Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XVI. ГИБЕЛ

 

 

        През тая последня и няма прощавка, която трая само половина минута, Соколов един поддържаше сражението със стотина неприятели. Внезапно той се извърна и видя Рада... Тогава косата му настръхна, очите му запламтяха като на тигър и цял, без да се пази от нещо, показа се на входа, като напук на куршумите, па на най-чист турски език извика към ордата:
         - Кучета крастави! Скъпо ще изплащате всяка капка българска кръв! - и изпразни револвера си.
         Тълпата с нов бяс се устреми на непристъпната крепост, в която се преобърна разсипаната воденица. Един зверски рев, последван от нов дружен залп, процепи въздуха.
         - Ах! - изпъшка докторът и изпусна револвера.
         Един куршум му прониза дясната ръка. Неописуем ужас и отчаяние се изобрази по лицето му. Огнянов, който гърмеше в тълпата, също окървавеп вече, забележи това и попита:
         - Страдаш, брате?
         - Не, ами и последния патрон хвърлих, забравих...
         - Имам още два в моя револвер, вземи... - каза Огнянов и подаде оръжието си на Соколова. - Сега нека видят как умира един български апостол!
         Па като изтръгна големия ятаган из силяха на доктора, излезе из портата и се спусна в тълпата, като раздаваше ужасни удари наляво и надясно...
         ...
         Подир половина час цялата орда, победоносна, свирепа, демонически весела, излазяше из дола с Огняновата глава, набучена на прът. Докторовият череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар - от куршум - сам докторът си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава беше оставена - по политическа причина вече: Тосун бей беше по-хитър от Тъмрашлията.
         Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените.
         С дивашки викове сганта дойде в града. Той беше по-пуст и по-мълчалив от едно парясано гробище. На мегданя побиха трофея.
         Само един човек се мяркаше там, като един призрак.
         Той беше Мунчо.
         Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана.
         Обесиха го на касапницата.
         Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.

 

 

        Одеса, 1888 г.

 

 

 

КРАЙ

 

 

 

продължи

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]