Йордан Вълчев

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ПРЕКО ЧАКОР

 

Йордан Вълчев

 

          Дубровник. Автобус "Кит". И си прилича на кит - грамаден. Освен това - последна дума на техниката и комфорта.
          Жена ми тича при шофьорите.
          - В автобуса пушат!
          Гледат я учудено:
          - Шта?
          - Много е задимено, пушат!
          - Пушете и вие, кой забраня, всичко е свободно!
          - Но те цапат седалките!
          - Шта?
          - Качват си краката по седалките, гасят цигарите върху прозорците!
          - Правете и вие, кой забраня!
          - Тогава отворете прозореца до моето място!
          - Не може.
          - Защо?
          - Някой е откраднал ключа за прозорците.
          Нейсе - настаняваме се между хипитата. Те са около стотина души. А другите сме следните: ние двамината от София, момъкът със светлосините панталони от Скопие и един хърватин - студент, висок и плещест, стърчи с една глава над всички.
          Тръгваме. До Скопие ни чакат 19 часа. През Черна гора, преко планината Чакор. Жена ми позна скалите, на които е сниман филмът "Вук от планината Проклетия". Но Проклетия е само бледа представа за целия страховит Чакор. Пътят е тясна начупена лентичка. Завоите остри и много стръмни, не ги ли вземеш с голяма скорост, макар винаги на сантиметър от пропастта, можеш да се запречиш насред пътя и тогава - ни напред, ни назад. Не съм срещал по-виртуозни шофоьори от двамата черногорци Драшко и Каньо. Автобусът лети, хвърчи, беснее по пътя. Шофьорите се сменят на всеки час - свободният веднага заспива като мъртъв.
          Към два часа през нощта фаровете осветяват една табелка - Луге, а малко след това блесват срещу друга табелка - Улотино. Колата спира.
          - Слизайте! Свърши се бензинът, ще чакаме срещата от Скопие! - вика Драшко и разтваря вратите, за да се проветри.
          Слизаме. Остър хлад, чист въздух. Пътят е сравнително широк - могат спокойно да се разминат две коли. Спрели сме пред една къщичка. Драшко тропа по вратата. Светва лампа. После още една. Вратата се отваря - това било кръчма. Стопанинът чорлав, брадясал, раздърпан. Ето притичва и кръчмарката - почти момиче, с плитчици и къса поличка, търка си очите и се прозява.
          В ъгъла четирима души спят върху лактите си около масата, на която са пили цяла вечер. Събуждат се от светлината и шума, смайват се от калната дрипава тълпа на хипитата, мигат, мляскат и накрая се порвикват:
          - Давай да разквасим устата, какво става тука!
          - Алъш-вериш - търка ръце кръчмарят, - браво, друже Драшко, държиш на думата, ето и за тебе.
          Драшко сяда при четиримата, притъкмява стол и за кръчмаря. Извръща се към пътниците:
          - Хайде, алъш-вериш, мъни, мъни, кафе!
          - Пет динара, пет динара - потърква пръстите на ръката си кръчмарят и после подвиква на жена си: - Бързо, котлона, голямата тенджера!
          Към кръчмаря се затичва мъничък, слабичък, голобрад англичанин, увисва на ръката му, дърпа го:
          - Нес кафе, нес! - и като тропа с крак, плачливо повтаря: - Нес, дубл, зер ис динарс!
          - Ох, леле, какво си ми пиленце! - въодушевява се кръчмарят, грабва под мишницата англичанина и го върти във въздуха.
          Момчето се разрита, а четиримата го пляскат по задника и се смеят презглава:
          - Госпойца, госпойца!
          Дотичва хубаво, румено, яко момиче и удря с все сила кръчмаря през едната ръка. Той изпуска "госпойцата", примигва срещу истинската госпожица и се кланя раболепно - не смее да се пошегува с нея. Тя дръпва приятеля си и му се кара, че иска нес кафе. Той се сърди, отива в ъгъла като обидено дете, забожда глава в стената. Трепери като от електрически ток, стене. Тя тръгва след него, стисва го с една ръка за врата, а с другата ръка започва да го гали по корема. Дръшко, кръчмарят и другите четирима се заливат от смях - вече са научили от цивилизацията как се глади слънчев възел, за да се предвари наркотичен припадък. Госпожицата търпеливо масажира корема на приятеля си и стиска врата му здраво.
          - Хайде, сърове, плийс, плийс, сядайте по масите, не стойте като чукнати, само пет динара, кафе, иде! - вика кръчмарят.
          Погледът му се спира върху снажния хърватин, помисля го за най-богат от англичаните и като разтваря ръцете си и се кланя, кани го на масата, където Драшко и другите вече надигат древни четвъртокички.
          - Плийс, сър, плийс!
          Хърватинът се отправя бавно към посочения стол, покланя се сдържано, издърпва стола малко назад, сяда и с грациозна небрежност слага крак върху крак.
          - Атина, Истанбул? - пита кръчмарят.
          - Йес, сър, Атина, Константинопол! - отговаря спокойно хърватинът.
          - Афионец, марихуана? - подмигват четиримата.
          - Ноу! - потръпва хърватинът.
          - Лъже - мърмори Драшко, - все са една стока!
          - Не изглежда на такъв - пошушва кръчмарят, подава окичка на студента и тихо пита: - Има мъни, много мъни?
          - Йес, сър, мъни, а ти мъни? - хърватинът посочва с пръст гърдите на кръчмаря.
          - Какво казва? - обръща се кръчмарят към Драшко.
          - Пита те дали и ти имаш пари.
          - О, йес, йес! - провиква се кръчмарят. - А, уиски, партида, искаш уиски, ракия не добро, уиски добро!
          - Какво искаш да му кажеш? - пита сега Драшко.
          Те и двамината си говорят на черногорски, ама не могат да се разберат, защото английските думи ги объркват.
          - Купих една каса уиски - пояснява кръчмарят, - я да я опитаме, ама тоя да плати!
          - Ти донеси шише, ще плати той, къде ще иде!
          Студентът великолепно разиграва шегата си, удивлявам се, че още не е прихнал в смях.
          Пристига шишето уиски. Но кръчмарят още не смее да го отвори. Започва безкрайното "ти мъни?" към студента, на което той непрекъснато отговаря пак с въпрос "ти мъни?", сочейки с пръст гърдите на кръчмаря. Кръчмарят се ядосва, че англичанинът не го разбира, а студентът, за да разнообрази ролята си, казва:
          - Шнапс де Монтенегро вери гуд, молто бене, шпик инглиш, молто бене!
          Бръква във вътрешния си джоб. На кръчмаря блесват очите. Хърватинът показва своя снимка пред паметника на крал Томислав в Загреб. Минава в решително настъпление и на чист хърватски език със запъване, казва:
          - Дедо мой - и се тупа по гърдите.
          - Отваряй бутилката, тоя е от голямо добрутро -  викват нетърпеливо четиримата, - и да не плати, все едно, не разбира човекът, ще спечелиш от кафетата.
          Кръчмарят не чака да го поканят втори път. Почват да се чукат с уискито, но хърватинът с уиски не се чука, само подига окичката към челото си, пие бавно, с наслада, но клати недоволен глава и мърмори:
          - Шнапс де Монтенегро вери гуд, вери гуд!
          - Нали ви казах, че е като другите - вика Драшко, - нищо не разбира!
          Започва дълъг спор - правилно ли е англичанин да не харесва уиски. Драшко е победен - чужденците винаги ще харесват нещо непознато за тях, макар да е по-лошо от тяхното.
          От вътрешната стая се чува гласът на кръчмарката:
          - Отваряй!
          Кръчмарът рипва, отваря вратата. Жена му се показва с голяма табла, кафетата димят. Разнася ги по масите. От ъгъла дотичва англичанчето, грабва една чаша и я гаврътва на един дъх. Посяга към втора чаша. Руменото момиче го гледа тъжно и отчаяно.
          В това време навън изгромолява мощна кола. Спира. В кръчмата влиза възрастен човек - строен, внушителен, облечен в моден спортен костюм. Оглежда кръчмата, сваля бавно ръкавиците си, пак оглежда и се отправя към най-прилично облечения човек - момъка от Скопие. Пита на английски:
          - Това ли е пътят за Македония?
          Момъкът става от масата и отговаря:
          - Да. И ние пътуваме нататък.
          - Значи, не съм сбъркал, благодаря ви!
          Дотичва кръчмарят, улавя възрастния господин за ръкава и почва, както си знае:
          - Плийс, сър, плийс, кафе, уиски!
          Господинът отдръпва ръката си, поглежда сърдито кръчмаря и той се смръзва на мястото си.
          - В коя точно посока сте? - пита момъкът от Скопие.
          Господинът изважда стара българска карта и показва:
          - Гари, селища Гари. Аз българин, говори български, роден Гари.
          - Но това е едно малко село до Битоля, зная го.
          - Да, до Битоля.
          Разговорът тръгва на български.
          Момъкът посочва жена ми и мене:
          - Те са точно до Битоля.
          Господинът се покланя:
          - Бихте ли приели моята кола, ще стигнем по-бързо.
          Ставаме. Докато плащам, жена ми се разбъбря с непознатия господин. Измъкваме се от кръчмата. Взимаме си куфарите. Драшко е забравил да завие Каньо и жена ми го завива с шубата му.
          Таунусът ревва, подмъква се бавно покрай разтворените уста на "кита" и се стрелва напред.

 

 

 

1965

 

Електронна публикация на 17. септември 2003 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]