Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

II. БОЛНИТЕ НА ДОКТОР СОКОЛОВА

 

 

         Соколов ходеше развълнуван из стаята си. Той често поглеждаше из прозореца към двора, сега потънал в буен шумалак и зеленина. Черешите и вишовете мязаха да са покрити със сняг от цвета си. Ябълките простираха като гирлянди листнати клони, увенчани с бял и румен цвят. Чуден Маргарит засипваше прасковите и зарзалиите, израсли до самите прозорци. Тревясалата пътека, която минуваше през сред дворчето, превърнато сега в градина, стоеше в сянка, покрита от събраните клони на овошките като алея.
        Той се беше сега доста изменил. Лицето му, пак красиво и добродушно, но пребледняло и поизмършавяло, като на болен, който се поправя. Продължителният затвор и нравствените мъки бяха ударили скръбния си печат въз тоя мощен и пълен с живот момък; той бе станал нетърпелив, злъчен. При многото страдания в затвора беше се присъединило и друго едно: той беше узнал, че Лалка е венчана със Стефчова; това го убиваше и той като звяр лъхтеше безпомощен в тясната ограда на тъмницата си. Той се кълнеше в душата си, при първа възможност, да убие Стефчова, причинителя на толкова злощастия, защото беше дълбоко уверен, че и издайството беше Стефчова работа. Когато се завърна в града, първата му грижа беше да иде да благодари на Марка Иванов и Мича Бейзадето. После той обиди Клеопатра, която Нечо Павлов, ловецът, беше отвел в къщата си и там хранил досега. Бедният звяр, нарасъл доста вече, беше твърде изпусталял и само след няколкоминутно колебание можа да си напомни за обичния си господар. Клеопатра беше поподивяла и студена вече. Грубите й инстинкти бяха се силно развили в нея. Тя често и лесно се сърдеше и показваше острите си зъби, съвсем не с благи намерения. Докторът мислено виждаше ненавистния Стефчов, сграбчен в нейните космати обятия, и сатанинска радост огряваше лицето му. Но скоро той разбра, че Мунчо е виноватият, а след подновяването на комитета той биде погълнат цял от голямото дело, готвенето за бунта. Отмъщението, което вече стаяше лично дело, остана на най-заден план в мислите му. То беше тъй малко и мизерно пред величието на задачата. Той реши да пусне на воля и Клеопатра, с която не знаеше какво да прави, и затова заръча на Неча Павлов тая вечер да я пусне към Балкана - свидно му беше да я утрепва.
        Соколов беше съвсем парясал докторството, не лекуваше вече никого, та и никой не отиваше при него от страх да не се компрометира. Хаванчетата, стъклата с лекарствата, кутийките с праховете, ведно с медицинските му книжа, бяха нахвърлени разбъркано в едно долапче, дето мишките в скоро време успяха да прочетат половината фармакопея. Само един болен се съглеждаше още да посещава дома му, той беше Ярослав Бързобегунек. Той от една непредпазливост беше се ранил по ръката с револвера, един ден подир завръщането на доктора. Това нещастие беше му привлякло състраданието на всичките граждани и беше накарало бедния австриец да се откаже от фотографията си, която отдавна се беше отказала от него.
        Веднага вратнята се хлопна и докторът устреми очи към нея. Подаваше се именно Бързобегунек. Той беше облечен пак в излинелия и ожулен костюм, даден нему от Огнянова, на главата с шапка със златно шяритче и с огромни жълти бакенбарди. Дясната му ръка, превита на гърдите, висеше на подвезка от бяла кърпа, прекачена през врата му. Той идеше полека и предпазливо насам, вероятно да избегне бoлежката, която бързото движение причинява на наранения член. По лицето му, което се бърчеше на всяка стъпка, се четеше страдалческо изражение. Кога влезна при доктора, той се озърна внимателно наоколо си и хвърли подвезката на кревата.
        - Добрутро, байно! - И подаде десницата си. Докторът я плесна силно със своята, без гостът да покаже най-малък знак на страдание.
        Защото нараняването на Бързобегунека беше измислено: трябваше да се оправдаят честите му посещения у доктора.
        - Какво ново? - попита го докторът.
        - Каблешков е дошъл, снощи късно, у мене е - каза Бързобегунек.
        - Да се видим! - каза докторът живо.
        - Той е трескав сега. Цяла нощ е бил в огън.
        - Ах, горкият!
        - Остави, ами не стои спокоен, та ми е продиктувал три дълги писма, да се изпратят днес. Такава жилка, а остал е без душа. Кашлица го мъчи...
        - Да дойда да го прегледам - каза докторът, като си взе феса.
        - Не, сега спи... Заръча ми само да се свика комитетът за довечера и той да се намери на заседанието...
        - Не бива, нека лежи!
        - Иди го накарай, ти го знаеш каква е глава... Свикай членовете за довечера.
        - Добре, ще пратя хабер на членовете.
        Бързобегунек сниши гласа си и каза:
        - Е, стоте златни найдоха ли се?
        - За пушките ли? Найдоха се. Днес ще ги имаме.
        - Браво бе, Соколов, бабанка си! - изкрещя фотографът.
        - Мълчи!
        - Ах, откога имаш тая кама? - извика Бързобегунек, като измъкна изпод жилета на доктора лъскавото оръжие и заигра с нея из въздуха.
        - Иван Маджарът ми я направи... Сега поръчките у него валят... Хубаво нещо, нали?
        Бързобегунек се взираше в някакви слова, изработени на ножа.
        - С. или С. Какво значат тия букви?
        - Отгадай!
        - Соколов или Стефчов? - попита усмихнат Бързобегунек.
        - Свобода или смърт! - каза натъртено докторът, у когото споменуването на Стефчова разбуди неприятно чувство. После прибави: - Сега Стефчов-Мефчов и други подобни безобразия назад остаят, любезни приятелю... Ние нямаме време да мислим за Стефчова, нито за лични капризи или оскърбления... Който отива да убие тигъра, презира червяка... Ти трябва да знаеш, че аз съм забравил всичко... Който подига революция, всичко забравя...
        Бързобегунек го изгледа лукаво.
        Явно беше, по раздражението му, че докторът нито беше забравил, нито можеше да забрави тъй лесно. Ударът, който беше нанесен на сърцето му или на егоизма му, беше твърде силен. Трескавото занятие с приготовлението на бунта затъпяваше навреме бележките от раната, която все зееше. Тия поглъщающи залиси обзимаха цялото му същество и го зашеметяваха. Той намираше в тоя вид опиянение едно средство да бъде нечувствителен към нравствената болка, както пияницата го намира във виното. Но колчем настаяха трезните минути, минутите на размишлението, горките мисли като съскливи змии се разбуждаха в душата и жилеха, жилеха немилостиво.
        Но Кандовото появяване в двора тури край на неловкия разговор и отвлече вниманието на доктора.
        - Що за птица е негова милост? - попита Бързобегунек.
        - Кандов - руски студент.
        - Знам, но що за човек е?
        - Философ, дипломат, социалист, нихилист... и кой дявол го знае още какво... С една реч, болен е тука...
        И Соколов тури пръст на челото си...
        - Та не приима ли да вземе участие в народното дело?
        - Не, що му трябва то? Види се, ще ходи в Русия, да си вземе дипломица - каза сърдито докторът.
        - Ах, тия учени гарги! Не мога да ги търпя! - извика Бързобегунек... - Видиш ли някоя от тях с диплома, ти я вече отпиши от човещината... Тям народ и свобода не трябва... Дай им рахатец, женица, къщица и благоразумие! Зер, за това ли са гнили гърдите си години, та да дойдат в България да бунтовствуват и да търсят със свещ Диарбекир или въжето си?...
        - Бързобегунек, това не е право, виж, ти сам имаш диплома!
        - Аз? Пазил ме бог!
        - Истина, и Бойчо нямаше такова нещо... - каза докторът.
        - Ако да имах диплома, и аз щях да бъда такова магаре... И ти, например, да беше приел докторския си атестат от някой медицински факултет, а не в албанските баири, щеше да мислиш да правиш пари, а не бунтове...
        В тоя миг студентът влезе в коридора. Бързобегунек бързо окачи подвезката на врата, увря си ръката в нея, защото стъпките на студента се чуваха до вратата.
        - Хъ, щях да забравя, дай сулфато за Каблешкова.
        Току-що докторът му подаде праха, вратата се почука.
        - Антре! - извика докторът.
        Кандов влезе. Ярослав Бързобегунек му се поклони учтиво и излезе. Кандов нито го забележи, тъй беше съсредоточен.
        Кандов беше облечен в добре закопчано тъмнозелено сетре, поизжулено вече, и обут в панталони от подобен цвят, твърде тесни и залепени на кълките. Високият ален фес зле хармонираше с мургавото му бледно лице, покрито с някаква тъга и съсредоточеност, с някаква меланхолия, която се отразяваше и в мечтателния му поглед. Познаваше се, че тоя момък криеше в душата си някаква мисъл и мъка, която не можеше да победи, нито да сподели с другиго. От няколко време той съвсем бе станал саможив.
        По поканата на доктора той седна на един стол в стаята. Соколов седна на кревата, доста позачуден от това неожидано посещение.
        - Как сте със здравието, господин Кандов? - попита Соколов, като помисли, че студентът е нездрав нещо. И той изгледа внимателно мъховитото му сухо лице.
        - Слава богу, добре съм - отговори Кандов късо, почти машинално. По оживлението на погледа му сега и по игрането на жилите по челото му явно беше, че някоя друга причина, и важна, го водеше тук.
        - Драго ми е, личи си, че сте се съвършено поправили.
        - Да, поправих се, добре съм.
        - Значи, ще пътувате пак за Русия?
        - Не, отказах се.
        - Съвършено?
        - Завсегда, аз остаям тука - каза Кандов с глух глас.
        Докторът го изгледа зачудено и полуиронично. Тоя поглед като че искаше да каже: „Защо ли си не вървиш, байно, на школото и при философите? Тук е всичко пожар: нямаш работа тука.“
        Възцари се кратко мълчание.
        - Може да желаеш да постъпиш учител? - попита докторът с презрително участие.
        Кандов слабо се зачерви и вместо отговор попита рязко:
        - Господин Соколов, кога комитетът ще има заседание?
        Този дързък въпрос порази доктора.
        - Какъв комитет? - попита той с вида на човек, който нищо не разбира.
        Кандов се изчерви още по-силно и каза с напрежение:
        - Комитетът ваш, не крийте, аз зная всичко... и кои са в него, и де заседавате... Всичко, не крийте от мене...
        - Чудно, как знаете толкова работи, когато се не интересувате... Но нека кажем, че е... Какво искате да кажете с това? - попита докторът, като опря в него упорит и предизвикателен поглед.
        - Аз ви питах: скоро ли ще имате заседание? - повтори Кандов решително.
        - Да, довечера, господине! - отговори докторът със същия тон.
        - Вие сте председател, нали?
        - Да!
        - Аз ида да ви моля едно нещо.
        - Какво, господине?
        - Аз ви моля да ме предложите за член.
        Гласът на студента трепереше от вълнение.
        Докторът остана слисан: той не беше приготвен за подобна изненада от страна на Кандова.
        - Как тъй, Кандов?
        - Просто като българин... искам и аз да работя.
        Соколов скокна.
        - Дай, братко, ръчицата! - И той го стисна горещо и целуна по устата; после прибави: - С радост, с голяма радост, господин Кандов, всички ще ви видим в кръга си... Такива сили като вас е грохота да стоят настрана... Борбата наша ще бъде велика... Отечеството ни призовава... Всички, всички нека бъдем... Чест и слава на тебе, Кандов! Как ще се зачудят приятелите, като им кажа!... Дай, братко, ръчицата!...
        - Благодаря, докторе - каза разчувствуван студентът, - и ще видите, че Кандов няма да бъде излишен...
        - О! Знам, знам!... Защо не прие още когато Огнянов ти предлагаше?... Ах, сърцето ми се къса от жалост... Моят нещастен Бойчо! Защо не умрях аз, та той да живееше да разпаля народа със словото си и с примера си!... Знаеш ли, Кандов? Той беше истински герой, велика душа!... Ах, страшно ще отмъстим за кръвта му!... За едно - сто! Ще разплачем майките им на тия варвари!
        - Отмъщение, да! - отговори Кандов. - Това е едничкото чувство, което движи и мене тая минута... Такава личност като Огнянов не може да се прости на убиеца.
        Отмъщение, и страшно! - извика докторът.
        - Довечера ли ще се събере комитетът?
        - Да, у бай Мичови; ние ще идем заедно...
        - Щом ме приемат, аз ще направя едно предложение там.
        - Какво?
        - Да се убие убиецът на Огнянова!
        - Той не е само един, приятелю... Те са няколко... и де ще ги търсим?... Па ако питаш, то е цялото турско царство...
        - Според мене един е виновникът само!
        Докторът го погледна зачудено.
        - Един е, и той е при нас...
        - При нас?
        - Да, правият виновник на смъртта му.
        - Ах, бай Кандов, струва ли труда си... да отмъщаваш на един идиот... Мунчо е лишен от съзнание. Тоя нещастник сам не е отбирал, че прави предателство... Той така беше привързан към Бойча... Остави, остави...
        Кандов пламна. Соколовото убеждение го обиди.
        - Заблуждение, господин Соколов! Заблуждение! Кой ви говори за Мунча?
        - А за кого говорите?
        - За Стефчова!
        - Стефчов! - извика докторът поразен.
        - Стефчов! Той е предателят! Аз знам най-положително.
        - Ах, тоя мръсник!... И аз него подозирах най-напред!
        - Аз знам положително, че гой е издал всичко на турците!... Мунчо е съвършено невинен... Вие всички сте прибързали да вините него... Стефчов е съветвал властта още същата нощ, когато го опозориха, да копаят при воденицата; той е открил името на Огнянова чрез подлостта на Мердевенджиева... Той е извършил всичките престъпления и нему се дължат всичките нещастия... Аз знам вече подробно всичката тая тъмна история, и от най-достоверен извор.
        - Ах, тоя сатанински син!
        От няколко минути Кандов постоянно нарастваше пред очите на Соколова. Той оста още по-силно покъртен, когато видя готовността му да убива Стефчова, противника на светото дело, и се наимаше на такъв кървав подвиг и страшен риск, за да засвидетелствува предаността си на идеята, която и той прегръщаше сега. Такава горещина у всекиго другиго би се показала подозрителна; но у Кандова тя беше искрена и това ясно се познаваше по безпокойния огън на погледа му и по нервозния трепет, който играеше по вдъхновеното му сега лице.
        Соколов погледа няколко време в очите Кандова, па скокна и каза:
        - Потрай, ще пратим тоя мръсник на дяволите... Тая вечер комитетът ще реши...
        - Добре - каза глухо Кандов.
        - Ах, иде! - извика Соколов, като видя, че се задава едно хубаво и белолико момче, облечено доста прилично във френски дрехи.
        Види се, че докторът него очакваше, защото се развълнува при появлението му.
        - Някой болен е тоз? - попита студентът.
        - Да, пардон! - каза докторът и изскокна из вратата.
        Когато се завърна, лицето на доктора грееше от задоволство.
        - Кой беше негова милост? - попита Кандов, като изглеждаше в гърба момчето, което си отиваше.
        - Пенчо Диамандиев, дошъл си е тия дни от Габровската гимназия.
        - Как, шуреят на подлеца Стефчова и син на изедника Юрдана? - попита Кандов. - Вие сте приятели с него?
        - Приятели не сме, но сме повече нещо от приятели и братя: ние сме другари, той е член на комитета.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]