Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXIX. ЕДНО КРЪЩЕНИЕ

 

 

        Огнянов заходи назад-напред край окопите, развълнуван. Лицето му, твърде измахнато, се набразди от черни мисли.
        Той се отби към един куп въстаници, които усърдно копаеха новия окоп, погледна машинално към тях, без да забележи приятелското ухилване на Рачка, качи се пак на насипа, гледа на изток с бинокъла си и с още по-заледени черти на лицето слезна и отиде на първото си място.
        - Що за народ, що за народ! - бъбреше си той.
        Завърна се Марчев.
        - Смъртна присъда! - каза той запъхтян.
        - Военният съвет се произнесе?
        - Да, смърт, без отлагане! - приложи високо Марчев, после пришъпна нещо ниско.
        Огнянов клюмна задоволително.
        Думите „смърт, без отлагане“ се чуха и по-надалеко: те се зашептяха и от въстаниците и минаха до ъгъла, дето стояха арестованите.
        Одеве бледни, те сега побеляха като стена.
        Те сега разбраха, че тук се не шегуват. Из един път военният съвет им се изпречи като нещо ужасно, грандиозно, неумолимо като съдбата. На това място само бог беше по-голям от него.
        Един въстаник се приближи до Огнянова.
        - Арестованите се каят и молят за прошка. Огнянов отговори сухо:
        - Присъдата излезе, късно е сега...
        После прибави към него повелително:
        - Брайков, вземи още Нягула, и Благоя, и Искрова и отведете четворицата души в оная долчина, за да изтеглят наказанието си. Присъдата на военния съвет трябва точно да се изпълни.
        Брайков, доста слисан и смутен от всичко това, отиде да изпълни заповедта на началника на укреплението.
        Ни един глас вече не се обади за защита на осъдените... Никой не желаеше да мине за солидарен с тях... Всеки чувствуваше, че живота му зависи сега от волята на военния съвет, единствен съдия, и безапелационен.
        Осъдените въстаници, карани от други четворица, минаха през сред укреплението и се спуснаха по сипея в долчинката.
        - Закарайте и циганина там! - извика Огнянов.
        После тихо даде някакви наставления на десетника си, който също се спусна подир другите.
        Лобното място беше една влажна и зелена усойка, из която къркаше малка баричка. Отвред почти сипеи и брегове. Огняновото укрепление се нахождаше на върха на западния. Въстаниците се бяха навалили да гледат оттам на екзекуцията.
        Отляво на баричката стърчеше един дъб, наполовин изсушен от устрелна мълния.
        Двама въстаници най-напред заведоха циганина при дървото, разпасаха му червения пояс и го вързаха за дънера.
        Ужасът беше оковал устата на нещастника. Кръв потече от попуканите му устни.
        Недалеко, до брега, стояха четворицата други осъдени: те чакаха своя ред. Скотски ужас беше обезобразил чертите им.
        Марчев извика:
        - Доведете ги тука и тях!
        Осъдените потеглиха насам. На трима се преплетоха краката, та вардачите им ги хванаха под мишници и ги доведоха до мястото, дето заръча десетникът.
        Марчев ги нареди на десет разкрача разстояние от вързания циганин... Вероятно, за да присъствуват по-отблизу на страшното зрелище, което след малко ц те щяха да дадат на другарите си въстаници, натрупани на върха на яра.
        Те бяха оставени невързани. Но ужас бе парализирал силите им, та нито им минуваше през ума мисъл за бягане. То беше и немислимо.
        Една минута гробно мълчание.
        Марчев извика високо и тържествено:
        - Мехмед циганинът, от Клисура, по причина на троекратно опитване да избегне из затвора, с гнусната цел да служи на неприятелите на България, е осъден от върховния съвет на смъртно наказание, за пример на други подобни предатели! - После се обърна към осъдените въстаници: - Господа, обърнете се право срещу Мехмеда...
        Те сториха това като автомати.
        - Дайте по пушка на всеки едного от тяхна милост...
        Въстаниците, развълнувани, връчиха пушките си. Осъдените ги поеха с оглупели от смайване лица.
        - Опушнете тогова сега, де, по моя команда: едно, две, три...
        Гърмеж разтресе яровете и облак дим покри четворицата души.
        Циганинът стоеше прав, както си бе вързан на дървото. Ни един куршум не бе го улучил. Стрелячите, вероятно, не бяха в него мерили. Но той приличаше на мъртвец.
        - Срам, господа! - извика Марчев гневно. - Втори път!
        И той повтори командата си. Пушките пак гръмнаха... Циганинът клюмна и провеси ръце надолу. От върха изръкопляскаха.
        - Вашето наказание в това се състоеше, да се кръстите в кръвта, господа, за тоя път. Благодарете на великодушието на Огнянова и на милостта на военния съвет.
        Когато четворицата разбраха, че са спасени, те загледаха плахо и някак си като хора, които се събуждат от един тежък сън.
        Една усмивка от щастие едвам проби ледножълтата кора на лицата им, която им бе прилепил страхът...
        Нови радостни ръкопляскания се раздадоха от укреплението.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]