Йохан Готлиб Фихте

философия

Литературен клуб | страницата на автора | философия

 

Напътствие за блажен живот или също учение за религията

 

Йохан Готлиб Фихте

 

Превод от немски: Мария Пашова

 

Пета лекция

 

         Почитаемо събрание,
         Според това, което разбрахме досега, блаженството се състои в единението с Бог, като Единия и абсолютния. Ние обаче, в незаличимата си същност, сме само знание, образ и представа; и дори в това обединение с Единия тази ни основна форма не може да изчезне. Дори и в това наше обединение с него той сам не става собственото ни битие, а мержелее пред нас като нещо чуждо и намиращо се извън нас, на което само се отдаваме и се осланяме с вътрешна любов; той мержелее пред нас като нямащ образ и съдържание, без да дава за себе си някакво определено понятие или познание за вътрешната си същност, а само като това, чрез което мислим и разбираме себе си и своя свят. Също и след вглъбяването в него светът не се губи за нас. Той само придобива друго значение и от едно самостоятелно за себе си битие, за каквото сме го имали преди, се превръща само в явление и изява на скритата в себе си божествена същност в знанието. И така, обобщете това още веднъж в цялост. Божественото битие, неговото битие, казвам аз, негови изява и откровение съгласно направеното преди различаване, е просто и само чрез себе си, и просто и само необходимо светлина: вътрешната именно и духовната светлина. Тази светлина, оставаща предоставена на себе си, се разпръсва и разединява в многообразни и безкрайни лъчи и по този начин, в тези отделни лъчи, бива отчуждена от самата себе си и от своя първоизточник. Но същата тази светлина съумява и чрез самата себе си отново да се обедини от това разпръсване, да се схване като Едно и да се разбере като това, което тя е сама по себе си, като Божие съществуване и откровение; при което и в това разбиране си остава онова, което е в своята форма - светлина; обаче в това състояние и посредством самото това състояние, тълкувайки се като нищо реално за себе си, а само като съществуване и себеизявление на Бога.
         Особено в последните две лекции, и най-вече в последната, стремежът ни беше този: да гледаме на преобразяването на само по себе си единствено възможното и неизменно битие в друго, при това многообразно и изменчиво битие; следователно, да бъдем въведени в точката на това преобразяване, и същото да би протекло пред собствените ни очи. Бихме открили следното. На първо място, чрез характера на знанието изобщо, като чисто и просто образ на битие налично и съществуващо независимо от образа, това, което само по себе си и в Бог не е нищо, освен дело и живот, бива преобразено в битие в покой или в свят изобщо. На второ място, освен това, чрез неделимия от всяко истинско знание основен закон на рефлексията този прост за чистото знание свят бива охарактеризиран още повече, оформен и превърнат в един особен свят, при това в свят, различен до безкрайност, и протичащ в един никога несвършващ поток от новообразуващи се форми. Получаващото се оттук прозрение, по наше мнение, бе еднакво необходимо както за философа, така и за блаженството - в случай че последното не живее просто инстинктивно и като тъмна вяра в човека, а жадува същевременно да си даде сметка за собственото си основание.
         В предишната лекция бяхме стигнали чак дотам и заявихме решението, че с това, основаващо се на Единия основен закон на всички рефлексии разцепление на света до безкрай, ще да се свързва неразривно и едно друго разцепление на света, което на това място би трябвало ако не да изведем, поне да изложим исторически ясно и да опишем. Тук не се спирам по-дълбоко на това ново и второ разцепление. На първо място то, във вътрешната си същност, следователно е различно от изведеното предния час и току-що споменатото тук разцепление, че то разцепва и разделя непосредствено възникналия от божествения живот наличен свят; напротив, току-що разглежданото не разцепва и разделя непосредствено обекта, а само рефлексията относно обекта. Първото е едно разцепление и разделение в самия обект: второто е само разцепление и разделение във виждането на обекта, не, както първото, даващо обекти, сами по себе си различни, а само различни начини вътрешно да се разглежда, приема и разбира Единия постоянен свят. На второ място, не трябва да оставяме без внимание, че тези две разцепления не заемат примерно мястото едно на друго, като по този начин да могат да се изтласкат взаимно, ами двете, а са неделими и дотолкова от един вид, така както само рефлексията, чиито неизменни форми са те, изобщо е: че оттук и резултатите от двете се съпровождат неделимо и вървят един до друг. Резултатът от първото разделение, както показахме в предишната реч, е безкрайността. Резултатът от второто, както тогава споменахме, е една петорност: с това сега заявената неделимост на двете разцепления да се разбира така, че на цялата постоянна и никога непреставаща безкрайност, в нейната безкрайност, да може да се погледне по петорен начин; а от своя страна, че всеки от петте възможни виждания на света все пак разделя Единия свят до безкрайност. И така, обобщете всичко досега казано в Един обзор: в духовното виждане това, което е само по себе си божествен живот, се превръща във видяно, т.е. в напълно налично, или в един свят. Което би било първото. Това виждане винаги е акт, наричан рефлексия, и чрез този акт, отчасти като отиващ към своя обект, света, отчасти като отиващ към самия себе си, този свят се разцепва в едно безкрайно петорно или, което ще рече същото, в една петорна безкрайност. Което би било второто. За да се спрем за известно време при второто разцепление като при същинския предмет на днешното ни разглеждане, да направим за същото и следните забележки.
         Това разцепление, както вече беше споменато, дава не деление в обекта, а само деление, различие и многообразие във виждането на обекта. Изглежда, се натрапва мисълта, че това различие не на обекта, а на виждането на същия, навсякъде постоянен обект, би могло да се основава само на мрака или светлината, дълбината или плиткостта, съвършенството или несъвършенството на това виждане. Несъмнено нещата стоят така: позовавам се на нещо вече изложено тук и правя настоящето разбираемо чрез него, както и обратното - него чрез настоящето. Споменатите пет начина да се приема света са същото, което в третата лекция нарекох различните възможни нива и степени на развитие на вътрешния духовен живот, когато казах, че по правило нещата с напредъка на принадлежащия ни в истинския смисъл свободен и съзнателен духовен живот стоят така, както с напредъка на физическата смърт, и че първият, точно така както и последната започва в най-отдалечените крайници и от тях постепенно се връща назад към центъра. Това, което в тогава използвания образ нарекох външните дела на духовния живот, са, в настоящото изложение, най-нисшите, най-тъмните и повърхностните измежду петте възможни начина да се приема света; това, което нарекох по-благородни части на живота и сърцето, са по-висшите и по-ясните и най-висшите и най-ясните от тези начини.
         Обаче въпреки че, както според тогавашното ни сравнение, така и според сегашното ни изложение, в обикновения ход на живота и по правило само човекът, след като известно време е тълкувал света по нисш начин, се извисява до по-висш; поради това все пак първото не трябва да се отрича, а изрично да се има предвид и да се държи на това, че онова многостранно виждане на света е едно истинско и изначално разцепление, най-малкото в способността на човека да приема света. Значи ме разберете така: онези по-висши виждания на света не възникват примерно във времето и то така, че напълно противоположните им примерно да са ги породили и направили възможни, а те са там во веки веков в единството на божественото битие като необходими определения на Едното съзнание; като също така е положено, че никой човек не би го разбрал; и никой, който ги разбира, не може да ги измисли и да ги създаде чрез мислене, а той може само да ги намери и да си ги присвои. На второ място обаче, този постепенен напредък е само обикновеният ход и правилото, което ни най-малко не важи без изключение. Като по чудо, по рождение и инстинкт някои въодушевени и привилегировани, без собственото им знание се намират на едно по-висше гледище на виждане на света. Те биват разбрани от своето обкръжение също толкова малко, колкото от тяхна страна са в състояние да разберат същото. В този случай са се оказвали от самото начало на света всички религиозни люде, мъдреци, герои, поети и чрез тях се е появило в света всичко велико и добро, което се намира в него. От друга страна, други индивиди и, където заразата става истински опасна, цели поколения, с малки изключения - по същия неподлежащ на обяснение инстинкт - са приковани и вкоренени в обичайното виждане така, че дори най-ясното и най-убедително преподаване не ги довежда дотам поне за миг да вдигнат очите си над земята и да уловят нещо друго, различно от това, което може да се улови с ръце.
         Толкова най-общо за изложеното ново разделение по начина да се гледа на Единия свят: а сега към класифицирането на отделните членове на това разделение!
         Първият, най-нисш, най-повърхностен и най-объркан начин да се приема света е този, когато човек смята за света и за реално съществуващо това, което попада на външните сетива: то е най-висшето, истинно и съществуващо за себе си. В нашите лекции, особено в третата, това виждане беше достатъчно описвано, ясно, както ми се струва, охарактеризирано и още тогава представено удовлетворително в неговата осъдителност и плиткост чрез едно също лежащо само на повърхността указание. Но че това е виждането на мировите ни мъдреци и на образованата в тяхната школа епоха, също е признато: както същевременно бе показано, че това виждане по никакъв начин не се основава на тяхната логика - тъй като очевидно противоречи на всякаква логика, - а на тяхната любов. Не мога повече да се задържам тук, тъй като също и в тези лекции трябва да стигнем по-далече, и затова да оставим зад себе си някои неща като завинаги приключени. Ако и някой да настоява на своето мнение и да продължава да казва: та тези неща са очевидни, истински и действителни там, тъй като нали ги виждам, чувам ги и т.н.: то нека да знае, че ние изобщо не се оставяме да бъдем заблудени от дръзкото му уверение и твърдата му вяра, а че при нашето категорично, прямо и разбиращо се съвсем буквално: не, тези неща не са, тъкмо затова, защото могат да се видят и да се чуят, се остава веднъж завинаги; и че с такъв човек, като изобщо неспособен на споразумение и поука, изобщо не можем да продължаваме да говорим.
         Второто виждане, произлизащо от изначалното разцепление на възможни виждания на света, е това, при което човек схваща света като закон на реда и на равноправието в една система от разумни същества. Значи разберете ме правилно така, както звучат думите. Един закон, при това подреждащ и приравняващ закон за свободата на мнозина, за това виждане е същинското реално и съществуващо само за себе си; това, с което светът започва, и в което той се корени. В случай че по този повод някой би се чудил та как така един закон, който нали, както би се изразил един такъв човек, е просто отношение и само абстрактно понятие, може да бъде смятан за нещо самостоятелно, така учудването му би стигнало само дотам, че да не може да схване за реално нищо, освен видимата и осезаема материя; и следователно той би спаднал сред тези, с които изобщо не си говорим. Един закон, казвам аз, за това виждане на света е първото, което единствено действително е, и чрез което всичко друго, което съществува, изпърво е. Свобода и човешки род за него е второто, съществуващи, само защото един закон полага за свободата по необходимост свобода и свободни същества: и единственото основание и доказателство за самостоятелността на човека в тази система е разкриващият се във вътрешния му мир нравствен закон. Един сетивен свят накрая за него е третото; той е само сферата на свободното действане на хората; съществуващ чрез това, че едно свободно действане по необходимост полага обекти на това действане. Що се отнася до произтичащите от това виждане науки тук спада не само юриспруденцията като установяваща юридическите отношения между хората, но и обичайното нравоучение, което цели само това никой да не причинява неправда на другия, и никой да не върши противното на дълга, независимо дали то е забранено чрез някой изричен закон на държавата или пък не. Примери за това виждане не могат да се приведат от обикновеното житейско виждане, тъй като той, вкоренен в материята, не се издига ни веднъж до него. Но във философската литература Кант, ако човек проследи житейския му път не по-далече от Критика на практическия разум, е най-сполучливият и най-логичен пример за това виждане. Същинският характер на този начин на мислене, който изразихме по-горе, че реалността и самостоятелността на човека се доказват само чрез управляващия в него нравствен закон, и че той става нещо само по себе си само посредством това, Кант изразява със същите думи. Също и ние за нашата особа никога не сме обявявали това виждане за най-висшето, а като това на основаващото становище на една юриспруденция и едно нравоучение в нашата разработка на тези две дисциплини, провели сме го и, както знаем много добре, сме го изказали не без енергия: оттам в нашата епоха за тези, които се интересуват по-отблизо от казаното, няма да им липсват образци на описаното второ виждане на света. Между другото чисто моралното вътрешно убеждение, че трябва да се действа само заради закона, което също се намира в сферата на нисшата моралност, и чиято строга повеля не е забравена нито от Кант, нито от нас, не спада тук, където си имаме работа само с обектите.
         Искам да направя една обща забележка, която важи и за всички останали гледни точки, точно при тази, където тя може да бъде направена най-ясно. Именно по отношение на това, че човек изобщо има твърда гледна точка на своя светоглед, спада, че той полага реалното, самостоятелното и коренът на света в Едно определено и неизменно основно становище, от което извежда останалото, като имащо само дял от реалността на първото и само косвено положено чрез онова първо: точно така, както по-горе, в името на втория светоглед изведохме човешкия род като второто, а сетивния свят като третото от подреждащия закон, като първото. По никакъв начин обаче не важи, че човек смесва реалности и сякаш не иска да отрече на сетивния свят нейната, но все пак покрай другото и тази на моралния свят; както понякога съвсем обърканите гледат да не обръщат внимание на тези въпроси. Такива хора нямат твърд поглед и съвсем никаква права посока на духовния си взор, а непрекъснато кривят очи към многообразното. Много по за предпочитане от тях е онзи, който решително се придържа към сетивния свят и не признава нищо друго извън него; защото въпреки че е също толкова късоглед като тях, все пак той все още не е освен това малодушен и обезкуражен. Накратко: едно по-висше виждане не търпи до себе си и по-нисшето, а всяко по-висше унищожава по-нисшето от него, като абсолютно и като по-висше становище и го подчинява на себе си.
         Третото виждане на света е това от гледището на истинската и по-висша нравственост. Необходимо е да си дадем много точна сметка за това почти изцяло скрито за епохата гледище. За него, също както за току-що описаното второ гледище, един закон за духовния свят е най-висшето, първото и абсолютно реалното; и тук двете виждания са в съгласие. Но законът на третото гледище не е, както този на второто, само подреждащ наличното, а по-скоро закон, създаващ новото и направо неналичното в рамките на наличното. Първият е само негативен, само прекратяващ стълкновението между различните свободни сили, и създаващ равновесие и покой: вторият желае да дари с нов живот приведената чрез това в покой сила. Той се стреми, бихме могли да кажем, не просто като онзи към формата на идеята, а към самата качествена и реална идея. Целта му може да се представи накратко така: той иска в обхванатото от него, и чрез него в друго, да направи човечеството в действителност това, което е то според предназначението си - сполучливото отражение, копие и откровение на вътрешното божествено същество. Стълбицата на извеждане на това трето виждане на света по отношение на реалността следователно е тази: истински реалното и самостоятелно за него е святото, доброто, красивото; второто за него е човечеството, като определено да го изрази в себе си; подреждащият закон в същия, като третото, за него е само средството да го приведе във вътрешен и външен покой за истинското му предназначение; накрая сетивният свят, като четвъртото, за него е само сферата за външните и вътрешни, нисши и висши свобода и моралност: само сферата за свободата, казвам аз; каквото тя е и остава на всички по-висши гледища, и никога не може да си присвои друга реалност. Образци на този светоглед ще намерите в човешката история, разбира се, само за този, който има очи да ги открие. Само чрез по-висша моралност и чрез обхванатото от нея в света се е появила религията, и по-специално християнската религия, дошли са мъдростта и науката, законодателството и културата, изкуството, всичко добро и заслужаващо уважение, което притежаваме. В литературата се намират, с изключение при някои поети, само малко следи от това виждане на света: сред старите философи може би Платон има предчувствие за същото, сред по-новите Якоби понякога засяга тази област.
         Четвъртото виждане на света е това от гледището на религията, което, в случай че произхожда от така описания трето виждане на света и е съчетано с него, би трябвало да бъде описано като чистото познание, че онова свято, добро и красиво по никакъв начин не е наше изчадие, или пък изчадието на сами по себе си нищожни дух, светлина, мислене - а, че то е непосредствено явление на вътрешната същност на Бога в нас, като в светлината - негов израз и негов образ напълно и изцяло, и без всякакво абстрахиране как така вътрешната му същност може да се яви в един образ. Това, религиозното виждане на света, е именно прозрението, за чието получаване работихме в досегашните лекции, и което, във връзка с неговите основоположения, можем да изразим по-точно и определено така. 1) Само Бог е, и извън него нищо: едно, както ми се струва, лесно разбираемо изречение и изключителното условие на всеки религиозно виждане на света. 2) Като казваме по този начин: Бог е, имаме едно напълно празно, следователно не даващо никакво разясняващо вътрешната същност на Бога понятие. Какво бихме искали тогава из това понятие да отговорим на въпроса: Та какво сега е Бог? Единственото възможно допълнение, че той е абсолютен от себе си, чрез себе си, в себе си, самото то е само разкриващата се за него основна форма на нашия разсъдък, и не изказва нищо повече от собствения ни начин на мислене на същия; при това само негативно, и както не трябва да го мислим, т.е. не трябва да го извеждаме от едно друго, както процедираме с други предмети на нашето мислене, заставени от същността на нашия разсъдък. Оттам това понятие за Бог е едно безсъдържателно понятие-сянка. А като казваме: Бог е, за нас вътрешно той е нищо, и тъкмо чрез това изказване се превръща в нищо. 3) Сега обаче Бог, както го имаме изложено старателно по-горе, излиза извън това празно понятие-сянка, и навлиза в нас в действителния си, истински и непосредствен живот; или казано в по-строг смисъл, ние сами сме този негов непосредствен живот. Да: за този непосредствен божествен живот обаче ние не знаем: и тъй като, също и според нашето изказване, собственото ни, принадлежащото ни битие е само това, което можем да обхванем в съзнанието си, така че онова наше битие в Бог си остава, макар и в корените си винаги да си е нашето, все пак завинаги чуждо за нас, и така в действителност за самите нас не наше битие. Чрез това прозрение с нищо не сме се подобрили и оставаме също толкова отдалечени от Бог, колкото и преди. Ние не знаем нищо за онзи непосредствен божествен живот, казах аз: защото с първия удар на съзнанието той вече се превръща в мъртъв свят, който освен това се разделя на пет гледища на възможното си виждане. Дори и да е самият Бог, който живее зад всички тези образи, ние не виждаме него, а винаги само обвивката му. Ние го виждаме като камък, растение, животно, виждаме го, когато се издигаме по-високо, като природен закон, като нравствен закон и всичко това все пак никога не е Той. Винаги формата забулва за нас същността; винаги собственото ни виждане ни закрива предмета и самото ни око стои на пътя на окото ни. На теб, който толкова се оплакваш, ти казвам: само се издигни до гледището на религията и всички обвивки ще изчезнат; светът ще изчезне за теб с мъртвия си принцип и самото Божество отново ще навлезе в теб в първичната си и изначална форма, като живот, като собствения ти живот, който си длъжен да живееш и ще живееш. Остава само Едната, неунищожима форма на рефлексията, безкрайността на този божествен живот в теб, който в Бог е само Едно; но тази форма не те притиска, защото ти я въжделяваш, а не я обичаш: тя не те заблуждава, защото ти съумяваш да я разясниш. В това, което светият човек прави, живее и обича, Бог вече се явява не в сянка или скрит от обвивка, а в собствения си, непосредствен и крепък живот. И на въпроса, на който не може да се отговори из празното понятие-сянка за Бог: какво е Бог, тук се отговаря така: той е това, което прави отдаденото нему и вдъхновеното от него. Искаш ли да гледаш Бог, какъвто е той в самия себе си, лице в лице? Не го търси отвъд облаците; можеш да го намериш навсякъде, където си. Погледни живота на отдадените нему и ще го видиш; сам му се отдай и ще го намериш в твоята гръд.
         Това е виждането на света и на битието от гледната точка на религията.
         Петото и последно виждане на света е това от гледната точка на науката. На науката, казвам аз, на Едната, абсолютната и завършената сама в себе си. Науката обхваща всички тези точки на преобразяването на Едното в многообразно, и на абсолютното в относително, напълно, в техния ред и в отношението им една към друга; навсякъде, и от всяка отделна гледна точка, съумяваща да отведе обратно според закона всяко многообразно към единството или съумяваща да изведе от единството всяко многообразно: така както развихме пред очите Ви основните черти на тази наука в тази и в последните две лекции. Тя, науката, се издига над прозрението, че тъй като всичко многообразно е основано в Едното и се връща обратно към него, което дава и религията, към познанието на Как-то на тази връзка: и за нея става генетично това, което за религията е само абсолютен факт. Религията без наука е просто вяра, макар и непоклатима: науката отменя всяка вяра и я превръща в съзерцание. Тъй като тук по никакъв начин не посочваме тази научна гледна точка като принадлежаща към същинската ни цел, а я посочваме само с оглед на пълнотата, нека е достатъчно да добавим за нея само следното. Благословеният от Бог и блаженият живот по никакъв начин не е обусловен от нея [научната гледна точка - бел. пр.], но въпреки това изискването да реализираме тази наука в нас и в други спада към областта на по-висшата моралност. Истинният и съвършен човек трябва да е напълно наясно в самия себе си: защото всестранната и доведена до край яснота спада към образа и копието на Бог. От друга страна обаче никой, разбира се, не може да постави това изискване към себе си, ако то, без всякакво негово съдействие, вече не му е било отправено и едва чрез това да му е станало ясно и разбираемо.
         За посоченото пето гледище трябва да се отбележи следното и посредством това да се завърши образа на религиозното.
         Двете последно назовани гледища, научното, както и религиозното, са само наблюдаващи и съзерцаващи, по никакъв начин действащи и практически по себе си. Те са просто застинало и в покой виждане, което остава във вътрешността на душата, но по никакъв начин подтикващо към действане и преминаващо в същото виждане. Затова пък третата гледна точка, тази на по-висшата моралност, е практическа и подтикваща към действане. И сега към това добавям: истинската религия, въпреки че издига погледа на завладения от нея към нейната сфера, все пак задържа живота му в областта на действането, на истински моралното действане. Действителната и истинска религиозност не е само наблюдаваща и съзерцаваща, не е просто размишляваща върху благоговейни мисли, а е необходимо дейна. Тя се състои, както видяхме, във вътрешното съзнание, че Бог наистина живее и действа в нас и изпълнява своето дело. Ако в нас изобщо няма истински живот и от нас не произлиза никаква дейност и никакво явяващо се дело, значи Бог също не е деен в нас. Нашето съзнание за единението с Бог тогава е измамно и недействително - празен силует на едно състояние, което не е нашето; може би общото, но мъртво прозрение, че такова състояние е възможно и истинско у други, в което обаче нямаме ни най-малкото участие. Ние сме отделени от областта на реалността и прогонени отново в празното понятие-сянка. Последното е екзалтираност и унес, тъй като не съответства на никоя реалност. И тази екзалтираност е една от болестите на мистицизма, за който по-рано споменахме и го противопоставихме на истинската религия. Истинската религиозност се отличава от онази екзалтираност с жива дейност. Религията не е просто благоговейно сънуване, казах аз: религията изобщо не е съществуващо за себе си занятие, което човек би могъл да практикува отделено от други занятия, например в определени дни и часове, а тя е вътрешният дух, който, междувпрочем като непрекъснато продължаващ пътя си, прониква, съживява и потапя в себе си цялото ни мислене и действане. Че божественият живот и господство наистина живее в нас е неделимо от религията, казах аз. При това, както може да изглежда от казаното от третото гледище, по никакъв начин не се касае за сферата, в която човек действа. Който издигне знанието си до обектите на по-висшата моралност, в случай че го завладее религията, ще живее и действа в тази сфера, защото тя е присъщото му призвание. Който има по-нисше, на него дори това по-нисше ще бъде осветено от религията и ще получи чрез нея, ако не материалното, то поне формата на по-висшата моралност; към която не спада нищо повече, освен човек да осъзнае и да обича работата си като Божията воля за нас и в нас. Ако някой обработва нивата си в тази вяра или пък вярно упражнява и най-незначителния занаят, той е по-висш и по-блажен от някого, в случай че това би било възможно, който без тази вяра ощастливява човечеството за хилядолетия.
         Оттам това е образът и вътрешният дух на истински религиозния: той разбира своя свят, предмета на своята любов и своя стремеж не като някакво удоволствие: по никакъв начин, защото униние или суеверна боязън му е представило удоволствието и радостта като нещо греховно, а защото знае, че никакво удоволствие не може да му даде истинска радост. Той разбира своя свят като действане, което именно затова, защото то е неговият свят, той единствено живее, само в него му харесва да живее и само в него намира всяка наслада от самия себе си. Това действане от своя страна той не иска, за да стане реален успехът му в сетивния свят; тъй като него всъщност изобщо не го е грижа за успеха или неуспеха. А той живее в действането, чисто като действане: а го иска затова, защото то е Божията воля в него и собствения му, същински дял в битието. И така животът му протича съвсем просто и чисто, непознаващ, неискащ или възжелаващ нищо друго, нетрептящ никога извън това средоточие, недосегнат и непомътнен от нищо лежащо извън него.
         Такъв е неговият живот. Дали това е непременно най-чистото и съвършено блаженство, искаме да изследваме по друго време.

 

 

 

Източник: Die Anweisung zum seligen Leben, oder auch die Religionlehre,
J. G. Fichte's Sammtliche Werke, Bd. 5, Berlin, Walter de Gruyter & Co, 1965.

 

 

Електронна публикация на 15. февруари 2006 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]