Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XVIII. КАНДОВ

 

 

        Думите, с които Кандов придружи плесницата си, поразиха присъствующите. Най-много Стефчова. Те паднаха като гръм от ясно небе. Но увлечението на горещия студент нема лоши последствия за него.
         Между това, някои прозорливци съобразиха,че Кандовото пламване имаше по-дълбоко причината си, отколкото в едната рицарска подплата на характера. Такъв неудържимо страстен гняв, който го доведе до крайности, и по повод на една чужда нему личност, не беше естествен, ако нямаше и други по-лични побуждения. И по това обстоятелство, и по други признаци - по-после винаги уловими за внимателния наблюдател - разбраха, че сам Кандов не бе хладнокръвен към Рада Госпожица.
        И не се излъгаха.
        Кандов беше влюбен в Рада.
        Как беше се случило това?
        Съвсем просто.
        Младият студент беше една от ония страстни натури, които намират смисъла на живота само в поклонение на някой идеал. Такива натури могат да дишат само в увлечението на страстни, силни привързаност...
        Млад, горещ, идеалист, Кандов дойде в България, зашеметен от крайни теории и принципи, великодушни в една честна душа, грозни в едно развалено същество.
        Първата среща с живота разклати дълбоките убеждения на религията му. Той видя, че тук е съвсем чужда почва за нея... Той не можеше да се кланя вече на един пукнат кумир.
        И потърси нов - той го имаше готов - в лицето на България...
        Но преди да види България, в душата му се беше наместило друго божество: той беше видял Рада.
        Това се случи скоро подир Огняновото избягване лани из Бяла черква. Това чувство, от най-напред слабо, зарасте и занаедря бързо в душата му. То го обхвана цял, то стана страст. Кандов полека-лека се отчуждаваше от средата си и от интересите й, избягваше шума и падаше в мечтателна апатия, която оживяваше само виждането на Рада. Това се продължаваше до тая пролет, когато един ден той се стресна, окопити, възмути от себе си. Тая страст му се видя подла - подла към Огнянова - негов приятел, престъпна към България, на която беше длъжен да се посвети.
        Той се уплаши сам от себе си и побърза да заглуши с време, да убие в душата си демоническото чувство. Той помисли, че само едно друго по-страшно, по-демоническо вълнение може да го спаси и възроди. Той реши да се хвърли всецяло в борбата, която се готвеше, и в премеждията, и в неизвестността й; да се потопи в нейните заглушителни и буйни вълни; да се нагълта и опие с горещата атмосфера на лудото въодушевление и революционното кипение... Той поиска да изгони Луцифера чрез Велзевула.
        Тогава го видяхме, че ненадейно се явява при Соколова с молба да го приемат член в комитета и с предложение да убие Стефчова.
        Именно, убийството на предателя, убийството - работа нова за него и съпряжена със страшни безпокойства, но благородна в случая, го най-пленяваше. Той разчиташе на това убийство, то беше горнилото, през което душата му щеше да излезе нова и бодра; ударът, който щеше да нанесе смърт на предателя, щеше да я нанесе в душата му и на друг страшен враг - обаятелния образ на Рада.
        Да, най-напред убийството - кръщение в кръвта и в революцията... Страшна, но решителна крачка към избавление...
        И той още тогава, когато се зароди тая мисъл в тревожната му душа, преди да я съобщи на председателя, той няколко нощи я сам гали, котка, милва страстно, като майка обожаемото си дете... В дългите си безсънници той мечтаеше, той кроеше плана за унищожението на Стефчова, а тия пламенни размишления го поглъщаха цял, обладаваха всичкия му духовен мир и не даваха достъп на друго чувство, на друг интерес. Кандов си спомни за Разколникова: и героят на Достоевски също бе замислил убиването на лихварката за благото на човечеството, и той беше тъй симпатичен и трогателен! Те се намериха и двамата в еднакво положение. Това случайно съвпадение ободри, обая, възхити Кандова... Разколников му се изпречваше като един светъл и ободрителен образец, като идеал. Той даже прегърна и начина на Разколникова, по който бе убита бабичката: щеше да пришие извътре на дългото си палто, под мишницата, една връв, за краищата само, така щото да може да провеси на нея брадвата за желязото й. Тъй нямаше никой да познае, че той носи смъртоносното оръдие.
        За щастие или за нещастие, това се отложи и Кандовият план рухна като една кула от картони. Той беше в отчаяние... Но революцията стоеше отпреде му, настръхнала и огнена като апокалиптически звяр, и това го поутеши за нещастието му... Ала борбата в душата му траеше, нарастваше. При всичката страстност, с която се бе отдал на делото на революцията, Споменът за Рада го не оставяше. Нейният образ предателски се мяркаше зад образа на отечеството; той беше по-дълбоко, по-навътре, имаше самоуверен вид и гледаше със съжаление на тоя временен гост, влезнал в дома, дето тя стопануваше.
        Да би можала поне душата му да храни, да побира и двете тия привързаности, едната наложена от ума и волята, другата от природата, да ги съгласи, уравновеси, да отслаби едната чрез другата!... Той се чудеше на Огнянова как може да люби с еднаква пламенност и България, и Рада, да се раздели така и пак да бъде бодър и силен, да се чувствува спокоен и дори щастлив! Каква беше тая натура, едра и богата, която дишаше тъй свободно под бремето на две велики страсти, които армонизираха помежду си и й даваха ново мъжество, и я окриляваха!...
        Как той завиждаше на смешната страстчица на Мердевенджиева, която един мечешки рев бе изцерил!
        Днес, когато даваше плесницата, Кандов почувствува, че се намери в странно положение. Той се беше отдал на България, а влюбил в Рада. И по самата сила на нещата той имаше вече в Огнянова - другаря си по мисия - един противник. Идеята го привързваше към него, страстта го отдалечаваше...
        С доблестната си буйност, като наказваше оскърблението, нанесено на Радината чест, той отмъщаваше и за Огнянова!
        Противоречие страшно.
        Но борбата, макар жестока, не биде дълга.
        Сърцето удържа победа.
        Сиреч, природата - над другия духовен мир.
        Кандов се предаде цял на новата си любов.
        Слезнал ненадейно от университетската скамейка в житейското море, той беше като човек, паднал от небето на земята. С душа доверчива и със сърце неначето от изпитанията на живота, той се намери неприготвен Да ги посрещне. Първото, що му прати злата съдба, беше тая любов. Той се предаде на нея със същата беззаветна разпаленост, както по-преди - на идеалите на социализма Разликата беше само, че там действувате мозъкът, а тук сърцето, вироглавец, комуто ни разсъдъкът, ни опитът, ни мъдростта на всичките философи не дохаждат дохаки.
        Друг е въпросът, щеше ли да найде взаимност тая страст, сиреч: щеше ли Кандов да намери благополучие, равно с големината й. Или най-люто разочарование, най-свирепи страдания щяха да отровят живота му...
        Никой влюбен не си е поставял това питане. Ако си го поставяше - той не бе такъв.
        В граматиката на любовта няма въпросителни знакове.
        При това Радиното сърце не беше свободно и той знаеше това. Но той не видя това, и продължи да гори. Любовта е сляпа.
        Не залудо старото гръцко изкуство често изображава крилатия й бог с вързани очи.
        През времето, в което Рада мислеше Огнянова за убит, тя беше тъй смазана от нещастието си, щото нито се сети да помисли нещо върху редките още посещения на студента; полека-лека те заставаха по-чести, както и случайните (но нарочно дирени) срещи с нея... Времето се изминуваше, а това все следваше. Най-после Рада, със свойствената си женска догадливост, забележи неравнодушното отношение на студента към нея. Всеки път признаците на това новопородено чувство ставаха по-явни, заедно с нарастването му.
        От най-напред Рада се учуди и смути; после се престори, че нищо не сеща - кой знае, - това даже погъделичка приятно нейното самолюбие; и най-после се стресна от растящата сила на тая гореща привързаност. Но свенлива, каквато беше, тя нема смелостта да я охлади грубо или да затвори вратата на поклонника си, толкоз деликатен, колкото и искренен. Това я обезоръжаваше съвсем.
        Куражът за плесница можеха да й дадат само хора като Стефчова.
        Рада не знаеше какво да стори. И тя продължаваше да бъде приветлива към Кандова, като Бойчов приятел, още, като човек благороден. Тя мислеше, горката, че с това облекчава копнежа му, степента на който не подозираше, като го посрещаше любезно и лекуваше с огъня на черните си очи. Лош лекар. Ни тя, ни Кандов не знаеха, че едничкият спасителен цяр за тоя вид болести е раздялата.
        „Очи, дето се не виждат - забравят се“, казва и българската поговорка.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]