Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XIX. УТРИННО ПОСЕЩЕНИЕ

 

 

        Вчера, подир скандала със Стефчова, Кандов се завърна у дома си твърде разтревожен. Той се затвори в стаята си и до вечерта чете непрестанно все една и съща книга. Той прекъсваше прочита си само за да забележи с молив някои места в книгата, и пак се зачиташе. Той беше се цял вдал в това занятие и не обядва... Когато го повика майка му, отговори, че го боли главата... Вечерта също не яде. Той цели часове пролежа на мин-дера, замислен, с очи към потона. Когато се възцари нощната тишина, той стана, седна при масата и взе да пише писмо. Тая работа трая до среднощ... После пак се тръшна на миндера, не да спи, а да мечтае... Свещта горя до утринта. Първите слънчеви зари проникнаха в стаята и удариха в лицето унесения студент. Той се сепна, отвори очи, уморени и похлътнали от безпокойно спане. Той отиде до масата, прочете пак писмото, прегъна го на четири, потърси конверт, не намери и сложи писмото на масата.
        - Сега ли или после? - пошушна си той.
        И стоя една минута замислен.
        - Не, после, после да й иде... Когато се видя с нея...
        И той хвана бързо да се готви, за да излезе. Когато се намери на улицата, той видя, че е още твърде рано. Слънцето стоеше ниско още на хоризонта; домът, в който живееше Рада, хвърляше сянка въз срещната къща... От опит той знаеше, че когато сянката се дръпнеше досред улицата, до барата, тогава девойката ставаше да полива градината у Лиловичини. Тогава тя биваше облечена и часът приличен за посещение. Кандов мина няколко пъти из тая улица и поглежда ту към зида на Лиловичини (Рада живееше в една стая навътре в двора), ту към сянката. Тя ужасно бавно слазяше от стената на срещната къща и до барата остаяше още доволно място в сянката. Значи, трябваше да се чака един час и повече, додето слънцето осветли половината улица... И Кандов, с ръце отзад, продължи разходката си; той закриви и из други улици, за да не обърне вниманието на минувачите, които засреща по-често... Слънцето обливаше вече с ярка светлина цяла Стара планина, могилите над града, керемидените покриви на къщята, белите комини, прозорците, що бяха обърнати на изток. Ранните кафеджии бяха отворили кафенетата си, бакалите, препасани о престилка, метяха калдъръма пред дюкяните си. Гайтанджиите забухаха гайтана на камъните при чешмите, засноваха хора по улиците, настана движение и живот, градът бръмна от обикновената си смесена шумотевица.
        Но всичко това Кандов го не забележи... Ни слънцето, ни шумът, ни минувачите, ни животът, който закипя около му, не го заинтересува. Той гледаше, мислеше, чакаше само едно: сянката. Тя приближаваше до заветния предел, до барата, и тоя предел беше и края на неговите мъчителни и страстни вълнения, на тия минути, дълги като векове. Сянката се дръпна до барата и остави другата половина на улицата цяла в светлина. Кандову се стори, че слънцето едвам сега изгря... Той с бързи крачки тръгна към вратнята на бабини Лиловичини. Той се взираше в тая стара, попукана, извехтяла дъбова вратня, ниска и кована с гвоздеи с големи разплескани главички, ръждясали и прилични на петна по вратнята... Той ги знаеше колко са на брой и колко резки и цепнатини имаше портата, и как скърцаше, като разрънчено куче, когато се отваряше. Тая порта беше като едно живо същество, с очи, с уши, с глас... Как болезнено-страшно-сладостно се отзоваваше тя на сърцето му, при всяко влизане в нея! Как студено-неприветливо-зловещо, като клепалото, кога бие за умряло, пронизваше душата му шумът й, когато на излизане се хлопваше зад него!...
        Внезапно тя се отвори. Из нея излезе един прост българин с потури и с шапка. Кандов поиска да го посрещне и попита за Рада, но го досрамя. Той изгледа тоя прост човек с голямо вълнение и с някаква завист даже. И продължаваше пак да се разхожда. Мина се няколко време. Вратнята се отвори пак и сега сърцето Кандово се разтупа.
        Из нея излязоха баба Лиловица и Рада. Те бърже тръгнаха нагоре. Той едвам сега чу звънливото чукане на клепалото. „Вероятно празник някакъв - помисли си той, - отидоха на черква двете." Той се спря като прикован на мястото си и все погледва с очи девойката, която се отдалечаваше нагоре. Тя го не бе видяла, защото и като излезе, и като завървя, очите й бяха все наведени. Той неволно забележи, че тя се беше пременила в новата си черна рокля. Не носеше сега пепелявата басмяна престилчица с белите търкалца и листа, както други дни... Но как беше розово лицето й, строго някак... и пленително!
        Дълго време студентът чака завръщанието й... Мина се час, два. Той с негодуване слушаше, че клепалото ту престане, ту пак забие, и тоя сух, звънлив и безочлив звук раздражаваше нервите му до нетърпимост и го привеждаше в отчаяние...
        - Та какъв дявол празник е тоя? - повтаряше ся той злобно. - Къде отиде тя с тая ужасна бабичка? Какво е това глупаво клепало! Какви са тия вечни празници? До празници ли е на хората... Защо ми трябва мен тоя празник, на тия идолопоклонци празникът!
        Тия възклицания изскокваха от време на време из устата му и той все продължаваше да варди улицата. Но Рада се не явяваше.
        Слънцето отдавна бе прегазило барата, завоевали втората половина на улицата и се изкатерило по целия вид на бабината Лиловичина къща. Минувачите непрестанно се кръстосваха и сновяха по улиците, но между тях нямаше ни Рада, ни бабата. А клепалото все биеше.
        - Какъв е този безбожен празник! - изфуча бая злобно студентът.
        Но той не искаше и да узнае кой е. Първият човек, когото би попитал - би му казал това. Но защо му беше? Той отдавна вече не знаеше дните, не забележваше времето. Пролетта беше в разцвета си, но той не забелязваше пролетта... И за какво му е тая пролет, тъй безобразие хубава, тъй коварно очарователна, когато в неговата душа кипи такова море от страдания!... Природата имаше даже безсрамлив вид: сякаш се подиграваше с него... И той плюна с отвращение въз нещо... Вероятно, въз природата.
        Но скоро той доби отговор на своите нетърпеливи възклицания.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]