Иван Вазов

"Нова земя", Роман

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

I. УРВАТА ЗЛИ ПРОЛЕЗ

 

 

          По гладката, стръмна южна урва на Амбарица - високия старопланински връх, който гледа над Стремска долина, ставаше нещо необикновено и чудно: върволици свят пъплеше и се катереше нагоре въз върлото. Тия върволици идеха на синджир, защото вървяха по едничката козя пътека, що извиваше на безбройни лъкатушки по стръмния хълбок на урвата, за да излезе на билото. Имаше там със стотини хора: граждани, селяни, мъже, жени, старци, деца - смесени, всичките с вързопи и бремета, мнозина водейки магарета и мулета натварени; имаше гологлави, имаше по чорапи и боси, имаше по риза само - запъхтени, заморени, изплезили език по върлата стена. Тия слисани тълпи бързаха, лазеха, смисаха се, преваряха се, спъваха се, падаха по лъзгавата трева на стръмнището. Подир всяка минута пъплене - спираха, за да си поемат душата, с погледи уплашено устремени назад към полите на урвата, към канарите, които стърчаха застрашително, към долината, която се виждаше между тях - и пак захващаха нагоре. А часовете минуваха, а урвата се не свършваше, а върха на Балкана се не стигаше. Горний край на тоя криволичен поток от човешки мравуняк се губеше в небето; но когато по-задните пътници додеха до точката, дето се изгубваха предните, виждаха, че урвата пак се не дига, пак тъй висока, и на горния й край се очертават силуетите на хора, които влазят в небето. Леките подпухналости на урвата даваха тая илюзия на погледа; но измамата пак се повтаряше за премалелите пътници. Краката се бяха подкосили, мишците изнемощели, енергията изчерпана: само един страх електризуваше тия обезсилени същества и ги тласкаше напред. Час по час от тия разнизани тълпи се ронеше нещо и остаяше на пътя. То беше или някой капнал пътник, или умирающ, или дете, хвърлено от майка си, които никой не поглеждаше, прескачаше ги, отминуваше ги безучастно. Пресипнали гласове, премрели пъшканета, писъци женски изскачаха от чупените редове на бежанците и шумът на тия смесени вопли на безнадеждност се разнасяше и умираше безотзивно в пространството на пущинака. Никога тоя планински кът не беше виждал в самотиите си толкова свят! Зрелище покъртително! Тоя върволяк, тоя бяг, тоя глъч следваше дъното на урвата до върха й, цяла река човешки отчаяния, безконечен низ страдания на обезумяла и деморализувана сган!
          Слънцето наваляше на заход. То осветляваше само горнята половина на стената; долнята й част остаяше в сянка, както и целият усоен дол, и черните разредени купове борики, що слазяха към него, и високите зъбести карпи от запад, надвиснали навъсено, които хвърляха грамадната си сянка и въз урвата. През широкия процеп планински, образуван от скалистите стени, шумно и пенеста се хвърляше през каменисти прагове надолу към пропастта реката, на която няколко слени барици тука образуват главата. През тоя процеп погледът слазяше към Стремска долина, широко разстлана в своята вълшебна живописност, със златоруси тъсми на пожънати ниви, с тъмни купове орешаци, със зелени паши и пакасени ливади край лъскавата ивица на река Стрема, кичести, потънали в шумак селца - всичко това миниатюрно, мило, картинно, облечено в оная непостижима прелест, която далечината дава на сами по себе си хубавите природни гледки. В дъното на кръгозора Средня гора препречваше своята с меки очертания верига, която се сплюсваше силно при Михилци, за да отвори път на долината към Пловдивско поле, неясно и призрачно под мъглата на далечността, допряно до лазурния облик на родопските грамади.
          Но тая чудна картина на Стремска долина никой не забележваше, никой нищо не виждаше от обайностите на панорамата: всекиму погледа хвърчеше нагоре и пак падаше плахо долу в дола, в процепа на планината, или изглеждаше едни сиви ниски облачета, които се плъстяха зад чуката на високото бърдо отдясно. Тия вълнисти облачета на всяка минута меняваха подвижните си влакнести форми, разливаха се, захващаха по-голямо пространство в съвсем ясното небе. Би рекъл човек - димът из вулканически кратер, блювнал някъде по бърдото.


 

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]