Христо Стоев

рецензии на филми

Литературен клуб | кино | страницата на автора

 

„Душата на човека“ на Вим Вендерс

 

Христо Стоев

 

 

      В последния си документален филм от 2005 „Душата на човека" Вим Вендерс отново се отдръпва в сянка и оставя музиката да води повествованието. В случая става дума за „блуса" и е добре да се подчертае - за автентичния негърски блус. (Защото под наименованието „блус" в нашите географски дължини често може да се разбере сантиментална поп-балада, под звуците на която двойка танцуващи могат да тестват и разширяват полето на своята интимност.) В автентичния блус няма нищо сладникаво и нищо преднамерено, той е плътен и суров, на моменти вял и флегматичен, раждал се е в отмората на синкавия вечерен здрач след непосилния трудов ден из памуковите плантации край делтата на Мисисипи. В центъра на вниманието във филма са трима чернокожи музиканти - Блайнд Уили Джонсън, Скип Джеймс и Джей Би Леноар, първите двама от които творят още от зората на зараждането на блуса, 30-те години на миналото столетие. Всеки от тях със своя лична сплав от музика и съдба. Вим Вендерс се е погрижил да компенсира липсата на документални снимки от онези времена инсценирайки епизоди от живота на музикантите, в естествения контраст на черно-белите кадри, с преднамерено подражаване на стилистиката на нямото кино. В случая обаче онемяват само образите qua образи - киното се оттегля назад, за да остави още един допълнителен пласт за музиката. Зрителното присъства не паралелно на звуковото, а само знаково; то се отдръпва деликатно, препращайки към онова, което не може да се види, а само да се чуе. И блусът се носи плавно, но неразточително, ненатрапчиво, но своенравно. Едно от хубавите решения във филма е, че след автентичните архивни, пропукани и приглушени аудио-записи на старите блусари, същите песни са представени изпълнени от множество съвременни музиканти, в доста широк стилов спектър. Интересното е, че тъкмо в напрежението породено от тази времева и стилова дистанция става осезаемо сърцето на блус-музиката. Филмът провокира усещането, че всеки от по-новите музиканти е уловил и доразвил само една страна на автентичния блус, само една негова особена перспектива или облик - един е оценил неговата синкава отдалеченост и меланхолия, друг е преобразил тази дистанцираност по отношение на наличното в бунтарски порив и нерв, един е фиксирал сърдечната аритмия на блуса, друг е изолирал неговата съзерцателност и търпение. Именно на фона на това многообразно външно разпластяване на блуса в съвременните му интерпретации, може да се усети как цялата тази многоликост и многопластовост присъства в неразчленено единство още в суровата и мътна звучност на автентичния блус. Звучност, която сякаш представлява изконната жизнената пра-материя на съвременната музика, от която се раждат и откъсват всички нейни обособени и различни форми и лица.

      Единственото неприятно нещо от целия филм - това е кухата патетика от началото и края, в която той е рамкиран - експонирането на факта, че въпросната музика плува в космоса със сондата „Вояджър", носейки посланието на човешката култура към евентуални чужди цивилизации (?!?). Емблема, към която аз навярно съм твърде чувствителен може би поради факта, че тя се превърна в клише изтъркано от употреба в нашата, българска културна ситуация. В противовес на подобни преекспозиции бих казал, че изкуството носи своята ценност в самото себе си и всеки опит тази ценност да се подчертае чрез неестетически средства заплашва да умъртви субстанцията на духа, замествайки я с пусти думи или образи. Изкуството съвсем не е просто размах и екстензия (така щото да се пропагандира някаква негова космичност), а също толкова интензия и дълбочина. А това важи с особена сила за непосредствеността и непретенциозността на автентичния блус.

 

Електронна публикация на 13. април 2006 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]