Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

V. ГРОБИЩА

 

 

        Нощният мрак бе съвсем паднал, когато Огнянов излезе из тъмния и насеяния с канари дол на Манастирската река.
        Той мина край манастира, но не счете за нужно да се отбива при отца Натанаила: той и така беше изгубил много драгоценно време. Мисълта, че има въстание в Бяла черкова, беше го галванизирала и му повърна всичките физически и нравствени сили.
        Той улови общия път, който води за града, и след няколко минути видя в мрачината черния облик на ветите къщи, комините и овошките. Тогава остави пътя и се изкачи по рътлината, която от север командува на Бяла черкова и на която стърчи училището.
        От тая височина той хвърли поглед на града. Градът спеше. Никъде не светеше... Никакъв особен шум или друго не показваше, че се намира във въстание. Само обикновените кучешки лаеве. Това зачуди Огнянова. Той помисли какво да прави. Да проникне в града и да потропа у някой от приятелите, той го счете за неблагоразумие. Тогава реши да иде на мъжкото училище: то не беше далеко. Там ще узнае от бабата клисарка какво става в Бяла черкова. И той се прехвърли през западния зид на училището и скокна в оградата му. Като се обърна, той видя, че се е озовал в гробищата, които захващат голяма част от двора. В средата им се издигаше старовремската черква, мълчалива и мъртва, сама прилична на исполински гроб. В дъното на двора се чернееше масата на училищната сграда и останалите постройки, всичко потънало в тъмнина и заспало. Това мъртвило навред, което Огнянов намираше вместо шума и глъчката, свойствена на един град в революция, го стряскаше и му довеждаше най-черни мисли. Някакъв студ вееше и от страшната тишина и мрак на гробищата; те стърчаха мълчаливо пред Огнянова, с чудатите форми, които дава нощта, имаха вид на живи хора или на мъртъвци, излезли до пояс из гробовете си. Той не можеше да задържи едно неприятно свиване на сърцето и тайното желание да се види един миг по-скоро вън от това студено царство на мрака и тайнствеността... В такъв един час неволен трепет обхваща човешката душа. Нашата природа не може да изтърпи прикосновението с другия мир, без да я не обзема студ... Гробната дъска, която пада въз мъртвеца, дели вече два свята, които се не познават един друг, които си враждуват. Тайнствеността и мракът плашат. Една нощ е враг, един гроб е тайна. Няма храбрец, който да пренесе без потръпване впечатлението на едно гробище - нощя; нито безверник, който да се смее в такъв час - той ще се уплаши от смеха си. Не знам дали Хамлет би се вшутявал тъй остроумно с черепите, нощя, и сам в едно гробище!
        Ненадейно, в мрака, на който окото му привикна, Огнянов забележи една слаба, неподвижна светла точка, прилична на едно око, която пробиваше из самата черква, през ниския прозорец. Без друго там гореше кандило или вощеница... Тая слаба зарица беше един приятен дисонанс, едничко живо нещо във всеобщата тъмнина и мъртвило на града; тя блещукаше тъй приветливо и дружелюбно, почти весело. Огнянов, тласкан от неодолимо любопитство, прегази полека гробовете, дойде при прозореца, из който светеше, и погледна вътре. Свещта гореше пред една колона на черквата, на големия пиринчен светилник. Мъжделивото пламъче едвам осветляваше едно малко околчесто пространство на пода, около светилника. Осталата черква беше тъмна. В това слабо осветлено търкало Огнянов съгледа някакви неопределени форми прострени: имаше там нещо. Какво имаше там? Той залепи челото си До студеното стъкло и се втренчи още по-хубаво. Тогава позна какво беше. Таме лежаха трима човеци на рогозка. Тия три човека бяха три трупа. По тях и по рогозката се чернееха лъскави петна - от кръв. Пламъчето хвърляше треперлива и уплашена светлина въз тая картина. Лицата, изкривени и с раззинати уста, носеха печата на мъченическа смърт. Очите на едногото, широко изпулени, гледаха строго и упорито някъде в тъмния свод на черквата. Другият беше се извърнал насам. Едното му око, в което играеше отражението на пламъчето, гледаше право в Огняновия прозорец. По кожата на апостола попъплиха мравки; но той нямаше сила да се оттегли от прозореца: погледът на мъртвеца го приковаваше там и се впиваше в неговия с гробния си блясък от свещта, и се втренчваше в Огнянова като на жив човек, който те познава и иска да го познаеш. Изведнъж Огнянов изохка. Той позна Кандова. В гушата му зееше черна дупка. Той беше клан.
        Огнянов се отстрани от това страшно зрелище и бързешката се повърна по стъпките си. Той се спрепна в няколко гроба и те извикаха сърдито в мрака.
        Когато дойде пак до зида на оградата, той се спря, самообладанието му се повърна; той поиска да си обясни що значеше всичко това. Защо и как е дошъл Кандов ранен в Бяла черкова? Как е убит тука, той и другите? Въстание ли е имало и той е паднал жертва в него, или е дирил убежище просто - и бил усетен и убит? Какво беше това знаме на Балкана? Каква беше тая стрелба в града? Какво е това мълчание сега? Огнянов не можеше да намери отгатка на тия въпроси. Във всеки случай тук се е случило някакво голямо нещастие. Той размисли какво да прави сега. Да влезе по среднощ в тоя умрял град и да тропа по портите, в съвършена неизвестност за положението, видеше му се премеждливо и безразсъдно. Това страшно мълчание, което царуваше в Бяла черкова, го вледеняваше, то беше по-грозно от най-грозния шум. То приличаше на капан. Тогава реши да дочака съмвание в манастирския дол и утре да съобрази как да постъпи.
        И той се прехвърли пак през оградата.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]