Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XI. ВИКЕНТИЙ

 

 

        Огнянов каза лека нощ на другарите си и се упъти из улицата, която извеждаше на края на града. Скоро той се намери извън него и улови манастирския път. Около му природата дълбоко вече спеше. Орешаците и шубръките край пътя, мътно елени с другите предмети, шушнеха сънливо; глухото бухтене на далечните планински скокове се разливаше из тишината като исо на някоя нечуена серафимска песен в небесата. Тъмният грамаден облик на Стара планина, докарван близко от нощния мрак, се издигаше мълчаливо в звездите.
        Огнянов се спря при голямата манастирска порта и потропа. След малко един ратай попита кой е и му отвори. Той се назова чичо на дякона. Две силни манастирски псета се хвърлиха въз нощния гост, но като го познаха, завъртяха опашките си. Той мина тихо и втората манастирска врата, която води към вътрешния двор, мина край двете тополи и чукна на вратичката на дяконовата килийка.
        Тя се отвори.
        - Кой си? - попита дяконът, като не позна из пръв път Огнянова така предрешен; па изведнъж се хвърли на врата му.
        - Бойчо, Бойчо, ти ли си? - И бедният Викентий се просълзи от радост. Той го обсипа с въпроси. Огнянов му разправи вкратце всичко, па завърши:
        - Но аз ида при тебе за друга работа, не да ти разказвам историята си.
        Викентий го погледна позачуден.
        - Наистина, какво те гони насам по тоя час?
        - Бъди спокоен, сега не ти прося прибежище, както преди една година, а друга една услуга - не за мене, а за делото... Един подвиг ще ти искам.
        - Казвай - каза Викентий тревожно.
        - Отец Йеротей какво прави?
        - Влезе в черква на молитва, както всякога - отговори зачудено Викентий на въпроса.
        Огнянов помисли.
        - Ще се забави ли там много?
        - Обикновено се бави до три и половина часа - това му е правилото. Сега часът е два. Защо пита?
        - Ти знаеш де му стоят жълтиците, нали?
        - Знам. Защо?
        - Седни, да ти кажа защо.
        Дяконът седна и впери очи в госта си.
        - Трябва да внесем за пушките двесте лири непременно. Те са необходими за организацията. Ако не изтеглим тия пушки от К. утре, опасно е... Трябва да се намерят. И аз обещах на комитета, че ще ги доставя.
        - Какво мислиш? - попита дяконът.
        - Трябва да вземем тия пари от отца Йеротея!
        - Как, от него да ги искаме?
        - Аз не казвам това, той няма да ги даде сам.
        - Ами?
        - Казах ти, да ги вземем.
        - Да ги откраднем сиреч? - извика дяконът.
        - Да! Нему му не трябват пари, а на народното дело са необходими. Трябва да ги вземем - или откраднем, както щеш го кажи.
        - Как, Огнянов, кражба?
        - Да, кражба... свещена.
        Дяконът гледаше изтръпнал Огнянова. Това предложение, което нагло противоречеше на честните му правила, го приведе до изумление. То щеше да го възмути, ако беше от другиго. "Кражба свещена!" Той пръв път в живота си чу подобно нещо - и от най-честния човек! Тоя Огнянов сега ставаше за него по-загадочна личност, която го опленяваше и подчиняваше на волята си. Той и сега беше под удара на страшното му обаяние.
        - Какво мислиш, отче Викентие? - попита строго Огнянов.
        - Ти ме съветваш нещо невъзможно. Аз не мога да се реша да окрам, като разбойник, покровителя си. Това е безчестно, господин Огнянов.
        - Освобождението на България безчестно дело ли е? - попита Огнянов, като го стреляше с очи.
        - Не, честно.
        - Тогава и средствата, които му служат, са честни.
        Дяконът чувствуваше, че имаше работа с един мощен противник, но той искаше да се бори упорито.
        - Но представи си, аз трябва да окрам благодетеля си, който ме обича като син; аз трябва да обера един благороден старец, още и родолюбец, и душата ми се възмущава... Тури се на мое място, и ще разбереш колко тая кражба е безбожна...
        - Тя е свещена!
        - По-добре да го помолим, може да даде.
        - Отец Йеротей е калугер и пари не дава лесно.
        - Да го помолим, кой знае? Може да извади да даде... - настояваше Викентий с умолителен тон.
        - За да го помолим, трябва да му разправим всичката работа... а той е много ближен с Юрдана Диамандиев... Кога слазя в града, право у него ходи... После, аз знам, че няма да даде; само ще изгубим скъпо време. Бързай, Викентие!
        - Но това е ужасно! Как ще го гледам утре в очите? И когато открие, че липсват парите, а това ще бъде непременно, той мене ще подозре: той знае, че само аз му знам тайните...
        - Ти няма да чакаш да те подозира, нито да го гледаш в очите, като осъден - отговори Огнянов.
        Дяконът опули очи.
        - Как? Ти ще ме съветваш да бягам подир това?
        - Напротив, ти още утре трябва да коленичиш пред него и да му се изповядаш... Ако е благороден и родолюбив старец, както го представяш, той ще те прости. И аз вярвам, че по-лесно ще му бъде да прежали парите си, когато ги изгуби, отколкото сега, когато дрънкат в ковчега му.
        Викентий се замисли дълбоко. Той цял беше под впечатлението на Огняновите слова. Той виждаше добре, че няма да надделее в тая неравна борба.
        - Решаваш ли, отче Викентие?
        - Но мъчно нещо бе, брате - каза дяконът почти плачевно.
        - Като се решиш, лесно е.
        - Но аз не съм крал!
        - И аз не бях убивал. Но когато стана нужда, убих двама души, като две мишки. И забележи, че аз имах два въоръжени звяра пред себе си.
        - Именно, твоето е било по-лесно: ти си имал два звяра пред себе си, а аз имам един благодетел, един беззащитен старец, който ми се доверява като на себе си.
        - Та и ти няма да го закачиш с пръст. Решавай, дор е време. "Време иде, време бежи, векове са крилати", казва Раковски. На, вземи за пример Раковски: той обра Киприановския манастир, дето гостуваше, за да устрои легиона... Имай кураж, Викентие! Огнянов няма да те съветва подлости.
        - Ох, чакай да се съвзема! - каза Викентий и си подпря главата с ръце.
        Огнянов мълчаливо го поглеждаше. Борбата у Викентия не беше дълга. Той издигна глава и каза:
        - Ще ида! - и изпъшка.
        - Отде ще влезеш?
        - През вратата, разбира се.
        - Как, отец Йеротей оставя отключено?
        - Не, но моят ключ става на вратата му. Случайно узнах това: аз му я отворих, когато си беше изгубил своя.
        - А ковчега му как ще отвориш?
        - Ключът стои в пазвата на моравата му ентерия, която сега е окачена на стената... А ако го няма, ще строша ковчега... Той никога не излиза из черквата преди три и половина часа. Остая ми още час... Ох, Бойчо, да те порази...
        - Слушай, вземи си и ножа!
        - Защо ми е?
        - Кой знае, може да потрябва.
        - Как, да убивам? - извика дяконът възмутен.
        - Оръжието дава сърце. Слушай, да те придружа.
        - Не те ща, кръвнико! - каза дяконът почти злобно.
        Огнянов сега сам се учуди на мрачната решителност на тоя момък, одеве така боязлив и чувствителен.
        - Не боиш ли се от грях вече? - каза Огнянов засмян.
        - Ако има кражба свещена, има и грях праведен - отговори дяконът шеговито.
        - Това е катехизисът на новото християнско учение - забележи Огнянов на вшутявка - и то е по-правото.
        - В ада ще узнаем това.
        И дяконът отвори вратата.
        - Ти ще почакаш тука, не шуми.
        - Добър час и добра печалба! Викентий излезе по папуци.
        Дворът беше мълчалив и тъмен. Лозите, които висяха над него, правеха мрака още по-гъст и по-тайнствен. Околните чардаци стояха безгласни. Прозорците им приличаха на очи, които гледат в нощта. Пътем дяконът надникна в черковата и видя отца Йеротея при аналоя, че чете. Той отмина бързо нататък. Монотонното шуртене на кладенеца заглушваше и така тихите му стъпки, щото той мина покрай лекобудните гъски, без да ги дигне... Кога дойде до вратата на килията, той усети, че краката му се подвиха, гаче беше извървял няколко часа път. Сърцето му тупаше силно и болезнено в гърдите. Дяконът усещаше как силите му го оставят заедно с решителността. Постъпката му, на която се нае одеве с такова леко сърце, сега му се показа мъчна и страшна и по-горе от силите му. Един вътрешен човек се пробуди в него и му крещеше, и го съдеше, и го приковаваше о земята. Той напипа случайно камата си. Как беше я взел... Той се уплаши сам от себе си! Как стана това, та той е сега тук, пред вратата на отца Йеротея ? Той сега идеше да краде! И още благодетеля си! И всичко това тъй скоро?... Дали не сънува?... Коя сила го тикаше тука? Утре дякон Викентий щеше да се разбуди вече крадец, кокошарин, може би злодеец? И целия си живот той прикачваше на тая тъмна нощ!... Но, не! Няма връщане.
        Викентий приближи решително към вратата.
        Прозорците на килията бяха тъмни. Наоколо гробно мълчание. Той се ослушва една-две минути, па завря ключа, възви полека и бутна вратата. Тя се отвори. Той влезе. Кандилцето жумеше и хвърляше умирающа светлина в иконостаса. Викентий намери пипнешком окачената антерия, бръкна в джеба, извади ключа и се вмъкна тичешком в отвореното килерче. Там запали вощеница, отиде към двата ковчега и я залепи на капака на единия. Дяконът клекна при другия, но коленете му трепереха и той седна по турски. Тогава отвори ковчега, който слабо звънна. В дъното му бяха наредени кесии - едната зелена - и други драгоценни вещи: големи кихлибареви броеници, златни руски икони, сребърни сладкови лъжички и блюда, кръстчета от бисер и връзка светогорски щамби. Викентий попипа кесиите: две от тях се познаваха, че са с едри пари: рубли, бели меджидиета; друга една със ситни двайсетачета. Златото блесна в зелената кесия. Той изчете из нея тъкмо двесте лири в полата си, което състави един лъскав куп злато. Викентий не беше сребролюбив, но видът на тоя сияещ метал омагьосваше очите му. Ето за кое нещо (мина му през ума) стават най-страшни престъпления и човек през целия си живот се бие да си го достави... Ето с какво може да се купи целия свят! За спасението на България - то пак трябваше: не стигаше кръв и хиляди човешки жертви... Но нима това е всичкото злато на стареца, което мълвата изкарва на хиляди лири? Викентий беше в недоумение. Той заграби с шъпа жълтиците и взе да ги туря в джоба си.
        Ненадейно нещо шавна отзади му. Той се обърна.
        Зад него стоеше отец Йеротей.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]