Тая рота успя най-после да стигне до предните къщи на Драва Чехи. Противникът отстъпваше. Но и сред самите наши войници се появи колебание. Ротният командир схвана тоя момент и усети, че и тая атака може да пропадне. Затова той подскочи напред и извика нечовешки, за да го чуят колкото се може повече войници:
          - Никой да не мърда!!!
          Затича приведен към първите линии на ротата. Шинелът се мотаеше в краката му, на гърба му подскачаше газовата маска, чантата и пистолетът, а пред гърдите се люлееше бинокълът.
          Срещу него изкъркори противников шмайзер и той зарови глава в калта. След миг пак подскочи и се хвърли зад една картечница, край кооято се търкаляше убитият мерач, а от останалата прислуга и помен нямаше: или убити, или пък са се мушнали до някоя стена.
          Сега ротният командир беше най-отпред. Дишаше тежко. Каската го задушаваше и той я смъкна. Все едно: ако е речено, и с каска ще те убият.
          Облиза с език около устните си, дето ручеше обилна солена пот, и с треперещи от умора и вълнение пръсти започна да оправя картечницата. Втъкна пълнителя и издърпа затвора.
          Противникът мълчеше. Поручикът се вгледа зорко напред. Според картата това е началото на главната улица, тя минава покрай черквата (ето я къде се вижда там на сто крачки) и опира на шосето, което иде от Драва Полконя, минава през Чехи и отива в Сапорца. Ето тоя кръстопът беше мястото, което му заповядаха да заеме с ротата си.
          Сега погледна назад, към самата рота. Двата взвода бяха правилно пръснати вляво и дясно от улицата с цел да сключат обръч към кръстопътя. Още по-назад стоеше в резерв третият взвод, готов да контраатакува, ако някоя посока бъде застрашена. Значи, всичко се намираше в добър ред. При това противникът се огъна. Значи? "Значи напред!" - реши поручикът.
          Да се даде команда гласно беше невъзможно, затова ротният просна ръцете си встрани, като се повдигна, доколкото можеше, на корем, и ги размаха напред. Знаеше, че всички гледат в него и с тая заповед ще установи връзка и ще приведе ротата в движение. Самият той се стрелна напред, ниско приведен, с картечницата н дясната ръка. Спотаи се зад една стена. След него пребягнаха първите редици - бойният дух се възстанови. Поручикът направи нова прибежка. Той разбираше, че се превръща само в обикновен боец, но примерът се налагаше и той го даваше, без да мисли, без да разсъждава за нищо.
          В това време от един двор се совна някакъв войник и се строполи на две крачкки от него. Това беше ротният фелдфебел.
          - Господин поручик, ида от резерва: видях ви и донесох две чанти с пълнители. Да бъдем двама!
          - Абе, Стойко, ние театър ли ще правим! Двама началници се събираме - заповядал ли съм да дойдеш! - разсърди се ротният.
          Още недоизрекъл, стана нещо светкавично. Мини с точни попадения се разсипаха върху местата, дето лежеше ротата, и дигнаха във въздуха цялата кал, тараби, керемиди и парчета тухли.
          Познаваха тоя точен минохвъргачен огън. Но още по.добре знаеха, че след него иде атака. Изтръпнаха.
          Поручикът пипна спусъка. Откъдето и да се появят, той е готов!
          Ето ги: знаеха, че така ще стане - из далечните къщи, из пресечките на улиците плъзнаха насам противникови бойци. Поручикът даде огън. Противниците продължиха да настъпват. Встрани нашите също откриха огън. Мините валяха - ужасяваха, разкъсваха. Поручикът с изцъклени очи, студен като мъртвец, стискаше спусъка и с ддясното рамо направляваше картечницата. Както се появиха, така и спряха мините. Но затова пък противниковата пехота се понесе в щурм.
          - Господин поручик, ротата отстъпва! - зави проточено като вълк фелдфебелът.
          - Да не отстъпват, няма заповед! - крещеше несвестен поручикът. Но само след миг разбра точното съдържание на думите, които изрече фелдфебелът, сепна се и погледна назад. Войниците не отстъпваха, те бяха разбити и бягаха.
          - Да се оттеглим и ние, ще ни отрежат! - викаше фелдфебелът.
          Но всичко се завъртя, като че ли цялото село подскочи и във вид на жарава се посипа върху двамата. Един откос куршуми шибна около тях, разрови земята и донесе остра миризма на барут.
          Стойко видя картечницата разчупена, а до нея преобърнат поручикът. Привлече се до него. Лявата ръка беше смазана и висеше. Устата - отворена - скимтеше и от нея течаха лиги.
          Първите редици на противника ги прегазиха и отминаха по петите на ротата. Двама души им обърнаха внимание, видяха пагони върху рамото на ранения поручик и се спуснаха. Завикаха нещо и насочиха пистолетите си към него. Но една втора вълна от противниците се зададе - това бе вероятно резервът - и ги повлякоха. Оставиха на мира ранения, но задърпаха Стойко, заплашиха го с картечните пистолети и го помъкнаха със себе си.
         Поручикът остана да лежи, да скимти и да блъска вляво и дясно главата си. Боят отшумя далеч назад.
         По едно време поручикът започна да се свестява. Повдигна се, видя ръката си и пак падна като сноп, с вик на умиращ:
         - Децата ми! Войниците!...
         Кръв се разливаше в калта, здравата дясна ръка дращеше конвулсивно по земята, а главата продължи да се шиба ту насам, ту натам.
         Отнякъде се показа цивилен човек. Огледа се, изчезна. След малко се появиха двама - той и още един. Носеха кофи и се отправиха към оная там дъсчена къща, която гореше в левия си ъгъл. По походката се разбираше, че тези двама непознати са стари хора. Преди половин месец околните села бяха евакуирани във вътрешността на страната и в тях останаха само по пет-шестима старци, да пазят покъщината на населението. Та тези двама старци бяха от пазачите.
         Старците не минаха далеч от падналия в калта поручик, затова не само че го чуха да охка, ами го и видяха. Дойдоха край него, казаха си нещо, па бързо отминаха и изсипаха кофите, в които имаше вода, върху горящата къща. Късите пламъци се изгубиха, остана да цвърти само жарава. Тогава те се върнаха при поручика. Оставиха кофите и го хванаха за краката и раменете. Тътраха го дълго време. Поручикът усещаше непоносима болка и от провисналата му глава се дочуваха стонове и хриптения. Дойдоха пред черквата и го внесоха. Край едната стена имаше натрупани тронове, а край другата - слама и  две продрани чердженца. Положиха ранения внимателно, подложиха някаква огъната дреха под главата му. Зидовете на черквата бяха сигурни.
          Поручикът отново започна да идва на себе си и видя старците.
          - Вода... - промърмори той и замляска с пресъхнали устни.
          Едното старче се досети и донесе кюп, пълен с вода. Намери по земята някакво стъкрено парче, гребна с него и го изсипа в устата на поручика. После взе кърпа, намокри я и му изтри челото и бузите. Другият се защура нанякъде и донесе чисто платно, разкъса го и едната част подложи под лявата ръка., а с другата превърза и стегна ръката под рамото.
          Те не приказваха. Все така мълчаливи бяха взеха котле, на което имаше завързана връв за спускане в бунар, и се измъкнаха от черквата. Българинът остана самичък. Дишаше тежко, с охкане, опита се да мисли, но главата му се въртеше и му се повръщаше.
          Изведнъж в ухото му достигна продължително стенание.
          И друг ли има? Огледа се. На няколко крачки в сламата лежеше друг човек.
          - Още ли ранени има? - опита се той да проговори, но гласът му не се познаваше.
          Едно бяло като хартия лицесе извърна нагоре и от него бавно се разтвориха две горящи очи. Разтвориха се нашироко и в тях се виждаше угасващият живот и тъпото животинско примирение.
          - Къде си ударен? - пак се опита да проговори поручикът. Чувстваше нужда да проговори, да размени дума с някого, да усети живот около себе си, защото самия него го обхващаше ужасът на смъртта, колкото повече разбираше станалото.
          Другият продължаваше да мълчи. Поручикът се сепна, впи очи и инстинктивно мръдна десницата си към пояса, ала падна по гръб. Стегнаха го болки от това движение и той изохка. Другият отговори със своето провлачено, подземно стенание, след което отново млъкна.
          Далеч се чу тътен. Боевете продължаваха.
          Поручикът се унесе в дрямка.
          Когато се събуди, полумракът в черквата беше по-рядък. Нов ден настъпваше. Чувстваше се още по-слаб и мислите му се губеха в някакви видения, които го примамваха с успокояващи цветове и чисти покривки.
          Но той не се пробуди толкова от ярката светлина, колкото от една свирепа стрелба. Дълго се питаше какво е всичко това и започна да се досеща. Та той е на война. Огледа се. Раненият противник лежеше в същото положение, лицето му все така приличаше на хартия и все така от време на време той простенваше. Ами я ги виж старците!? - Лежат на две различни страни, забили глави в каменния под и треперят като от тропическа треска. Чудеше се поручикът защо е всичко това. Чуди се дълго с полусъзнатата си мисъл и започна да разбира, че нервите на старците не можеха да издържат на ужасяващата стрелба.
          Настъпваха ли нашите? Вън се дочуваше непознат говор. Бяга ли противникът или настъпват нови ротни взводове? Не можеше да се ориентира за посоките. Някъде отдалеч се понесе ура - плътно, стръвно, страшно. Нашите... нашите идат... Значи, идат. Прекара дълго време в дрямка. И когато чу една-две високи команди на български език, напрегна мисълта си и прошепна на себе си: „Нашите!“
          Старците лежаха на пода все така полумъртви.
          Поручикът се надигна и забъбра несвързано:
          - Българи... българи...
          От напрежението се смъкна отново по гръб. Само дочу как отнякъде отговори подземен стон.
          Отвори очи и видя до себе си войници, които бързо приказваха. Взря се с мътни зеници и искаше да определи какви им бяха кепетата. Имаха ли кепета или нямаха? Какви бяха? Зелени или кафяви?...
          И изчезнаха всички. Но скоро нещо го бодна и остро го засърбя ръката. Отрезви се и видя срещу себе си очила.
          - Господин поручик, късмет сте имали!...
          - Какво? Кой е?...
          - Докторът на полка, я ме вижте по-добре!
          И го дръпна за носа. Поручикът отвори по-широко очи и съсредоточи в тях вниманието си, като че ли досега те бяха празни и той ги наля отведнъж с цвят.
          - Докторе, ще ме бъде ли?
          - Още как!...
          - Докторе, ето там е, до мене има един човек... вижте него!
          - Да, да! Ние го отнесохме, защото е по-зле - краката му са строшени.
          - Я, носачите, дигайте! - додаде след миг той.
          За най-голямо учудване на поручика той бе дигнат без болки, без да беше усетил кога са го поставили в носилка. Понесоха го.
          Силната светлина навън го ослепи. Той зажумя и въздъхна.