Константин Димитров "Обичан съм, значи съществувам"

Рецензия от Георги Каприев

          Книгата на Константин Димитров "Обичан съм, значи съществувам" е толкова добра, че - почти сигурен съм - ще остане незабелязана у нас. В нея няма нито един креслив тон, тя всъщност е изтъкана изцяло от полутонове, в каквито се изразява узрялата духовност. Константин Димитров се опитва да разсъждава в афоризми и фрагменти и аз рядко съм срещал в нашата литература след Далчев толкова фина усетливост за нервюрата на фрагмента. С Далчев го сближава и непатетичността, отстранеността, вътрешната тишина, която проговаря заедно с текста. Константин Димитров не се колебае да заприказва за баналното и очевидното, защото той всъщност не разсъждава по една или друга тема, а говори за живота, за своя живот, разбира се, но в неговата цялост.  В този хоризонт няма нищо банално и очевидно. Тъкмо защото става дума за един живот, успял да стигне своята цялост, затова в него има уникално място за всичко: за любовта и разочарованието, за усмивката и сълзата. Той е един живот, изцяло положил своята смисленост и пълнота в ръката на Бога; той е изпълнен с Бога и е устремен към него. И именно защото е така богообзет, говоренето за Божественото тука е толкова разтърсващо нешстерично и овладяно. Разказът на Константин Димитров е безостатъчно в ключа на смирението. Но да си смирен е точно обратното на това да си примирен - така пише върху 65-та страница на книгата и аз признавам, че това изречение е моят фаворит в нея. Казах преди малко, че Константина Димитров се опитва да размишлява в афоризми и фрагменти. Не, той не се опитва. Той успява.


 

 


Електронна публикация на 10. януари 2002 г.
Публикация в сп. "ЕК", февруари 2001 г.

г2001-2002 г. Георги Каприев. Всички права запазени.
г2007 г. Литературен клуб. Всички права запазени.