Еманюел Левинас

философия

Литературен клуб | страницата на автора | философия

 

ДОН КИХОТ: ИЗМАМНОСТТА И ГЛАДЪТ

 

Еманюел Левинас

 

Превод от френски: Мария Димитрова

 

 

         Този курс се опитва да артикулира проблемът как да се мисли Бог извън онто-тео-логията, с други думи да се мисли вече не като се тръгва от позитивността, т.е. от света. Светът съответства на нашето познание или на мисълта, на която той е винаги даден. По този начин той винаги може да бъде схванат и обхванат от мисленето. Мисленето го съдържа или му съответства - и нека подчертаем, че тук "светът му съответства" е равносилно на "светът го предхожда". Това мислене във вид на възприятие и разбиране, дисквалифицира всяка мисъл, която не съответства на света, всяка мисъл, която от самото начало наричат "романтична" или "теологическа".
         А тази дисквалифицирана мисъл, минаваща за израз на лишеност от това, което очакваме и на което се надяваме, може да означава - като питане или като надежда - несъответствие между съдържимото и това, което го съдържа. /В действителност само Бог е метафората, която може докрай да изрази това несъответствие/. Това би било мислене за едно извън, което не е извън, по начина, по който светът е външен за мисленето; мислене за непространственото отвъдно или за отвъдното, чиято изключителност е по-отвъдна от отвъдността, която самата не е достатъчно отвъдна. И тъй като в света всичко е на разположение и нищо не оказва съпротива, нашият въпрос е как и до каква степен човек може да бъде засегнат от нещо, което не е според мярата на света, от нещо, което не може нито да бъде схванато, нито да бъде обхванато.
         Като разрушава божествата на света, божествата-неща, техниката има разомагьосващ ефект. Но все пак техниката не ни предпазва от всяко мистифициране. Остава обзетостта от идеологията, чрез която хората се заблуждават един друг и са заблуждавани. Дори трезвото познание, или това, което иска да е такова, познанието, за което са допринесли науките за човека, не е изпразнено от идеологията. Но преди всичко техниката не ни предпазва от амфибологията, която се крие във всяко явление, т.е. във възможната привидност в дъното на всяко явяване на битието. Оттук идва постоянният страх на модерния човек да не допусне да бъде измамен.
         Сервантес изразява това така възхитително. Първата част от неговия Дон Кихот има за своя главна тема омагьосването; омагьосването от привидността, която спи във всяко явление. Тук би трябвало да имаме предвид по-специално глава 46 и следващите след нея в тази първа част, където "рицарят с тъжното лице" се оставя да бъде омагьосан, загубва своя разсъдък и уверява всеки, че светът и той самият са жертви на магьосничество: "Санчо, сине мой - казва той - в този час ти ще разбереш, че е вярно това, за което много пъти ти говорих, а именно, че всяко нещо в този замък е направено чрез магьосничество". В тази работа единствен Санчо поддържа някаква яснота на ума и изглежда по-силен от своя господар /"...все пак лудостта на Санчо никога не достига дотам, че да не приеме като проста и очевидна истина, която не съдържа в себе си никаква лъжа и измама, да бъде подигран от съществата от плът и кръв, а не от фантомите на фантазиите и сънищата, в които неговият господар вярва и които утвърждава"/. " От всички тук само Санчо бе в присъствие на духа и в своята привична форма и макар да не беше далеч от споделянето на болестта на своя господар, не преставаше да разпознава на кого са всички тези преправени фигури". Тези "преправени фигури", в които Санчо се съмнява, са свещеникът, бръснарят, и цяла една компания, която е решила да върне обратно Дон Кихот в неговата родина, където може да бъде лекуван. За да направят това, те си въобразяват, че влизат в света на неговата лудост и искат да минат за духове, в които за рицаря, загубващ разсъдъка си, не е трудно да вярва. Така приключението на Дон Кихот е чувството за измамността на света като чувство за омагьосване на самия рицар. Ние трябва да разберем, че целият зъл гений на Декарт присъства на тези страници. Но отново трябва да подчертаем модерността на този пасаж, в който омагьосването функционира като затваряне в лабиринт от несигурност, без никаква ръководна нишка между лицата, които са само маски или привидности.
         В лоното на това затваряне в лабиринта на омагьосването Дон Кихот по свой начин преживява "Мисля, следователно съществувам", където намира сигурност: "Аз зная и поддържам за себе си, че съм омагьосан, и това ми е достатъчно за сигурността на моето съзнание: защото щях да страдам от подозрения, ако мислех, че не съм омагьосан и че съм забит в тази килия, мързелив и страхлив, лишавайки множеството бедстващи и нуждаещи се от защитата, която бих могъл да им дам, и които в същия този момент изпитват остра нужда от моята помощ и закрила."
         Може би няма глухота, която да позволи човек да се скрие от гласа на бедстващите и нуждаещите се - глас, който в този смисъл би бил самото разомагьосване. Това е глас, предизвикващ една друга секуларизация, която се осъществява чрез унижението на глада. Секуларизация на света чрез лишенията в глада, която означава съществуването на трансцендентността не като първопричина, а като човешка тленност. Следователно, трансцендентност, която не е онтологическа, или поне която нито произхожда, нито намира мярата си в онтологията. Онтологията редуцира видимите богове, но би ни поставила в положението на Дон Кихот и в неговия омагьосан свят като в лабиринт, ако я нямаше тази друга трансцендентност.
         Как да излезем извън кръга, който затваря Дон Кихот в сигурността му относно неговото омагьосване? Как да открием непространствената екстериорност? Само в движението, което отива към другия човек и което е от самото си начало отговорност. На едно много скромно равнище, в унижението на глада, ние можем да видим очертаването на една неонтологическа трансцендентност, която има началото си в човешката тленност. В този смисъл емпиричният свят на човешката животинска природа трябва да бъде разглеждан като осветяване на епоса на битието - осветяване, в което по посока на отвъдното е открит пробивът, пукнатината или изходът - отвъдното, където пребивава Богът, който е различен от видимите богове.
         Измервана ли е дълбочината на глада, където най-напред тъждествеността на "Аза" търси единствено да потвърди своята идентичност? Ние никога не сме достатъчно удивени от мълчаливия език на глада /"гладният стомах няма уши", казва поговорката/; гладът е глух за всяка убеждаваща го идеология, глух за всеки еквилибриум, който би бил винаги този на тоталността. Гладът сам по себе си е нуждата или лишеността par excellenc, която конституира материалността или великата откровеност на материята. /Логиката разглежда лишеността въз основа на глада, а не обратно/. Лишението, което пази човек да не намира утешение в представата за духовно подредения свят; гладът, който никаква музика не може да уталожи, секуларизира всяка романтична вечност. Това е лишение, чиято острота се заключава в отчаянието от самото това лишение. Това е отчаяна битка срещу все същата каменна повърхност, или това е главата, удряща се в стената, сякаш че апелира към опакото на нищото - апел без доводи или речи; нито намерение, нито тематизация, това отчаяние е без цел, подобно на отпътуване от света. Мълчалива молитва, искане във вид на просия, въпрос без даденост на това, за което се пита, въпрос, който дори не е поставяне на самия този въпрос, въпрос отвъд света, а не по посока на някакъв отвъден свят. Въпрос, поставен в осцилирането между краищата на алтернативата - осцилиране между смъртта и Бога. Това е въпрос, който не може да бъде сведен до формата на проблем, където се започва с някакво асерторично мнение; това е парадоксален въпрос, който се дебатира в дълбините на човешката заинтересованост, тъй като от всички апетити, в които нашият сonatus essendi се утвърждава, гладът е най-интересният. Въпрос, в който става дума не за получавенето, а за безкрайната молитва, и в този смисъл, въпрос по посока на непространственото отвъд и за отиване отвъд онтологията.
         Секуларизацията чрез глада е въпрос относно Бога и към Бога и така е едновременно нещо повече и нещо по-малко от опит или преживяване. Това е въпрос без думи, въпрос без отговор, подобно на загадъчно или двусмислено ехо на въпрос. Но трябва да кажем, обаче, че в този анализ не става дума да се субективизира трансцендентността, а да се удивим на субективността.
         Защото нека отбележим, че първият магистър на изкуствата в света - господин Търбух - не царува неразделно. Нека отбележим, че в conatus essendi гладът е учудващо чувствителен към глада на другия човек. Гладът на другия човек събужда хората от тяхната дрямка на задоволени хора и от тяхната самодостатъчност. Човек не може да се начуди на преминаването от спомена за своя собствен глад към страданието и съчувствието към глада на другия човек. Това е преминаване, в което е изказана отговорността, която не може да бъде прехвърлена другиму и в което става явно невъзможното укриване, когато индивидът - заситен - не разбира гладния и не спира да бяга от своята собствена отговорност, бягайки заедно с това от себе си. Индивидуализирането е тази невъзможност да се укриеш, дори когато се криеш от себе си; това е да си осъден да бъдеш самия себе си. Уникалността на "Аза" е следа от това невъзможно бягство и от тази отговорност, която не може да бъде прехвърлена другиму. За тази отговорност Дон Кихот посред своето собствено омагьосване все още си спомня. Във възможността да бъда Аз, животът поема своя дъх и получава жизнена сила, която движи нещата. Единият, слушайки Другия, бягството от Его-то на Единия към нуждите на Другия, тук е отговорът на въпроса и на мълчаливата молитва на глада.
         Така в глада, на едно много скромно равнище, се очертава Трансцендентността.

 

 

 

Преводът е направен по: Еmmanuel Levinas, Dieu, la mort et le temps, Paris: Editions Grasset & Fasquelle, 1993, p. 192-197.
Текстът е четен като лекция на Левинас на 13 февруари 1976 г. като част от редовен едногодишен курс лекции пред студенти в Сорбоната.

 

 

Електронна публикация на 23. юни 2006 г.
г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]