския живот и на руската история... Крепосничеството в Русия намери своя протест в злъчния намръщен Некрасова; болезнения Надсон изразява неудовлетвореността на днешния руски човек. И двете тия поезии са явления естествени на руската мисъл. А Некрасов и Надсон са високо даровити поети, изразители на душата на новите поколения. Но каква работа има мрачния руски вопъл в нашия млад живот? Каква прилика има между нашите условия и условията, в които се разкрива руския живот и които са предизвикали тая поезия? У нас съществува оня политически и социален строй, който най-крайните либерали в Русия биха могли да пожелаят за отечеството си. Там има смисъл поезията на сълзите, на отрицанието, на песимизът. Да, руският песимизъм! Неговата широка вълна заля умовете и у нас. Той възпита и отрасти талантите на Любена и на Ботева, той отрови първия и замая втория, и след тях - цяла школа иде... Просветителното влияние у нас на руската литература има и своята сянка: този дух именно, растение логическо и природно на почвата, що го е родила, но диво и непонятно у нас, дето крилата имат всичкия простор, устремите всичката свобода, трудът безгранично поле, мисълта - задачи съвсем други...
         - Манолеви и Цабрикови! - каза докторът.
         Отсреща се зададе една дружина от мъже и жени.
         Челото на Стремски леко се понавъси.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]