Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Седма част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XIX. СЪЕДИНЕНИЕТО

 

 

          Съединението осъмваше втори ден.
         То стана.
         България и Европа се пробудиха пред едно свършено дело.
Никога революция не изненада повече и не учуди по-малко: тя избухна в най-пълната тишина; тя се показа най-естествена, защото беше най-справедлива. На това се дължи и невероятно бързото й и пълно възтържествуване. Когато Гладстон чу за нея, той каза: "Странно как тая раволюция чака седем години. Барутът за нейното пламване се хвърли още в мастилото, с което се подписа Берлинския договор." Един български държавник в княжеството каза: "Съединението беше такова национално нещо, щото първия пияница, който би извикал в пловдивските улици: "Долу Румелия!" щеше да го направи. И наистина в наше време надали е имало друга революция, която да събере всеобщите одобрения, да извика единодушните ръкопляскания на Европа и Америка, да бъде поздравена с такава гореща симпатия от човечеството и да събере като във фокус душата на цял един възхитен народ - като революцията за съединението. Омразната присъда на Берлинския договор, която изкуствено и противоестествено разкъса един целокупен, неразделим народ на няколко части, чрез насилствени граници, беше осъдена от разума и историята още в самото си начало. Лорд Биконсфилд считаше най-голяма слава на своята дипломатическа кариера- намаляването на България чрез образуването на Румелия.
         Той не доживя да види трайността на своето дело и горчивата подигравка на съдбата с най-изкуствените комбинации, с най-мъдрите и прозорливи пресмятвания на дипломацията. Бисмарк при закриването на Берлинския конгрес изрази надежда, че делото му ще бъде трайно. Този велик държавен мъж се излъга: той нито се сещаше да помисли, че съществува един друг фактор, който казваше: не! - българския народ.

*

         Революцията за съединението се извърши леко, тихо, бързо, безкръвно. Тя стана толкова леко, свободно, охолно, щото беше почти игрива и има моменти, когато тя изглеждаше като опереточен фарс. Правителството падна, както никое правителство не е падало: без борба, без противение, без да причини или даде жертва. Революцията прегърна и завърши народът, а я почна една партия. Защото всичките преврати така ставаха. Куп недоволни хвърлят кликът и ако той говори на сърцето на народа, ако отговаря на неговите ламтения, жажди и национални идеали, той, народът, се отзовава и дава ръка на първите, готов да даде и кръвта си. А идеята за съединението беше срасната с душите и със сърцата на целия народ, тая идея беше повече от един инстинкт, тя беше един догмат, неоспорим, неоспоряем, посеян в дълбините на народното съзнание. Въпросът: "Добро ли е?" никога от никого не биде подигнат; въпросът: "Време ли е?" - той се задаваше. И идеята за съединението беше едно вълшебно знаме, което събираше народа около партията, която го издигнеше. И това съблазнително знаме фатално трябваше да бъде дигнато в разгара на партийните борби. На 1884 година го дигна Народната партия, като извика една мирна, но грамадна манифестация на народното желание. Народната партия се ограничи с тоя нравствен протест и не отиде по-нататък. Когато взема властта - тя още по-малко кураж почувствува в себе си за насилствен преврат на режима, преврат, чрез който, като хвърляше на риск облагите на положението и престижа на властта, туряше и бъдещето на отечеството пред страхотиите на неизвестността и себе си - пред ужасна отговорност, която тя нема` храброст да понесе. Това малодушие се градеше толкова въз чувство на егоизъм, колкото и на патриотизъм. Последвалите събития оправдаха страхуванията й... Вината на Народната партия не е, че не направи съединението, като дойде на власт - революциите не се правят от правителствата - а е, ако може да наричаме вина фаталните закони на историята - приемането властта, след като се обяви против Източна Румелия, която сега трябваше по силата на нещата да управлява, сиреч да закрепя, и се постави в противоречие с програмата си. Прочее, великолепна и благородна почва за борба се отвори на опозицията, която беше Народната либерална партия. Понеже правителството се умълча, тя викна и грабна знамето. Ролите се промениха. Тя поиска гръмогласно съединението. Тя сега съвършено не мислеше тъй, както мислеше на 7 априлий лани, когато на всенародния вик: "Да живее съединението!" отговаряше с възванието си: "Братя, това наше народно желание е неосъществимо... Часът за съединението не е ударил още." - Тя тогава бе на властта. Сега тя намери изведнаж, че тъкмо е ударил часът за съединението и народното желание е осъществимо! Истина, сега тя пък беше в опозиция и промени очилата... Рядко са опозициите у нас, които се замислюват пред избора на средствата си в борбата си. За тях няма добри и лоши, нравствени и безнравствени - има целесходни. Ако правителствата имат над себе си и над действията си винаги дебливия надзор на общественото мнение, опозициите имат развързани ръцете си, за тях не съществува юздата на отговорността. Една опозиция никога не губи от една революция, даже и от най-пагубната за страната, защото няма какво да изгуби. Напротив, тя печели. В дадения случай Народната либерална партия имаше само шансове за себе си. А тя нема` нужда даже да подготвя духовете: Народната партия беше й чудесно улеснила задачата с ланската си съединистическа агитация. Прочее, революцията стана моментално, с водевилна лекост. Една рота от милицията извика пред южната порта на конака: "Да живей Съединението!" и тя се отвори с двете си крила като по магия, както в приказките на "Хилядо и една нощ" прави чудеса думата: Сезам.
         И в същия ден целия български народ, в Южна и Северна България, се откликна с възторг и се притече на помощ.

*

         Истина, подобни крупни политически събития като една революция имат по-сложни причини. Идеята е основната стихия, но на нея куп други елементи се налепят, куп интереси, куп страсти, съвсем чужди ней, на тая идея, се преплитат в нея и стават толкова пружни, съдействующи на целта й чрез пробуждането и наежването колективното чувство на народа и са искри тоже, хвърлени във възпламенителната почва, готова вече сама да пламне. Има недоволните умове, неутолените жажди, има възбудените охоти, уязвените самолюбия, онеправданите и обидените и жертвите на настоящия ред: има фалангата на разпалените глави, на бълнувачите за подвизи и за слава, на изтръпналите в бездействие сили, гладни за да се изхарчат в бурна и ратоборна деятелност; на преситените в охолността и мирът души, жаждущи ново, за да се освежат; има тъмния рой от човешки страдания, от нужди, от бедности, раздражени от вида на чужди благувания, от безизходности и униния, които търсят един лек, една заря, един спасителен обрат на съдбата си в политическия прелом; има най-после демоническия сонм на ужасните омрази, на безпощадните мстителности, на слепите и свирепи зависти, на бесните злорадства и всичкия кипеж на калта, напластена в дъното на отровените души.
         Всичките тия хилядни двигатели присъединяват полезните си усилия към работата на гигантския идеен лост, за да превърнат и сгромолясат зданието, осъдено на разрушение.

*

         Септемврийската революция едвам екна из Пловдив и народът я прегърна. Народът, зет в голямата си стихийна смисъл, като същество живо, мислеще и чувствующе, винаги верующ в доброто, честен, простодушен като дете, едничък способен на безкористни пориви, отзивчив и впечатлителен, видя само едно нещо: знамето, което му дигнаха високо пред очите. Той не пита: коя партия, кой лагер? Съединението беше негова заветна мечта, неговът естествен ламтеж. Велик и едър във всичките съдбоносни исторически моменти, народът нема` време да се губи в ситнежи, да изследва тайните побуждения, да спуща стълба в съвестите, да брои кому носи облаги и кому пакости едно движение, което отговаряше на най-благородните въжделения на сърцето му. Когато лани му поискаха моралната подкрепа на съединението, той я изрази чрез двеста и шейсет митинга; когато сега му поискаха помощ в кръв, той прати петдесет хиляди свои сина на границата. Той не резонира, а чувствува, дава, мре. Сюблимно дете в обикновено време, апатично, тежко, дори тясно-егоистично, а в критически час - цяло нерви, огън и преданост.
         При всичките примеждливи и дълбоки потреси, които революцията довлече за България, тя има` в своите първи часове, в първите си два акта: провъзгласяването Съединението и сръбската война - благодетелно влияние върху морала на българския народ. Тя подигна духа му, пробуди чувството на народната му гордост, внуши му доверие в силите му и изтъкна в много рязка форма неговата политическа личност. Тия две събития - ний не се косваме до тяхното политическо-икономическо значение - имаха действието на освежителна буря върху душата на българския народ, уморен от непрестанните партийни шумове; заглушен от грубосебелюбивите вреви на честолюбците, жедни за власт, приплетен неволно в техните интереси; издребнял в едно съществувание монотонно-крамолно и ялово, лишено от високи вълнения, които могат да дадат само отечествените идеали, но не партийните програми, хилядния път, изневеряван от тях... И България усети в гърдите си закипяването на най-благородната кръв; нейните застоели нравствени и физически сили найдоха изведнаж широко поле да се развъртят; България се почувствува млада, жилава, идейна, способна пак за великите саможертвувания. Ентусиазмът, чувство величествено и възродително, непознато в настоящия си вид от седем години на българското сърце, сега го възпламени, подмлади и направи да тупа със стихийна мощ. Тоя живителен лъх от бодрост и вяра се косна до всичко, проникна във всичките пластове, вля своята освежающа струя във всичките кътове на народната душа и я възвиси до величието на съдбоносните събития.

*

         Септемврийската революция беше не само политически преврат, тя беше преврат и в българската история. Шести септември пресече като с нож нейното течение из естественият й път и блъсна бъдащето й развитие в нова посока, неизвестна и примеждлива. От 6 септември токът на нашия исторически живот напусна матката си из равната, еднообразна, макар и траповита долина, и удари през бреговита страна, пресечена с дълбоки долове, с каменисти прагове, скалисти и тесни клисури, препречена с урви и препятствия. И той затече пенлив на буйни водопади, като изхарчваше енергията си в борба със стихийни прегради, за да си отвори свободен път, който минава` и в подземни канали, дето свободният му устрем бе потиснат и задушен от мрачни канари и пак изскокнал на свобода. Движение нанапред на млад великан, което събуди с гороломния си шум далечните екове и възбуди удивление с проявлението на мощна жизненост и здрава кипяща кръв. Движение гръмливо, славно и ялово: колосален запас от сили, прахосан в десетилетни изпитни и лутания, додето най-после струите му, размътени и уморени, да найдат пак равната долина - напусната по-рано.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]