Иван Вазов

„Под игото“, Роман

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

V. ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ НОЩТА

 

 

        Доктор Соколов чукна на своята вратня. Една стара жена му отвори и той влезна, като попита бързешком:
        - Клеопатра какво прави?
        - Пита за тебе - отговори бабата усмихната. Докторът премина дългия двор и влезе в стаята си. Тази стая, която му служеше за работа, за аптека и за спалня, беше гола, широка, с долапи в стените и с дълбока камина. На едната поличка стояха наредени всичките му лекарства; на масичката - хаванче, няколко медицински книги, разхвърляни, и револвер. Над леглото му висеше двуцевна пушка с чантичката. Само една картина украсяваше стаята: образът на черногорския княз Никола, а под нея - фотографията на някаква артистка. Всичко показваше, че тук е жилище на един разсеян ерген: неприбрано, тихо, волно. В ъгъла зееше полуотворена врачка на килерчето.
        Там преди три години нощуваше покойният Левски. Докторът хвърли феса и сетрето си небрежно, приближи се до врачката, изпляска с ръце и извика:
        - Клеопатро! Клеопатро! Никой не отговори.
        - Клеопатро, излез, гълъбице!
        Из килерчето се раздаде някакъв глас.
        Докторът седна на един стол сред стаята и извика:
        - Тук, Клеопатро!
        Една мечка излезе.
        По-право - едно мече - самка.
        То приближи, като влечеше широките си лапи по пода и ръмжеше радостно. Па се повдигна и опря предните крака на коленете на доктора, като отваряше големи уста с бели остри зъби. То се галеше като кученце. Докторът го помилва по пуховата козина на главата, даде си ръката да я полиже. То я облиза цяла, па я лапна.
        Тоя звяр, хванат в Средня гора още паленце, беше подарък от един селянинловец, комуто Соколов излекува сина от опасна болест. Докторът се привърза твърде силно към това животно и посвети много грижи да му даде добра отхрана. Клеопатра нарастваше благополучно под това нежно опекунство, приемаше лесно уроците по гимнастика и привързаността към господаря й растеше всекидневно.
        Клеопатра вече играеше мечешка полка, подаваше шапката на доктора, слугуваше и пазеше стаята му като куче. Това беше истинска "мечешка услуга", защото присъствието й в къщата на доктора оттласкваше болните оттам. Но докторът малко го беше еня.
        Когато дойдеше в разгара на полката си, Клеопатра ревеше ужасно и цялата махала знаеше, че Клеопатра танцува. Тогава и веселият Соколов танцуваше с нея.
        Тая вечер той беше особено разположен към деликатната Клеопатра. Той извади къшей месо и й го даде от ръка.
        - Яж, моя гълъбице; "гладна мечка хоро не играе", казват стари хора, а аз искам сега да ми поиграеш като принцеса.
        Мечката разбра тия думи и изрева. Това значеше: готова съм. Докторът заблъска една тава и запя весело:

    Димитре ле, русокосо момиче,
    я кажи на майка си, Димитро,
    да не ражда друго чедо като теб теб...

        Клеопатра се изправи на два крака и заигра с въодушевление, като ревеше. Изведнъж тя се затече към прозореца и зарева яростно. Докторът, слисан, видя, че имаше хора на двора.
        Той грабна револвера.
        - Кои са там? - извика той, като бутна Клеопатра да мълчи.
        - Докторе, заповядайте на конака.
        - Ти ли си. Шериф ага? За какъв дявол ме викате сега? Кой е болен?
        - Запри по-напред мечето.
        Докторът направи знак на Клеопатра и тя влезе в килера, като ръмжеше недоволна. Той притвори врачката.
        - Имаме заповед да те закараме в конака. Арестуван си - издума строго онбашият.
        - Защо арестуван? Кой ме арестува?
        - Ще узнаеш това там. Хайде, заповядай!
        И подкараха доктора смутен и стреснат. Той предчувствуваше беда.
        Когато излизаше из вратнята, той чу сърцераздирателния рев на Клеопатра, който приличаше на истински плач.
        В конака беше смутни. Въведоха доктора при бея.
        Той седеше на обикновеното си място, в къта. До него Кириак Стефчов четеше някакви книжа, над които надничаше и Нечо Пиронков, аазата. Беят, шейсетгодишен старец, прие навъсено доктора, но го покани да седне. У турците съществуваше тая тактика към обвиняемите, с цел да ги разположат към самопризнание.
        Освен това докторът беше домашен лекар на бея, който го обичаше.
        Докторът се озърташе смутено и с учудване видя на миндера връхната си дреха, подарена снощи на Кралича. Това откритие озари съмненията му.
        - Докторе, тая дреха твоя ли е? - попита беят. Докторът не мислеше, нито можеше да отказва една очевидност. Той отговори утвърдително.
        - А защо не е у тебе?
        - Снощи я харизах на един сиромах.
        - Дека това?
        - В Хаджи Шадовата улица.
        - По кое време?
        - Тъкмо по два часа (по турски).
        - Познаваш ли го?
        - Не, но го съжалих, защото беше гол н окъсан.
        - Как лъже сиромахът - каза Нечо презрително.
        - Какво, Нечо. Който се дави в морето, и за сламка се хваща - пришъпна му съседът.
        И беят се усмихна лукаво, като че улови някаква плитка лъжа. Той наздраве беше убеден, че дрехата беше смъкната от гърба на самия доктор. Това уверяваше и караулът.
        - Кириак ефенди, дай книгите. А тия книги познаваш ли ги?
        Докторът видя един вестник „Независимост“ и една бунтовническа прокламация, печатана. Той отказа.
        - Кой ти ги тури тогава в джоба?
        - Казах ви, че дрехата харизах другиму, може да са негови.
        Беят се пак ухили. Докторът чувствуваше, че тая работа взимаше лоша посока за него: изкарваха го най-малко в сношение с бунтовник.
        Значи, снощният непознат е бил такъв! Камо да знаеше, той би предпазил и него, и себе си от беда.
        - Повикайте ранения Османа! - заповеда беят. Яви се заптие с превързана от лакътя нагоре ръка. Той същият беше, дето смъкна дрехата от плещите на Кралича, в който случай биде ударен от куршума на другаря си. Той беше уверен, умишлено или по заблуждение, че гоненият комита го е ранил. Осман пристъпи към доктора:
        - Този беше, ефендим.
        - От него ли смъкна ти дрехата? Познаваш ли добре?
        - Същият, той ме и рани с куршума в Петканчовата улица.
        Докторът го изгледа смаяно. Той пламна от негодувание при такава тежка клевета.
        - Това заптие лъже безсъвестно! - извика той.
        - Излез си, Осман ага... Челеби - подзе пак беят със сериозен вид, - ти отказваш ли всичко това?
        - Това е клевета и лъжа. Аз и не нося револвер с мене си, а снощи нито съм минувал из Петканчовата улица.
        Онбашията се приближи до свещта, прегледа докторовия револвер, взет от масата му, и каза знаменателно:
        - Четирите куршума стоят, един е изпразнен. Беят климна знаменателно.
        - И тук грешка имате: тази вечер револвер не съм носил.
        - Челеби, снощи по три часа, когато ставаше тая работа, ти дека беше?
        Това нечаяно питане падна като гръм за Соколова. Той се силно изчерви от смущение, но отговори самоуверено:
        - По три часа бях у Марко Иванов - детето му е болно.
        - У чорбаджи Марка ти когато влезе, часът беше без малко четири; ние тогава излизахме - възрази онбашият, който беше срещнал доктора, когато отиваше у Маркови.
        Докторът мълчеше попарен. Обстоятелствата се бяха сложили против него. Той виждаше, че се уплита.
        - Или, кажи ни по-добре, откогато даде дрехата си в Хаджи Шадовата улица, додето отиде у Марка чорбаджи, дека беше? - обърна хитро въпроса беят.
        Такъв ясен въпрос непобедимо изискваше и ясен отговор. Но доктор Соколов го не даде. По откритото му лице се четеше силна вътрешна борба, нравствено страдание.
        Това смущение и това мълчание бяха по-ясни от изповед. Те допълняха другите доказателства. Беят виждаше пред себе си виновника, но попита за последен път:
        - Кажи, дека беше по него време, челеби?
        - Не мога да кажа - отговори тихо и решително докторът.
        Този отговор порази всички. Нечо аазата смигна иронически на Стефчова, като че му казваше: улови се, клетият, в примката.
        - Казвай, челеби! Де си бил по това време?
        - Това не мога да кажа по никой начин... то е тайна, която моята докторска и човешка чест ми не позволяват да явя. Но в Петканчовата улица не съм бил!
        Беят настояваше да каже, като му посочваше лошите последствия от това мълчание. Но докторът гледаше вече спокойно, като човек, който е казал всичко, каквото е имал да каже.
        - Няма ли да кажеш нещо?
        - Всичко казах.
        - Тогава, челеби, ти ще ни бъдеш тая нощ гостенин. Заведете челебият в затвора! - каза беят строго.
        Слисаният доктор излезе зашеметен от тоя куп обвинения, които не беше в състояние да обори; защото, както той сам каза, по никой начин не можеше да обади де е бил снощи по три часа.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]