Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

II. КОМАТЪТ НА БЯЛОТО ГУНЕ

 

 

        Тоя ден Огнянов осъмна в един малък букак, който покриваше северния хълбок на един хълм до някакъв приток на Осъма, на изток от голата Амбарица.
        Той беше премалял от изнурение и глад, червата му се бяха слепили и желудъкът му преживяше някакви горчиви треви.
        А стотина разкрача от него беше юрушка мандра, спорна с хляб, сирене, мляко, извара... Той приличаше на Тантала, който жедуваше пред една хладна ручейка, без да може да пие от нея.
        Един вълк никога се не решава да умре от глад пред едно стадо овци. Зъбите на псетата по-малко жестоко дърпат, отколкото зъбите на глада.
        Огнянов реши да стори като него. Той остави букака, мина реката и решително завъзлазя към колибата на мандрата.
        Вътре бяха две жени: бабичка и невяста, които кърпеха, и две момчета, които плетяха нещо. Псетата бяха при стадото, вероятно наблизу.
        Като видяха тоя непознат, гологлав, с хлътнали очи човек и облечен с чудати дрехи, жените изпищяха.
        - Чо ти ицкас? - извика някой отвън.
        И тозчас един едър, стар, побелял вече юрук се приближи със запъната пушка.
        Огнянов позна кир Яня, който често слазяше в Бяла черкова с масло. И той го знаеше.
        - Добър ден, кир Яне, дайте ми комат хлебец, за бога - прибърза да каже Бойчо, за да заяви своите миролюбиви намерения.
        Кир Яне го изгледа от глава до крака. Позна ли го, не ли - но огледът не му направи добро впечатление. Той влезе навъсен в колибата, отчупи половина пита, като изгълча нещо на едното момче.
        - Хай, ходи натамо, да не земе главата белята. Тува тце те види някой, ристиенино - каза той строго, като подаваше Огнянову хляба.
        Огнянов му поблагодари и се смъкна бързо към дола, за да се смушне пак в букака, дето беше нощувал.
        - Боже - казваше си той горчиво, - един грък, тоя полудивак се смили: българите ме изгониха с проклетия и с кучета вчера.
        Огнянов ръваше бързо и лакомо питата, очите му светеха от алчност. Гладът беше размесил в благородния огън на погледа му тъп зверски блясък. На тоя миг Огнянов не би пощадил баща си, ако поискаше да му изтегли комата.
        Граф Уголино, за да не умре от глад, беше изял собствените си деца.
        Гладът е съветник по-страшен от самото отчаяние.
        В дола Бойчо се напи от речицата и се закачува по стръмното, за да влезе в букака. Той почувствува тоз-час благотворното действие на храната: силите му се повърнаха. Кога приближи до гората, отдалечени гласове го накараха да се обърне. От могилата, дето стоеше мандрата, се спущаха черкези и му махаха да чака. Пред тях се хвърляха няколко хрътки (известно е, че в ония печални дни потерите, състоящи повече от черкези, се придружаваха от хрътки, приучени да откриват дирята на човеците като на дивеча и да се хвърлят връз тях). Навръх могилата пък стоеше кир Яне в бялото си гуне и гледаше любопитно на тоя лов, приготвен от него. Защото заедно с комата, който даваше на бежанеца, кир Яне пращаше момчето си да обади на ближната затулена потеря.
        Гостолюбие и предателство! Вкоравялата душа на див номад съгласяваше тия две неща. Той ги извърши с пълна добросъвестност: нахрани гладния и познайника, за да изпълни една човешка длъжност, а предаде бунтовника, за да обезпечи себе си от неприятности. Той сега спокойно гледаше на ловитбата.
        Огнянов видя близката гибел. С усвоеното присъствие на духа, което опасността отнима у повечето хора, той съобрази тозчас шансовете. Оттатък дола имаше едно малко възвишение, което щеше да го потули една-две минути от очите на потерята, когато тя се спусне в падината, находяща се зад това възвишение. В тоя кратък срок той би успял да влезе в букака, но това нямаше да помогне: него щяха да го стигнат. С тичане да избегне куршумите и хрътките беше невъзможно. В дола при реката имаше нисък храсталак, между двата изронени бряга. Нито тоя гъстак не би могъл да го укрие, защото, ако той заблудеше гонителите, то псетата щяха да го намерят. И там, и навсякъде гибел! Но Бойчо нема време за колебание; едно какво да е решение трябваше да вземе.Той инстинктивно предпочете дола и като стрела се спусна по стръмнината. Наклонността на мястото облекчи бега му. След минута той нагази в храсталака в дъното на дола, чиито брегове бяха каменливи. В основанието на скалата зееха длъгнести дупки, като че тя бе подкопана. Огнянов се намъкна в едно от тия легловища на диви зверове. Там чака скъпо да продаде живота си.
        Няколко секунди, с револвер в ръка, Огнянов слухтя. Тия секунди бяха векове. Лаевете приближиха, после затъпяха, после се изгубиха... Той чакаше. Какво беше това? Навярно, потерята се заблуди, но не задълго. Огнянов разбра, че тя го дири в букака и като го не вижда там, естествено, ще помисли за дола, дето ще я поведат самите псета. Инстинктът на животните дваж се не лъже. Колко време трая това напрегнато чакане, което беше една дълга агония, той не знаеше. Очите му бяха вперени в дола, в изгорелия шумалак, който трепереше край барицата. На всеки миг той очакваше да види муцуната на хрътката - това животно беше фатално за него, - че наднича в дупката, или да чуе джавкането й.
        Внезапно едно джавкане се чу.
        Очите на Огнянова се изпулиха големи, страшни, косата щръкна като бодили.
        Той насочи конвулзивно револвера, готов.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]