Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXVIII. ДУХЪТ НА УКРЕПЛЕНИЕТО

 

 

        Един десетник приближи до Огнянова.
        - Що има, Марчев?
        - Работата не я бива - пошушна десетникът: - в укреплението се вмъква деморализация.
        Огнянов се начумери.
        - Оня, който обезсърчава другите, ще бъде наказан със смърт, тази минута! - каза той раздражено. - Кои забележи ти, Марчев?
        Десетникът му назова четирма души.
        - Извикай ги!
        Обвинените се явиха. Те бяха възрастни хора - абаджии и търговци.
        Огнянов ги устрели с поглед и попита:
        - Вие ли, господа, развращавате момчетата?
        - Никого не развращаваме ние - отговори сърдито един от тях.
        - Вие знаете ли такова поведение в такъв критически час как се наказва?
        Те нищо не отговориха. Но това мълчание изражаваше повече упоритост, отколкото стресване.
        По челото на Огнянова се изписа внезапен гняв, но той го удържа и каза спокойно:
        - Идете си на местата, господа... Ние дигнахме революция и сега е късно да се разкайваме... Ние ще срещаме врага тука и къде Клисура никой не трябва да поглежда... Вие ще запазите къщята си и фамилиите си не като идете в нея, а като стоите вън от нея! Моля ви, не ме туряйте в трудно положение...
        Въстаниците не си отиваха.
        Огнянов ги изгледа смаян. Очевидно това беше протест.
        - Какво има да кажете още?
        Въстаниците се спогледаха, после един от тях каза:
        - Ние не сме били за това нещо.
        - Аз пушка в живота си не съм хванал - добави други.
        - А кои е хванал? - каза трети.
        - Ние кръв не можем да леем...
        - Страшливи ли сте? - попита Огнянов, като мислеше с тоя въпрос да ги засрами.
        - Не е грехота, ако кажем...
        - Страхуваме се, да! - каза злобно първият.
        - Ние имаме челяд.
        - Не сме намерили живота си на пътя - прибавя един от по-смелите, доста ядосано.
        - Вашият живот и вашите челяди, и вашите къщи са нищо пред освобождението на България! А главно, пред честта на България! - извика Огнянов с разтреперан глас. - Аз ви пак моля да не показвате малодушие и да ме не карате да вземам крайни мерки спрямо вас...
        - Ние с пушки и с бунтове не сме боравили. Пусни ни!
        Огнянов видя, че с благи думи не ще може да победи упорството им... Нему му прекипяваше, но той се силеше да не избухне. Той разбра с горест, че само едно дълбоко отчайване и ужас пред борбата придаваше на малодушните тая смелост и решителност да се признаят пред самия си началник, високо, за страшливи, без да се червят от срам.
        От това признание до паническото бягство остаяше само една крачка. Той реши да действува безпощадно.
        Не трябваше заразата да се остави да прихване и останалите до тоя краен степен. Дисциплината преди всичко.
        - Господа, ще се покорите ли на длъжността си, или не? - попита ги решително.
        И той чакаше с мрачен поглед и с разтупано сърце отговора им.
        В тоя миг ненадейни викове се чуха отдире му. Той се извърна и видя недалеко на поляната, че Боримечката гонеше един циганин. Другите въстаници се натрупаха да гледат и с раздирателни гласове насърчаваха Боримечката, който, при всичките си гигантски крачки, не успяваше да стигне босия и лек циганин... Някои даже замериха с пушките, но Огнянов ги спря. Очевидно, бежанецът беше се таил досега в Клисура и се беше помъчил да избяга и да се спаси в някое турско село. Циганите, които в първите дни бяха успели да избягнат, бяха първите, които занесоха на турците вест за въстанието в Клисура и подробности за разположението на бранителите. По природа и по интерес те се явяваха верни съюзници на турците и тук, и другаде, в подобни случаи... Боримечката продължаваше да гони циганина, като правеше грамадни скокове и летеше като една стихия... Но циганинът взимаше преднина над него и те все повече и повече се отдалечаваха от укреплението... Сега и с куршум беше мъчно да се бие циганинът. Изведнъж той се спря смаян: отпреде му се зададоха двама въстаници от далегледната стража и той се намери между два огъня. В същата минута Боримечката стигна до него, сграбчи го в устрема си и се повали с него на земята. От укрепленията се раздадоха весели викове... После замахаха:
        - Тука! Тука!
        Боримечката, озлобен и ядосан, подкара циганина насам, като го обсипваше с урагански попръжни, които стигаха ясно до укреплението.
        Скоро бежанецът бе доведен.
        Въстаниците го заобиколиха. Свирепи чувства оживиха усърналите им лица. Циганина го познаваха всичките. Той беше се вече два пъти опитал да избегне из Клисура, първи път с някаква тайна поръчка до рахманларци, дадена нему от задържания в града турчин - от конака, но беше наказан само с по-строг затвор. Сега вече нито дума можеше да бъде за пощада.
        Началникът на укреплението се обърна към десетника си и няколко време тихо се съвещаваха.
        - Да, да - довърши Огнянов; - всяко снизхождение и милост са вредни сега. Малко виждане на смърт може да посвикне страшливите да я гледат по-смело... Но трябва от военния съвет да дойде присъдата. Марчев, иди завчас на Зли дол и изложи работата... Моето мнение и просба е смъртно наказание да бъде. По-скоро...
        Десетникът тръгна.
        Огнянов се обърна строго към един възрастен въстаник:
        - Чичо Марине, тури тоя циганин под стража.
        После се обърна към други двама по-млади:
        - Момчета, отведете тяхна милост, поплювковците, на оня край, вземете им пушките и ги пазете под стража до втора заповед.
        Деморализираните четири въстаника пребледняха, но се покориха и тръгнаха напред към мястото на ареста си.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]