Словото като знак

Лилия Латева

      Словото е в основата на всичко и всичко произлиза от Него. Без Словото всичко губи своето значение, става безсмислено: „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог” [Евангелие от Йоан 1:1]. Затова има нужда от контакт между Бог, от една страна, и човека - от друга. “В динамиката на езика е заложена драматичната връзка между него (човека) и истината, защото Логосът е не само слово, но и Истина. Затова (…) несъответствието между несъвършенството на затъмнението след грехопадението човешко знание (и език) и божествената Истина е изправено по радикален начин – чрез пришествието в плът на Словото, което обединява човешкост и божественост”¹.
      Добър пример за необходимостта от словото, за начина, по който то се явява пред нас, за връзката между Бог и човек, е диалогът „За учителя” на Аврелий Августин. Августин е един от най-влиятелните отци и политици на католическата църква. Той е роден в Тагаста на 13.11. 354 г. В своето произведение “За учителя” Августин изследва връзката между езика и знанието. Той говори за знаковостта на нещата, за нуждата от знаци, но също така стига до извода, че човек учи, когато се допитва до своя Създател, разкриващ явността на нещата вътре в него². Речта (словото) е главен предмет на разискване и осмисляне в началото на диалога. Чрез нея ние можем да научим някого, да научим себе си, да припомним на някого или на себе си. След като изясняват предназначението на словото, Августин и неговият 16-годишен син Адеодат започват да говорят за начина, по който то ни се явява - чрез знаците. Двамата стигат до следните изводи: знакът има показваща и припомняща служба - пригодност да дава знание. Относно показващата служба става въпрос за знаци, които означават нещо (res), като там са разположени думите и жестовете (първите са чуваеми - звукове, а вторите са видими - жестове). Августин говори за дума и знак и в “Основи на диалектиката”, като там пише, че “думата (verbum) е знак за някакво нещо, който може да бъде разбран от слушащия при произнасянето му от говорещия. Нещо (res) е схванатото чрез сетивата или разсъдъка, или недостъпното. Колкото до знака, той е “схванатото чрез сетивата само по себе си, което чрез себе си представя нещо на духа. А “речта (loqui) е произвеждането на знаци посредством разчленени звуци (articulata vox). Като под “разчленени звуци” Августин разбира тези, “които могат да се изразят с букви (litteris)”³. Някои от разглежданите знаци са думи, произнесени заради себе си. Те са: ако, нищо, от, из, стена (например думата стена – насочването на пръста не е стена, а е подаден знак, чрез който стената да се види). Има и действия, които са неща, показвани чрез себе си (свои знаци са). Съществуват също така и знаци, означаващи знаци. Когато говорят за знаци, означаващи знаци, Августин и Адеодат дават следните примери: “име” и “дума”, произнесени заради самите себе си. Така например, когато казваме “име”, нещо означаваме – това, с което се нарича дадено нещо (Рим, Ромул, мъжество, река и др. Първите са знаци, а вторите – не). В тази част на диалога се въвежда понятието “означаеми”, което се отнася към нещата, които могат да се означат със знаци, без самите те да са знаци. Оказва се, че всички имена са думи, но не всички думи са имена (“Всеки кон е живо същество, но не всяко живо същество е кон”)⁴.
      В диалога на обсъждане подлежат и силата на думите и степента й. Относно силата на думите, означаващи думи, се разбира, че някои думи не означават себе си (напр. „съюз“ – знаците, които означава не са имена, но той е име). Други обаче означават себе си (напр “име” и “дума”. “Име” – не само означава имената от трите рода, но и само е име в среден род. И “дума” – чрез думата се означават всички неща, за които се дава определен знак и които се произнасят с членоразделен глас, като тя (думата) самата е включена в този род означавани). Трети се означават взаимно (“име” и “дума”). От тях едни имат различна степен на сила - различен обем на значението (“име”, в тесен смисъл, и “дума”. Ако кажем “дума’’, обозначаваме всяко нещо, което се произнася с членоразделен глас и за което се дава определен знак). Други имат същата степен на сила - еднакъв обем на значението (“име”, в широк смисъл, и “дума”. Няма разлика дали някой казва “Нарича се добродетел”, или “Именува се добродетел”)⁵. Трети имат същата сила - същото значение (“име” – означава се с “название” и “название” се означава с “име”. Няма никаква разлика, освен звука на буквите, доколкото се отнася до “име” в родов смисъл, защото се казва “име” и във видов смисъл, което не обхваща осемте части на речта, а само една от тях. “Име” и “название” са знаци, различаващи се единствено по звуковете си).
      Според Августин и Адеодат съществуват и знаци, означаващи неща (res). Двамата разглеждат отделни изречения, които могат да са двусмислени: „Човек е човек“ и „Човек е човек“⁶. В първото съждение думата “човек” се употребява спрямо нещото, което означава, а в другото - и според граматичното си значение. Човек е и “име”, и “живо същество”. Първото се отнася към страната на знака, а второто към означеното. Тук можем да направим паралел с “Основи на диалектиката”, където Августин също говори за двусмислие и по-точно за два вида двусмислие – първото, предизвикващо колебание, относно казаните думи, а второто – относно написаните. Малко по-нататък в текста Августин казва, че всъщност между тези два вида има много разлики. Той пише, че “първият от тях също се разделя на две” и уточнява, че “ако нещо е казано и могат да се разбират повече от едно неща, те трябва или да се обхващат от едно наименование (vocabulo) и едно тълкуване (interpretatione), или да се мислят с едно наименование, но се обясняват по различен начин. Онези, които могат да бъдат включени в едно и също определение (definitio), се наричат еднозначни (univoca). Тези, които са означени с едно наименование, но е необходимо да се определят по няколко начина, се наричат многозначни (aequivoca)”⁷.
      Освен разсъжденията върху двусмислието, в диалога „За учителя” се обръща внимание и на нещата, чрез които можем да покажем действията, които ни предстои да направим, ако не става въпрос за действия, чието извършване е равносилно на това да се направи знак. Августин дава пример с ходенето. Става ясно, че без знак не може да се покаже действието, докато се извършва. Августин и Адедодат стигат до извода, че нещата, които не са знаци, имат два начина за изразяването си: да се направят след поставения въпрос (ако могат да се извършат); да се дадат знаци, чрез които да се забележат.
      След разсъжденията върху необходимостта от знака и неговата показваща и припомняща служба – пригодността му да дава знание, Августин и Адеодат сякаш тръгват в противоположна посока на това, което в началото на своя разговор са твърдели относно знака. Те заявяват, че чрез думите не се научава нищо освен думи - по-точно тяхното звучене и шум. Августин казва: “Без съмнение има много истина в убеждението, според което се казва, че когато се произнасят думи или знаем какво означават, или не; и ако знаем, по-скоро ни се припомня, отколкото научаваме; ако пък не знаем, дори не ни се припомня, ами може би ни се напомня да се поинтересуваме”⁸. Двамата достигат до извода, че някои неща могат да се научат без знаци: “...някои хора можем да научим за някои неща без знаци; и не е истина онова, което си въобразявахме преди малко – че абсолютно нищо не можело да се изрази без знаци”⁹. Също така отричат първоначалното си твърдение, че научаването е свързано с показващата и припомнящата служба на знака, защото се оказва, че, първо, трябва дадено нещо да е близо до сетивата или интелекта ни, второ, да бъде възприето, и едва накрая може да се говори за знак, но само доколкото самият знак да се научи. Августин дава за пример слънцето, светлината, земите, моретата, тварите, които се раждат в тях, и казва: “Бог и природата не ги ли представя и показва чрез самите тях на людете, способни да ги различат?”¹⁰. А също така пояснява каква е целта на техния разговор: “...за да упражним сили и острота на ума, с които да сме в състояние не само да издържим на топлината и светлината в онези предели, където е щастливия живот, но и да ги възлюбим”¹¹.
      Можем да говорим за нещо като диалектическа игра, чиято цел е да оспори изводите, до които първоначално (в първата част, преди обрата в диалога) са достигнали събеседниците. Очертава се следната схема: знак – необходимост от него - неспособност за научаване на нещата без знаци. И: знак – невъзможност нещата да се научат чрез знаци. По-скоро самите знаци се научават, ако се знаят нещата: “И тъй, по-скоро човек научава знака, ако му е познато нещото, отколкото научава самото нещо при подаден знак”¹². От всичко това се разбира, че научаването е възможно чрез обръщането на човек към Бога. Следователно разсъжденията върху знака целят да покажат, че словото като знак е само пътят към осъзнаването, че научаваме само когато се допитваме до Бог, който разкрива явността на нещата вътре в нас, защото “нещата, които съзираме с помощта на знака, разкриват собствената си видимост и реалност единствено чрез съ-относимостта си с Бога”¹³.

---

Бележки:

¹ Георгиев, О. Свободните изкуства и Средновековието, 112 [горе]
² Августин изгражда теория за знака - така нар. днес “семиотика” – “общата теория за езиковите знаци и тяхната употреба. Пиърс е първият, който разграничава триадичните (референтни) възможности за отношения на знака : 1) отношението знак-знак; 2) отношението между знака и това, което се обозначава или означава; 3) отношението между знака и този, който го използва. Семиотиката се разделя на 3 дисциплини, които са части от нея : синтактика, семантика и прагматика” (Шмит, Шишков, Философски речник, 562) [горе]
³ Августин, Основи на диалектиката, 25 [горе]
⁴ Августин, За учителя, 14 [горе]
⁵ пак там, 20 [горе]
⁶ пак там, 30-32 [горе]
⁷ Августин, Основи на диалектиката, 36 [горе]
⁸ Августин, За учителя, 46 [горе]
⁹ пак там, 43 [горе]
¹⁰ пак там, 43 [горе]
¹¹ пак там, 30 [горе]
¹² пак там, 44 [горе]
¹³ Георгиев, О. Свободните изкуства и Средновековието, 114 [горе]

Библиография:

Августин, А. (1998). Основи на диалектиката: Архив за средновековна философия и култура, свитък V. София: ЛИК, 222 с.
Августин, А. (2001). За учителя. София: Софи-Р, 122 с.
Библия, София, 2003
Георгиев, О. (2009). Свободните изкуства и Средновековието. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 304 с.
Шмит, Х., Шишков, Г. (1997). Философски речник. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 772 с.