Христо Стоев

рецензии на филми

Литературен клуб | кино | страницата на автора

 

„Manderlay“ на Ларс фон Триер

 

Христо Стоев

 

 

      „Мандерлей“, последният филм на датския режисьор Ларс фон Триер, също се оказа шедьовър1, подобно на „Догвил“.
      Обаче вероятно заради това, че стилистиката и изразните средства са вече изпитани от режисьора и антиципирани от зрителя, филмът не хваща така за гърлото, както е с първата част от трилогията.

 

      Целият филм ми се струва организиран около един единствен къс литература: Притчата за великия инквизитор от „Братя Карамазови“ на Достоевски. Дали заради свободата си струва да отхвърлим изкушенията на сатаната, които единствени биха могли да осигурят регулиран, уравновесен и удобен социален живот и в този смисъл лично щастие. Разбира се, колкото удобен, също толкова и безсъзнателен - личността трябва да се разтвори безостатъчно във функцията на своята социална роля. В „Мандерлей“ социалната роля беше всмукала дори и психологическия характер на хората - тя изискваше от тях психологическия тип който те следваше да бъдат. Човекът вече се беше сраснал с функцията си - лицето (обликът) му би биха били вече разкъсани и не-цялостни, ако той някак-си успее да се откъсне и дистанцира от нея.

 

      В „Мандерлей“ повествователят (разказвачът) е изведен още по напред в сравнение с „Догвил“, той навлиза дори в интимния свят на сънищата, като същевременно лукаво се отдръпва, когато трябва да остави внушението на диалога. Получава се нещо като полифоничността на повествователя от романите на Достоевски. - Не можеш да го обвиниш в безразличие и в липса на собствено отношение, а същевременно не можеш да го заловиш и да го накараш да заяви позицията си.

 

      Наред с тази за бягството от свободата, филмът поставя и още много други теми, които се преплетени една в друга и често са само имплицитно вложени - за анонимността на секса, за жестокото безразличие на вота и споразумението, за психологическите хамелеони, за социума, който сам изисква и ражда своите демони.

 

      Финалът е дори по-разтърсващ от този в „Догвил“ - коварството на изкушенията (които, ти все пак си удовлетворил с уговорката „частично“ - докато станем способни на свобода) те връщат като в затворен цикъл в началото на филма.
      Разтърсващ е и самият контраст вече отвъд сюжета - на фона на цялата театралност и стилизация но повествованието, черно-белите документални снимки накрая те захвърлят в истинския живот, и ти си принуден да потърсиш и да откриеш всички онези сякаш чисто и просто интелектуално прозряни болки в самата субстанция на живота, обвинявайки живота докрай. Разбира се, това носи в себе си и катартично преживяване.

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Думата шедьовър идва от френското chef d'oeuvre, което буквално означава глава, връх на произведенията. Въздържането от използване на подобен израз не би означавало нищо друго освен зле разбрана постмодернистка свенливост и отказ от естетическа позиция. [горе]

Електронна публикация на 07. април 2006 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]