Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXIII. ЛЕКЪТ

 

 

        Когато се спря пред вратата му, Кандов си избриса пота от лицето, па почука.
        - Entrez! - извика се отвътре.
        Той влезе. Пред него стоеше докторът, човек около четирийсетгодишен, висок, но слабо сложен, с продънено, бледно и мършаво лице, с два редки бакенбарди и с хитро ироническо изражение в погледа. Той беше по жилет и сбираше вещите си в един джамадан, очевидно, готвеше се да тръгне. Той беше изпратил Лалка и нямаше вече работа тука.
        Кандов се назова.
        - Седнете, господине - покани го докторът учтиво; - тук е малко разхвърляно, но прощавайте.
        Вежливият прием поободри студента.
        - Извинете, господин докторе, че ви безпокоя, но аз само за няколко минути дойдох.
        - Ба, когато доктор приема болни, никога не се обезпокоява; докторът без болни не може да бъде весел, както болният без здраве...
        И с тая зловеща шега той хвърли изпитателен поглед на изпитото меланхолично лице на госта си...
        - Как сте?
        - Благодаря, аз съм здрав - отговори с пресилена усмивка студентът; - но само дойдох да ви искам съвет за другиго едного.
        - Той е тукашен?
        - Тукашен, но...
        - Защо го не доведохте? Виж, не остая време.
        Кандов се посконфузи.
        - Как да ви кажа, господин докторе, аз дойдох да се допитам до вас повече за една литературна работа...
        Докторът го погледна зачуден.
        - Вие можете да ме осветлите върху един психологически въпрос, който ме затруднява силно. Тоя въпрос съвпада в областта на медицината.
        Докторът чакаше въпросително.
        - Пиша един роман - каза Кандов, като натьртяше на всяка дума.
        - Как, вие сте списател?
        - Не, опитвам се... Захванал съм един роман... Главният герой е твърде влюбен, лудешки, безумно, безнадеждно в една личност, която се обича с другиго; а тая страст ще го доведе до самоубийство...
        - Има една немска повест, която бях чел някога във Вена - каза докторът, като се почеса над ухото, за да си науми; - там се разправя за подобна една любов...
        - Гетевият Вертер? - попита живо студентът.
        - Да, от Гете романът - припомни си докторът; - той се самоуби, нали?
        - Да, но аз искам да спася моя герой...
        - По-добре убий го, па тури точка, да се не мъчи. Направи, както ние докторите на болните... то е най-доброто.
        Докторът придружи думите си с нова зловеща усмивка, която издаваше безсърдечието; свойствено за докторите, привикнали с равнодушие да гледат страданията и смъртта на пациентите си.
        Кандов побледня.
        - Не, това ще бъде лош пример за читателите... Самоубийството е заразително също...
        - От каква народност е героят ви?
        - Българин.
        - Българин? Че българи май не страдат от кара-севда. Техните сърца са обвити в биволска кожа... Вие знаете що е карасевда? Amour dеsespеrе!
        - Да, отчаяна любов - забележи студентът глухо.
        - Обаче аз не знам някой от българите да е умрял от голяма любов... Един момък се обеси по-преди, по то беше, че фалира евреинът, та изгуби...
        - Но моят герой, както ви казах, господин докторе...
        - Да, изключение, разбирам - прекъсна го лекарят; - по понеже е българин, не трябва да го самоубиваме, то няма да бъде вярно... Той трябва да се мъчи...
        И докторът се усмихна пак с неприятна усмивка, като погледна часовника си. Очевидно той бързате.
        Кандов забележи нетърпението му. Той каза бързешката:
        - Именно, затова се обърнах към вас за съвет, господин докторе. Развитието на разказа изисква, щото героят ми да живее, за да извърши други работи... Но за да ги направи, аз искам по-напред да го изцеря от тая ужасна страст, която го парализира и убива. Как може да стане това най-естествено, най-правдоподобно?
        Докторът се взираше любопитно и внимателно в Кандова: пръв път в докторската му практика се явяваше такава консултация. Той се трудеше да прочете в очите и физиономията на госта си, сякаш искаше да открие друг смисъл на думите му. Тоя поглед смути студента и неуместна червенина излезе по неговото мургаво личице. Смущението му се усили, когато едно ироническо ухилване заигра по безкръвните тънки устни на доктора.
        - Разбрах, разбрах, вие търсите лекарство против една от най-упоритите психически краста.
        - Да.
        - Има ги, но, за жалост, действието им не е сигурно като на кинината против треската, господин Кандов.
        И докторът пак се вторачи в Кандова.
        - Кажете най-решителните, господин докторе.
        - Преди всичко, бих ви препоръчал бабешкото лекарство: намерете една трева, която бабите викат омразно биле (забравих го по латински), уварете го в петък срещу събота, ама в необжежено гърне, и залейте героя си с чорбата, когато спи: той ще намрази тозчас възлюблената си...
        Докторът се изсмя.
        Кандов се навъси:
        - Вие сериозно не говорите това, господин докторе.
        - Не щете това? - продължаваше да се смее лекарят. - Тогава аз бих ви посъветвал да го пратите да се напие с вода от Лета и ще забрави... Вие знаете коя река е Лета?...
        Кандовото лице се запали от тая шега и от това питане, еднакво безочливи и неуместни.
        - За жалост, Лета отдавна е пресъхнала - притури лекарят.
        Кандов стана да си върви. Докторът му махна с ръка и сдоби сериозен вид.
        - Добре, слушайте, за да разлюби човекът ви оная, която люби, накарайте го да се влюби в друга, пак тъй слепешки и силно...
        Кандов клюмна отрицателно.
        - Това значи да замени дявола с чорта.
        - Вярно, вярно - каза докторът ухилен. - Има друго лекарство: вкарайте го в развратен живот, нека удави душата си и чувствата си в пиянството на сладострастието... Нека абрютира, та ще забрави.
        Кандов се навъси с отвращение.
        "Той ми е потребен да извърши големи работи после. При това моят герой е натура благородна, неспособна е да се оскоти.
        - Хъ, тогава друга работа... Остая само едно лекарство, щом човекът ви е такъв деликатен господин. Но тоя лек е палиатив, вие знаете що е палиатив?
        Студентът пак се намуси, па клюмна утвърдително.
        - Отдалечете негова милост от любезната му; пратете го да се разходи година-две далеч някъде, много далеч... Нека да иде например в Бразилия, нека пътува по Ледовития океан и да остане загащен от ледовете девет месеца, и да се храни само с маст от кит. Или, ако мислите, че там може да простине и да го хване скорбут, пратете го в Сахарската пустиня, да стане цар на някое черно племе и да го подчини под властта си...
        И докторът, като даде всичките тия планове, подсолени с шеги и вшутявки, стана. Кандов стана и той.
        - Благодаря ви, господин докторе, ще се възползувам от съветите ви. - И той подаде ръка да се прости.
        - Сбогом, радвам се, желая здраве и дълъг живот на вашия болен господин и вам. - Но когато Кандов приближи до вратата, той му каза сериозно: - Господине, платете за съветите... Ние докторите от тях живеем.
        Кандов го погледна смаян. Но тозчас бръкна в жилета си, извади една рубла и я сложи на стола.
        И излезе бързешката.
        - Тоя халосник - каза си докторът, като увираше внимателно рублата в портмонето си, - сяка, че ме надхитри... Аз още от първите му думи разбрах, че той за себе си иска лек... Хващам се на бас, че той е влюбен като синигер и сънува клупа на едно въже... Dumstein!
        И той се залови пак да събира вещите си.
        - Тоя шутник - мислеше си Кандов, като излезе на улицата - пак каза едно свястно нещо, при многото блядословия... Той има право: само раздялата, само отдалечаването ще ме спаси мен... Трябва да се намеря съвсем под друго небе, на други пояс, на други кът на земята, дето нищо, нищо да ми не наумява за оная... Да, аз сега си спомням, че в такъв случай съветват отдалечаването, бягството! И те ще ме доведат до брега на реката, за която подметна това венско лапацало. Беж, беж, Кандов! За Москва, за Москва!
        И Кандов, озарен от тая мисъл, възхитен от такова спасително решение, затананика припева на популярната руска песен:

    Ах, Москва, Москва, Москва!
           Золотая голова!
    Ах, Москва, Москва, Москва!
           Золотая голова,
           Белокаменная...

        Той бързешката стигна у дома си, яви на домашните, че утре тръгва за Москва, за да следва науките си, и захвана да събира с трескава бързина пътните си вещи.
        Той натъпка още тая вечер джамадана си, свърза и малко денкче и спа нея нощ дълбоко и непробудно, защото не е спал няколко нощи наред.
        Заранта се разбуди весел и бодър. И за да си не даде възможност да мисли за Рада, той се занима с мисълта за пътуването си и за новия живот, който ще заживее в белокаменната... И възхитен, той тананикаше:

    В дали тебя я обездолен,
    Москва, родимая моя,
    Где блещет в лесу колоколен
    Величье русскаго края! Ах, Москва...

        Докараха и коня, който щеше да го кара през Балкана. За Москва! За Москва! - казваше той, като туряше в джамадана някои забравени книги... Тъй като беше се навел до прозореца, той машинално погледна на улицата и видя баба Лиловица - с друга една бабичка. Той потръпна, но неволно се вслуша в онова, което баба Лиловица гълчеше с другата.
        - Та сега ти, булка Лиловице, пак си остана саминка?
        - Ех, ами какво да се прави? Вчера изпратих Радка за Клисура... късаше ми се сърцето, като тръгваше тъй кахърна... Ех, бог нека си има милост за нея.
        Кандов остана като гръмнат.
        След един час той тръгна.
        Той тръгна... за Клисура!
        ...
        Същия ден Николай Недкович и Франгов, удивлени от странната промяна, що забележиха у студента, отидоха у тях да го навидят, но узнаха, че тръгнал за Клисура, "да се поразходи до сродника си".
        В стаята му още царуваше безредица: джамаданът разтворен, вещи разхвърляни... На масата лежаха куп руски книги. По надписите на подвързията гостите познаха, че те бяха социалистическо-анархически издания, печатани в Лондон и Женева. Най-горнята обаче беше един роман: "Преступление и наказание" от Достоевски. Стоеше и един друг разтворен роман на масата: "Страдания молодого Вертера". Там имаше редове и цели страници отбележени с червен молив...
        Тия съчинения показваха конаците, що бе направил Кандовий дух в тъжната пустиня на психическото блуждение...
        Да, и полуотвореното писмо за Рада.
         По чувство на деликатност, Недкович тури писмото в портфейла си, за да не падне в други нескромни ръце.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]