Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Пета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXII. ЕДНА РАЗВАЛЕНА ИДИЛИЯ

 

 

           В събота после обед, тоест в надвечерието на избора, Рангел седеше на сянка край гората.
         Зададе се едно купе из пътя насам. Очевидно то отиваше за близкия манастир. Когато колата минаха край гората, те се спряха. Излезе оттам един господин и после една госпожа.
         Те бяха Драга и Армодиядис.
         Те тръгнаха из гората да се разхождат, тясно хванали се под ръка. Рангел разбра, че са мъж и жена. Те приказваха и се смееха. Драга се кикотеше, сияюща от младост. Когато се повръщаха, тя се спря и попита Рангела:
         - Добър вечер, момко! Какво чиниш тука?
         - Горски съм - отговори Рангел свенливо.
         - Ах! Пък аз помислих, че е един поет, любител на природата! - изсмя се тя към другаря си.
         - Този е нов, не е онзи, който преди беше. Види се, тогова е пратил Стремски, за да му агитира - забележи Армодиядис.
         - С кого се бори той?
         - С доктор Догански, по-добре с поп Къна! Поп Кън ще му натрие носа... Сега е разгара на агитациите.
         - А? - обърна се Рангел, като помисли, че нему казват нещо.
         Усмихнаха се.
         - Как те викат тебе? - попита господинът.
         - Ангел - каза Рангел, като стана прав.
         - Ти да не бъдеш пожарникара, дето се качва по стълбата.
         - Ние сме.
         - Коя беше оная жена? - попита Драга любопитно.
         - Не знам - отговори Рангел.
         - Хубава ли беше?
         - Не я видях, госпожо!
         - Костаке, аз да бях в нейното критическо положение, би ли направил като негова милост? - попита Драга шеговито.
         Костаки се подвоуми малко, па каза:
         - Без друго. Колкото и да беше силен пламъка на пожара, оня и на моята любов е още по-силен.
         - Истина? - изсмя се Драга.
         - Аз за тебе съм готов да ида не само в пожар, а и в ад. Но ти си толкова aimable, че ме повика в рая. Впрочем, ангелите и не живеят на друго място.
         - Ласкателю! - каза му Драга, като галено го перна по лицето с веера си.
         Той я улови и звучно я цалуна.
Рангел, изчервенял, се отдалечи. Той не разбра нищо от тоя игрив разговор, но действието му се видя непростимо неприлично. Влюбените, фанати под ръце, отиваха нататък. Драга високо чуруликаше. Рангел помисли малко, погледна ги навъсен, като си спомни, че тия хора казаха нещо не добро за Стремски, па се повърна към тях.
         - Господари - каза той, - излезте из гората.
         Те го погледнаха зачудени.
         - Защо?
         - Аз вардя тая гора.
Изсмяха се.
         - Та ние ти не пипаме гората, бре хондрò!
         - Тук се не цалуват!
         Лицето на горския стражар прие лошо изражение, погледът му светеше диво.
         Костаки фана под ръка Драга.
         - Quelle brute! Allons, ma petite! - каза той презрително и поведе другарката си към купето.
         Рангел изгледа колата, додето се изгубиха зад дърветата. Тогава му хрумна на ума, че тоя господин може да е някой големец и се обезпокои.
         - Ако ме извадят? - помисли се той.
И той се простря под едно дърво и се замисли, с поглед вперен в небето. После прибави:
         - Па може и да ме изпитват кой съм. И грижа налегна душата му. Не, и тука му ставаше тясно.
         - Някъде, дето няма хич хора - помисли си той.
         И той гледаше с наслаждение Родопите, позлатени тук-там от последните лучи на вечерното слънце.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]