Иван Вазов

„Под игото“, Роман

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXVII. СКИТНИК

 

 

        Присъствието на духа и тоя път спаси Огнянова.
        Кога излезе извън града, първата му грижа беше да притули в един храсталак калимявката и кожух.
        Снежната фъртуна, която му помогна да мине невиден през запустелите улици, тука беше още по-силна. Планинските веявици фучаха, гърбът на Стара планина беше посипан като със сол. Полето, безлюдно и мъртво, добиваше безнадеждно печален вид под сивата си ледна плащаница. За щастие, ненадейно слънчице проби облаците и пекна топло над измръзналата природа.
        Огнянов вървеше на запад, без пътека, през лозята, пресечени от долове н пресъхнали потоци. В едно прикрито място той седна да почине и да помисли въз положението си. То беше тежко. Някаква поразия (фаталност), която имаше Стефчова за съюзник непременно, преследваше го жестоко. В един час той виждаше подровено зданието, градено с такава любов и въодушевление. Той виждаше дякона, доктора, дяда Стояна - може би и други близки и предани приятели - в затвора, Рада разбита от скръб, неприятелите тържествуващи. Той не можеше да отгадае обстоятелствата, които улесниха козните им. Членчето в „Дунав“ и низкото шпионство на псалта дадоха силно оръжие в ръцете на враговете му. Всички лоши сетнини му се изпречиха сега пред очите му. Дали делото беше безвъзвратно пропаднало? Дали това нещастие нямаше да поведе към нови открития, другаде? Бегът му се стори сега като една подлост. Той искаше да се върне, да се увери сам доде се простираше големината на злото; той не мислеше сега за себе си; неговото безстрашно беше способно на такава постъпка. Но той размисли: трябваше да бъде поне неузнаваем. Това го накара да продължи пътя си. Той реши да иде на Овчери, най-вярното му село, което най-често спохождаше в забиколките си. При чича Дялка той имаше сгоди за предрешване. Но отиването до Овчери, залепено в една гънка на отсамните поли на Средня гора, беше пълно с опасности за Огнянова, защото пътят му лежеше през честите турски села тъдява. Слухът за изриването труповете на двамата пехливани щеше още днес да пролети като светкавица през тия полухайдушки гнезда. Ако го не хванеха като подозрителен, щяха да го утрепят като гявурин: всеки ден падаха няколко души в тая околност. Градското му облекло още повече усилваше тая вероятност. Безразсъдно беше да се престрашава и да отива в явна гибел. Той реши да чака нощта. С тая цел се оттегли още по към полите на Стара планина, дето гъсти габъреви бранища можеха да го потулят.
        Подир два часа мъчен вървеж из урвести и диви места той се докопа до първото бранище. Там, скрит между сухия храсталак, той се протегна на гръб, за да почива, или по-добре, да работи с ума си. Небето се беше съвсем изяснило. Есенното слънце грееше приветливо и топло и блещеше в капчиците по тревите, обърнати от сняг на росица. Редки врабчета прехвръкваха през главата му безмълвно и кацаха по пътечките за храна. Един балкански орел високо се виеше над Огнянова. Или тук нейде видеше някоя мърша, или самаго Огнянова вземаше за такова нещо. Тая мисъл му мина през ума и го направи още по-мрачен. Този орел му се стори сега много зловещ. Сякаш той беше жив образ на безпощадната му съдба; сякаш тая плътоядна птица очакваше да й приготвят кървавия обед, па тогава да се спусне от своите сини височини. А всичко беше възможно. Тоя пущинак, кръстосван често от ловци турци, които бяха живи хайдути, не беше безопасен. Също и Огнянов с нетърпение чакаше да превали слънце и няколко пъти се мести за по-скришно прибежище. Времето се бавеше ужасно и слънцето пъплеше уморително полека. А орелът все се виеше. Плющне дваж-триж криле, па пак ги простре неподвижни и черни във въздуха. Огняновият поглед беше прикован в това плавающе тяло, но умът му гледаше в други дълбочини. В неговата възбудена мисъл минаха едно по друго възпоминанията на миналото. Години млади, години на борба, на страдания и на вяра във високи идеали. И България, за която се изпитваха, беше тъй хубава, тъй достойна за жертвоприношения! Тя беше богиня, която се питаеше с кръвта на верующите в нея. Нейният кървав ореол състоеше от снопове лучезарни имена и Огнянов диреше там своето и му се чинеше, че го вижда. Как беше горд и как беше готов да умре, а още повече - да се бори за нея! Смъртта беше жертва възвишена, борбата беше тайнство велико.
        Един пукот от пушка стресна Огнянова.
        Той се озърна. Балканските екове повториха гърмежа и замълчаха.
        „Навярно ловци гърмят по дивеч“ - каза си той.
        Огнянов се успокои, но не задълго. След един четвърт зададе се лай и недалеко. Лаят се последва от човешки глас. Огнянову неволно мина през ума хрътката на Емексизът, който беше от близкото село. Лаят като че му беше познат или тъй му се стори. Той се повтори наблизко и по-понятен, шубръките зашумяха, като че вятърът ги разклаща, и две хрътки се подадоха с муцуни, наведени до земята.
        Огнянов отдъхна.
        Тук нямаше хрътката на Емексиз Пехливана, която той беше дресирал и научил да се спуща въз человеци като въз дивеч. Това проклето животно, въпреки природата на хрътките, въобще тъпи и безобидни, беше твърде паметозлобиво, както видяхме това при манастира. То се яви като съюзник на Стефчова и приготви гибелта на Огнянова. Като го съгледаха, че се гуши в храсталака, хрътките дойдоха при него, подушиха го и се изгубиха нататък. Внезапно Огнянов чу, че се приближават човешки стъпки. Той фукна да бяга из гъстака, без да се обръща назад. Изгърмяха три пушки, той усети, че го ухапа нещо в кълката, и утрои силата на бега си. Гонеха ли го, какво ставаше назади - той не чувствуваше. Изпречи му се един речен дол, той се вмъкна между ниските лещаци, които задръстяха дола, и се въвря в гъсталака. Вероятно ловците го изгубиха. Доста време слухтя Огнянов, но нищо не чуваше. Тогава чак усети, че му дотопли нещо мокро на краката. "Ударен съм!" - каза си уплашен, като видя обувката си напълнена с кръв. Той се изу и видя левия си крак облян в нея. Тя бликаше от две страни: куршумът беше само пронизал кълката и минал. Той откъсна парче от ризата си и запуши дупките. Бележката се усилваше, а нему предстоеше още дълъг и труден път. Кръвта, която изгуби, го разслаби силно, при това той не беше подкрепен с никаква храна днес. Скоро притъмня добре и той остави това място, което утре щеше да бъде нагазено от турски потери. Заедно с мрачината и нощният студ растеше. Първото турско село беше съвсем замъртвяло. Турските села запустяват и замязват на гробища, щом се смръкне. Само в една бакалница се чуваше глъчка. Но Огнянов не смя да похлопа, при всичко че бе премалял от глад. Той вървя два часа още, замина други села и най-после се бялна нещо пред него. Това беше Стрема. Той я прегази доста трудно и на другия бряг седна, защото водата изстуди крака му и раната го заболя силно. Позна, че кълката му бе поотекла, уплаши се да се не ускори възпалението и той да остане на пътя. Тогава стана, отряза суха тръстика край брега и смъкна панталона си да умие раната по начина, който знаеше от Хаджи Димитрово време. Той смукна вода в дългата цев, духна я в едната дупка от куршума и тя изтече из другата. Така направи няколко пъти. Като си превърза по такъв начин сам раната, Огнянов пак се запъти към Средня гора, на която беше в полите... Нощният мрак гъстееше... Огнянов гонеше Овчери, което не виждаше. Скоро той позна, че го изгуби: озова се в непознат гъстак. Той се спря замаян и се ослуша. Той беше вече в Средня гора. Човешки гласове глухо достигнаха до слуха му. Той съобрази, че в тоя полунощен час тук не може да има други човеци освен въглищари. Той си припомни сега и червеното пламъче, което отдалеко бе зърнал. Но какви ще бъдат те - българи или турци? Той беше се заблудил, помръзнал и обезсилен; ако бяха християни, имаше надежда да се смилят. Той се поизкачи малко и тогава видя пак огънчето най-близко. Той се запъти към него. През клоните ясно личаха човешките сенки, насядали край огъня, и той долови няколко български думи. Сега как да се покаже? Той беше окървавен! Появлението му можеше да пропъди тия българи или да има за него и по-лоши сетнини. Те бяха троица, от които единият лежеше завит, а другите двама гълчаха край тлеещото огнище. Отстрана един кон, покрит с чул, хрупаше сено. Огнянов наостри уши.
        - Хвърли дърва още, не дрънкай... а аз да видя да туря още сенце на кобилата каза по-възрастният и стана.
        - Та аз познавам тоя вериговчанин! Ненко, дядовът Иванов син! - каза си радостно Огнянов.
        Веригово, село оттатък Средня гора, беше също познато Огнянову.
        Ненко се приближи до коня и се наведе да тегли сухо сено из едно козено вретище. Тогава Огнянов се примъкна до него, между шубръките, и му каза;
        - Добър ти вечер, бай Ненчо!
        Ненчо се изправи стреснат.
        - Кой си ти?
        - Не позна ли ме, бай Ненчо? Слабата светлина от огъня огря лицето на Огнянова.
        - Ти ли си бе, даскале? Ела, ела; наши хора са тука. Наш Цветан, бай Дойчин. Майки, та ти си лед, вкочанясал си се. - казваше селякът, като тръгна с Огнянова към огъня.
        - Цветанчо, повече дърва тури, нека да стане голям огънят... Имаме да сушим и да стоплим един християнин... Познаваш ли го?
        - Даскале! - извика радостно момъка. - Па оти си тъдява? - И той подложи малко суха вършина на Огнянова да седне.
        - Да си жив и здрав, Цветанчо!
        - Ударили го с куршум ония зверове - каза ядосано Ненко; - но слава богу, не лошо.
        - Ба!
        - Дядо Дойчине, ставай, гост имаме! - разбуди, или по-добре, срита Ненчо спящия.
        Скоро голям огън запламтя пред тях. Въглищарнте поглеждаха състрадателно на пребледнялото лице на Огнянова, който им разправяше накъсо случката си. Той скоро усети благотворното действие на огъня. Помръзналите му членове се затоплиха и раната не тъй силно го болеше. Дядо Дойчин извади из скъсаната си торба комат хляб и глава кромид и ги подаде на Бойча.
        - Това имаме, с това те каним. За топло - дал господ, от царя сме по-богати. Заповядай, даскале.
        Огнянов се почувствува още по-добре. Душата му се напълни с наслада, нова и голяма. Тоя хубав, златен, великодушен пламък, тая усойна гора наоколо му, тия лица почернели, груби, прости, дето светеше топъл приятелски поглед, и тия попукани черни работни ръце, които му подаваха сиромашкия залък на българското гостолюбие - всичко това му се показа неизразимо трогателно. Да не беше телесното страдание, Огнянов щеше да е възхитен и щеше да запее: „Горо ле, горо зелена“.
        Къде зори вече Ненко, който водеше коня с Огнянова, почука на една вратня във Веригово. Кучетата в двора лавнаха и чичо Марин се показа сам. По необикновеното време, в което тропаха, той позна, че иде гост необикновен.
        С първа дума се здрависаха, с втора се обясниха.
        - Хай да ги порази господ с поганци недни! Хай кучета да ги ядат! Хай дяволи да им вземат душите! - казваше чичо Марин, като сваляше полека Огнянова, чиито бележки се бяха усилили от тръскането.
        Въведоха го в една отстранена стая, дето и друг път бе нощувал Бойчо. Чичо Марин внимателно му прегледа раната и я превърза.
        - Като на куче ще ти заздрави - забележи той.
        Вече се разсъмваше хубаво.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]