Иван Вазов

Разкази 1881 - 1901

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | други произведения на Иван Вазов

 

В ПИРИН

 

Иван Вазов

 

 

         Хубава е нашата Пирин планина!
         Какви високи върхове, покрити цяла година със сняг; какви зелени долини, какви страшни борови гори, какви дивни хубости!
         Лете по ония ти широки пасбища пъплят вакли стада, мучат гойни крави, цвилят лъскаво-влакнести коне, пуснати на свобода; а овчарският кавал пищи някъде, та оглащава долини и усои и весели цяла планина...
         А бистри хладни поточета весело скачат от стръмните урви, лъкатушат из миризливите долини и сладко, сладко шумят, сякаш че пеят нещо... Качиш ли се, хе, там на снежния връх, дето се въвира в небето, то ще видиш надалеко и нашироко други долини и планини; и Струма, и Вардар, и красните картини на Македония; а на юг върховете светогорски, зад тях - Бяло море; а погледнеш ли нагоре - ще видиш бога!...
         Хубава е, хубава е пустата Ирин-Пирин! Но ние ще й идем на гости зимъска, когато са страшни нейните зимни веявици, нейните снежни бури и фъртуни. Те бучат като ад и засипват пътища и долове с дебели преспи. Тя тогава прилича на едно гробно царство. А гладни глутници вълци сноват по белия сняг и очите им светят в нощната тъмнота. Тежко̀ на пътника, който се е изгубил ноще из тая планина при такава буря!

 

         То го кажи през една такава нощ (беше тъкмо срещу Коледа), в планинското село Р. дядовата Лазкова челяд очакваше нетърпеливо Климе.
         Защото Климе, Лазков син, беше отишъл през деня в Мелник да търгува и да накупи премени за майка, за млада булка и за двегодишното си дете, та трябваше да се завърне най-късно привечер, а ето вече мръкна хубаво, пада нощ, а него го няма.
         А как грозно и страшно фучи навън фъртуната. Тя удря в прозореца, хлопа на вратата, раздигва ръжаницата от покрива... сякаш разбойници нападнали на хижата и искат да влязат вътре.
         А на домашните се свиват сърцата от страх и безпокойство. Булката слухти при всяко удряне на прозорчето не ще ли бъде това Климе.
         Но не, Климе не иде и все фъртуната пее навън. Но как е тъмно, боже!
         Детето, положено при огъня, дето ври котлето с коледната гостба, се плаши от шума и заплаква от час на час.
         - Мълчи, мама, мълчи. Тате ще дойде да ти донесе червени буйки - котка го майка му.
         То млъква при тия думи, обръща към майка си очички пълни с щастие и сълзи, и пита:
         - Тате? Буйки?...
         - Буйки, буйки, Гачко, на̀, тате иде...
         И тя му посочва към вратата, която пращи от вятъра.
         И въздиша.

 

         Въздиша и дядо Лазко в къта, сгърбен под товара на годините и на тежки мисли. Мисли той за Климе и пъшка глухо, защото не на добро е това бавене. Планината е пълна с гад, нощта е страховита, халата не престая... Оная зима вълци нали изядоха Горановия ратай край самото село, а преспи засипаха трима души... Та и кръвопийци не липсват тъдява... пусто турско!... И Лазко преглъща страховете си и не смее да охне извисоко да не уплаши снахата и детето, които плачат.
         - Какво хленчите вий там? - съди ги той намусено, а в гърдите му се задънил камък, и хъ-хъ... да заплаче и той с глас...
         Вратата се бутна и се отвори.
         Всички трепнаха.
         Влезе баба Лазковица; тя се връщаше от църква; ходила бе да запали свещица пред свети Мина, да покрие Климе.
         - Няма ли го още? - попита тя плахо, като изгледа стаята.
         Вместо отговор булката заплака.
         - Боже мили, къде остана това момче? - пъшка бабата и отива пред щампицата, дето гори кандилце.
         И се кръсти пак.
         А котлето с коледната гозба ври на огъня весело. Но го забравили. Полунощ приближи. Никой не мигнува.
         Огънят хвана да гасне; котлето млъкна.
         Вратникът стои все отворен към полето, защото къщата е на края.
         Фъртуната навън вие и, сякаш и вълците вият там. И студени тръпки пълзят по кожата на всички.
         Боже, боже, какъв Бъдни вечер!

 

         Климе е изгубил пътя, веявиците засипали всичко: и долове, и рътлини, и пътища, и поля. Вчера остави селото по хубаво време, а сега?... Цели часове той се скита из Пирин планина и не знае къде се намира, накъде отива, какво ще срещне. Разбрал е той само едно: че далеко, далеко е сега от селото си, в непознати планински пущинаци, в царството на лютите зверове и на гибелта. Нощта е видела от снега, но окото му нищо питомно, нищо, което да наумява за човека, за живота, не види: ни колиба, ни село, ни егрек да се светне, дето да се подслони. Селото му е в падина: и да бъде близко, той няма да го види. Планината навред пуста, бяла, страшна. Сякаш мъртвец, покрит с бяла плащаница. Но къде отива? Той върви напосока, само да не замръзне... Фъртуната го бие в гърба и плаче зад него, и пищи, и фучи, като юди на самодивско хорище. И Климе върви напред, напред, напред, и пущинакът става все по-безкраен и по-гибелен. Той знае, че домашните му сега го чакат и се кахърят... Боже, дали ще бъда пак жив да ги види? Но кой излазя жив из такава пропаст? Той чувствува, че вкочанясва, че скоро ще затъне и остане в ня коя пряспа и никой не ще да знае де е неговият гроб. А булката и Гачко!... Фъртуната изпищя страшно и прекъсна размишленията му.
         Внезапно той зърна в полумрака много черни сенки, които вървяха безшумно по снега. Какво е това? Вълци! Те са цяла сган и идат към дясната му страна, вият... Той фукна, гладната глутница бързешката го подири с диви вияния... Колко време търча, той не помни... Пред него беше все голо, все пусто, все снежна поляна. Веднага Климе видя, че отпреде му се замярка нещо, светли точки лъскаха и го присрещаха: дружината беше пратила един отряд да му затвори пътя... Климе видя страшна, неминуема смърт... Тогава фукна пак, като обезумял, наляво, по нова посока, из някакво стръмнище надолу, и вълците след него... Той се дваж сплита в пояса си, който се влечеше, и пада̀. Кога се озова в дола, Климе видя с радост, че влазя в някакво село... Кое е, помашко ли е, християнско ли е - той не мисли, защото глутницата го погна и там. Тя иде по петите му... Той се мръдна в една вратня, която, види се, фъртуната бе отворила, и се затече към прозорчето, що още светеше. И вълците след него. Климе бутна грубо вратата и влезе в непозната къща. Той въздъхна: видя българска, християнска къща и куностаса, и пред него кандилце... Огънят едвам блещукаше и тлееше още. Из сянката скокнаха някакви хора... Той се озърна учуден. Къде се намира той?
         Изведнаж Климе позна, че е у дома си.
         Привидението бе напътило лутанията му към тяхното село, към тяхната къща, когато той мислеше, че съвсем на друга посока ударил.
         - Тате! Булка! Ставайте! - викаше той, като сваляше торбата с коледните премени.
         Те изкрещяха всички като луди и го прегърнаха.
         - Синко, къде се губѝ в тая голяма буря? - шъпне старецът несъзнателно и плаче като дете.
         - Бурята голяма, но господ е още по-голям, тате... Хай стегнете се, да вървим на черква. Не чувате ли? Клепалото бие.
         В същий миг, при едно утихване на вятъра, чу се клепалото. Христос се беше родил.
         Скоро щастливата челяд излезе и се запъти към божия храм.
         А котлето с кървавицата пак весело закъкра на oгъня!...

 

1889

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, Том седми, Изд. „Български писател“, София, 1976 г.
©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]