Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXIV. БУРЯ СЛЕД БУРЯ

 

 

        Радиното тръгване за Клисура стана неочаквано и внезапно. Заранта, когато Кандов обикаляше портата й, дойде у нея един верен клисурец, който се завръщаше от К-во с талигата си, и й обади, че Бойчо го бил помолил да я вземе пътем и закара в Клисура. Щом получи това известие, за което се надяваше, тя побърза да иде да целуне своята приятелка Лалка, поминала се тая нощ, и да й каже последното прощавай. Ней отдавна бе затворен пристъпът до Лалка и в Юрдановото семейство. Но появяването й при мъртвата никого не зачуди, нито възмути. Тя беше Лалкина приятелка и това беше доста. При това, никой няма право да отнеме сбогома на един покойник. Там, дето е влязла смъртта, ключалката пада от вратата; големи и малки, приятели и врагове са еднакво добре дошли пред прага на вечността... Домашните се отместиха трогнати и й сториха път. Когато Рада коленичи пред Лалка и я прегърна и с целувки по челото, което заливаше със сълзи, изговори: "Мари сестрице, мари Лалке, какво направи?" - всичките домашни отчаяно заридаха, а Рада поеха под мишница и изведоха навън премаляла...
        Рада се настани при госпожа Муратлийска, неотдавна минала в Клисура. Тя на драго сърце бе приела Огняновата просба и даде гостоприемство на бездомната девойка.
        Прозорците на къщата, обърнати на север, гледаха цяла Клисура, дола й и Стара планина. Великанският връх Рибарица (тук наричан Вежен), увенчан със зимната си корона още, спущаше стремително южните си поли, под които стоеше градецът; тук-там по зелените му хълбоци пъплеха стадата на влашките номади и се червенееха мандрите им; на изток града заграждаха високи изкъртени брегове и ронливи сипеи, на места голи, на места покрити с лозя и трендафилови градини. Една лъкатушна пътека се изкачваше до върха и водеше към оттатъшната урва - Зли дол, отдето е друмът за Стремската долина. И от другите страни Клисура затваряха бърда: тя стоеше загнездена в дълбок дол, плувнала в зеленина и овошки и в розови градини, които пълнеха въздуха с благоухания. Зимно време твърде скръбна и затворена, лишена от кръгозор, тя сега беше едно прелестно кътче, пълно със сенки, прохлада и миризма.
        Кандов пристигна вчера, сиреч на следующия ден след Рада, в Клисура и слезна на гости в дома на един свой роднина - благовиден предлог да бъде близо при Рада. Още същия ден той я посети и я намери потопена в сълзи и горест за Лалкината смърт. Той разбра, че посещението му беше неприлично в такова обстоятелство, но нему му олекна и светна. Той даже се почувствува щастлив, че видя Рада.
        Днес Кандов пак се озова доста рано. Той я намери още по-убита и смутена, едно от скръбта за Лалка, друго от слуха за близкото избухване на въстание в Копривщица и от незнанието що е и къде е Бойчо. В това угнетено състояние Рада с удоволствие видя Кандова.
        - Кажете ми, господин Кандов, какво има? - попита тя безпокойно.
        - За въстание говорят - отговори Кандов сухо.
        - Какво ще правя сега, боже мой? И Бойча го няма - не се е явил чер-бял...
        Кандов гледаше разсеяно из прозорците към някаква точка на Рибарица.
        - А какво мислите, господин Кандов? - попита Рада нетърпеливо.
        - Аз?
        - Да.
        - За въстанието ли?
        - За въстанието.
        Той каза равнодушно, като се не обръщаше към нея:
        - Въстание - въстание! Ще се бият, ще пушкат, ще се колят - да освободят България...
        - А Клисура?
        - Може и тя... впрочем, все равно...
        - Как все равно? Ами вие?
        - Все равно и аз...
        Кандов отговаряше разсеяно, като че го питаха за нравите на Нова Зеландия... Но под тоя разсеян вид, под това студено нехайство към събитията, които решаваха съдбата на България, се криеше черно отчаяние. Но ни той, ни Рада не чувствуваха това.
        - Какво мислите да правите сега, като ще е въстание навред? - попита Рада.
        - Каквото трябва.
        - Как каквото трябва? Вие няма да се биете?...
        - Какво мога да направя аз, Радке? Само едно - да умра!... - отговори Кандов мрачно.
        Вратата се чукна три пъти, ниско.
        - Бойчо! - извика Рада и му отвори.
        Огнянов влезе предрешен като селач, уморен и прашен. Той се връщаше от Панагюрище. Той бе присъствувал в главното събрание при Мечка, дето бе решен денят на въстанието - 1 май. Сега Огнянов бързаше да иде в Бяла черква, да вземе последните мерки по приготовлението, в няколкото дни, които му остаяха, и Да дигне знамето в Бяла черква на уречения ден. Той мина през Клисура, за да се прости с Рада. Но едва пристигна в къщата, дето имаше прибежище, той намери там писмо от Бяла черква и бързо се запъти към Рада, без да се срещне с някого.
        Той се спря и хвърли студен и пронизителен поглед на Кандова, който стоеше спокоен до прозореца.
        Рада избъбра няколко думи да изкаже радост, но като видя измененото лице на Огнянова, тя остана като попарена.
        - Извинете, че тъй рано ви развалих разговора - каза Огнянов с горчива усмивка, но бледен.
        Едвам сега той погледна и Рада.
        - Какво е, Бойчо? - каза тя с глас схванат и пристъпи към него.
        - Доста преструвки! - каза Огнянов студено.
        Тя се спусна, като да го прегърне. Той се дръпна.
        - Да е просто, пощадете ме от вашите нежности... - Па като се обърна към Кандова, каза нервно: - Господин Кандов, не зная как да ви благодаря, че дойдохте чак от Бяла черква на приглашението...
        Злоба задавяше гласа му.
        Кандов се извърна от прозореца.
        - Какво приглашение? - попита той сухо.
        - Какви са тия думи, Бойчо? - попита Рада замаяна. - Господин Кандов е дошъл на гости у роднини... Той...
        Тя се прекъсна и заплака.
        Тя заплака, защото пръв път беше принудена да излъже, против волята си, фатално. При краткото си свиждане в Бяла черква тя нито има време, нито се сети да му обади за странните задиряния на Кандова, когото не смееше да отпрати. Сега Огнянов го заваряше при нея, и рано. Навярно до ушите му бе дошло нещо за тия посещения, а проклет случай идеше да укрепи съмненията му, преди тя да ги разсее.
        Рада се надяваше, че сам Кандов ще даде обяснения, за да я избави от мъчното положение, но той мълчеше.
        - Кандов, кажете ми нещо и вие, ще ми бъде весело - каза злъчно Огнянов, като хвърли презрителен поглед въз съперника си.
        - Нищо нямам да казвам, аз чакам вие какво ще кажете - отвърна студентът хладнокръвно.
        - Това са низости! - изкрещя Огнянов, като по-гледна и двамата.
        Кандов пребледня още повече. Уязвената му гордост го изтръгна из мрачната апатия.
        - Огнянов! - извика той.
        - Викай по-високо, уплаши ме! - отзова се по същия начин Бойчо.
        Челюстта му трепереше от гняв.
        Рада се спусна към него уплашена, да не направи пакост. Тя знаеше неудържимата буйност на характера му.
        - Боже мой! Бойчо! Какво правиш? Чакай да ти разправя! - викаше с разплакан глас Рада.
        Огнянов я устрели язвително.
        - Няма нужда, Радо, не се унижавай да проливаш сълзи. И аз, глупец, вярвах, че съм намерил самата невинност над невинностите... хвърлих толкова любов! Хвърлих сърцето си на улицата... Какво заслепение!
        - Бойчо! - викаше отчаяната Рада, като хълцаше.
        - Престани! Между нас няма нищо общо вече. Булото ми падна... Какво заблуждение!... Да мисля, че ще обичаш мене, един вагабонтин, когото очаква кол и бесило, додето има такива рицари на громки фрази, високомъдри и благонадеждни страхопъзльовци... Боже мой, какви низости имало на света!...
        И той се обърна да излезе.
        - Огнянов! Вземи си думите назад! - извика Кандов, като го последва.
        Огнянов се спря.
        - Аз ги повтарям: низости и подлости! Това е гнусно злоупотребление на приятелско доверие... Отказваш ли очевидността? - каза Огнянов, като заливаше с гневен поглед студента.
        - Или си вземи думите назад, или смърт! - изрева Кандов, запенен от ярост.
        - Смърт? Тя може да плаши само революционери, които спасяват България при полите на жените.
        Кандов се хвърли на Огнянова, като искаше да го удари по главата. Всичкото му дълговременно страдание и мъки се превърнаха на поток от ярост против косвения виновник техен.
        Огнянов беше як. Той оттласна Кандова до самия вид, па извади два револвера из пояса си.
        - По хамалски не ща; вземи тоя пищов. - И Огнянов подаваше оръжието.
        Рада, полудяла от страх и отчаяние, отвори прозореца към улицата и викаше с висок глас, за да привлече вниманието на минувачите.
        Тогава се чу гласът на камбаните, които звънтяха гръмовито. Екливият им звон цепеше въздуха. Огнянов, както държеше пищова да го даде на противника си, тъй остана неподвижен. В това време бързи стъпки затропаха извън и вратата с трясък се разтвори.
        Влязоха неколцина клисурци въоръжени.
        - Въстание се вдигна! Да живее България! - извикаха те.
        - Де се сбира народът? - попита Огнянов троснато.
        - На краищата, на Зли дол, на Пресвета... Не се майте! - И бунтовниците излязоха бързешката, като викаха "Да живее България!" и пееха "Боят настава..."
        А камбаните звънтяха бясно.
        Огнянов се обърна към Кандова:
        - Сега имам малко работа... Ако остана жив, ще ти дам удовлетворение... Засега дръж компания на госпожицата, за да се не плаши. - И той излезе бързо навън.
        Рада, поразена от новата беда, падна на миндера без свяст. Госпожа Муратлийска, привлечена от вика й, втурна се и взе да я свестява.
        Кандов се ослушваше в камбаните, като човек, който сънува. После се наведе и вдигна едно смачкано писмо, паднало от ръката на Огнянова. Той прочете следующите редове:
        „Графче! Не е зле човек да си има приятели: Кандовчето не можеш го купи с торба злато. Знай, че той, докат беше тука, не оставяше нито час Рада Госпожина самичка: твоето вярно гълъбче и невинно ангелче! Днес Кандовчето тръгва за Клисура, че прие билетче от гълъбчето - много му се стягала душата за тебе, та го вика да я по утеши... Да ти е честита Рада, па и приятелят да ти е честит. Блазе ти!... Па да знаеш, че това, дето ти казвам, е "тайна работа": освен попа и селото, само ти я не знаеш... Хай освободи България, Рада Госпожина ще направим царица."
        Писмото беше пристигнало вчера по неизвестен канал. То не носеше подпис.
        Кандов скъса тая мерзост и плюна на нея, па излезе.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]