Йордан Вълчев

проза

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ПРЕЗ РЕКАТА

 

Йордан Вълчев

 

          Получих заповед да се приготвя с целия взвод за разузнавателно нападение отвъд Драва.
          Лодките бяха три: с две от тях ще извършим нападението, а третата ще ни чака на нашия бряг - ако отсрещните нинадупчат и започнем да се давим, тази лодка ще ни се притиче на помощ.
          Най-после се запасах и самият аз: четири бомби около токата на каиша, отдясно на бомбите парабелум, отляво ракетен пистолет; пет червени ракети в лявото джобче на куртката, пет зелени ракети в дясното джобче; под гушата на верижката - компас; на третото копче - батерия със синя розетка; в ботуша - нож.
          В чифличето „Мариана“ ме посрещнаха ротният и дружинният командир, артилерийският офицер наблюдател, а също и командирите на всички минохвъргачни и тежкоатленти роти на полка. Уточнихме всички сигнали. Накрая си сверихме часовниците . . .
          Излязох. Повървях напосоки в тъмното, па се опрях зад една купчина слама и изпуших две-три цигари. Отидох при войниците. Едни дремеха, а други още предъвкваха от вощуната, която намерихме из кошерите на чифлика. Сбутах войниците и започнах - вече съвсем точно - да обяснявам какво се иска от нас.
          В двадесет и два часа и двадесет минути месечината се скри. Махнах с ръка на подофицера да води колоната и тръгнах последен. Дружинният командир причакваше на една пътека групите, уверяваше се, че всичко върви „цък“ и накрая ми стисна ръката. Бяхме големи приятели, ама сега няма как - пълна дисциплина, говорим си само на „вие“. Артилерийският офицер, и той приятел, дочака да отмине офицерската група и ме прегърна:
          - В случай на сигнал ще хвърля заради тебе и от самия неприкосновен запас барем сто снаряда - хич окото ти да не мига, дръж се!
          - Дадено - обещах да не „мигам“ и да се държа. Часът е два и тридесет. Хукнах презглава към първата лодка. Драва бучи подземно и се бие плътно в бреговете.
          - Внимавай - команда! Десант - вляво от редките тополи!
          Подофицерът приклекна, защото в тъмно се гледа от долу на горе, и отвърна:
          - Виждам.
          - Курс - косо - продължавах аз. - Намирам се във втората лодка, курс - диагонал, десант непосредствено след нас. Разбрано ли е, подофицер?
          И с него сме близки приятели, ама сега се изпъва и отговаря.
          - Тъй вярно, госин подпоручик!
          - Бутай!
          По окопа тичам към втората лодка. Задъхвам се.
          - Готово ли е?
          - Готово! - отговориха лодкарите,  обикрачили бордовете, поели веслата и очакващи кормчията да тласне лодката и да скочи в нея.
          Гребците забиват веслата леко, като че ли бъркат мармалад. Водата беше мътна и страшна. Ние тръпнехме смразени. Първата лодка наближи брега.
          - Отпусни!
          Кормчията отпусна.
          - Готови!
          Петнадесет картечни пистолета се насочиха през бордовете. Ако стане нещо с другарите ни, ще ги подкрепим с огън, докато се задържат на сушата.
          Тишина. Навел съм се през лодката и усещам как сърцето ми лудо бие. Доближаваме се до другите. Те вече са изпълзели и направили на тридесетина крачки кордон, за да охраняват нашето слизане. Брегът се рони и водата цамбурка. Дали не са ни усетили?
          Огледах се. Някъде вляво се намира бункерът, от който засега трябва да се пазим. Пред нас полето е голо, равно, тук-там се забелязват трапове или слогчета. Освен тополките, други горички не се виждат. Все пак траповете и слогчетата са удобни прикриване. Тръгнах напред, тръгнаха всички, един стане, друг легне, един стане, друг легне. Само аз вървях без да залягам, та да служа за ориентир. Срещнах един слог и там вече се установихме, поразместихме се всеки при бойния си другар и отдъхнахме. Оставихме подофицера при ядрото на взвода, а аз с двама души право напред, като изпратих други трима вляво. Скоро чух шум откъм дясната ми страна и тримата се хлъзнахме наляво, като се стараехме да не губим посоката. Така наближихме шосето и кажи-речи, хлътнахме в отсамния му шанец. Бре, бре, ама че движение: леки коли, камиони, мотоциклети сновяха тихо и безшумно, при загасени фарове.
          Отдясно, оттам, откъдето бяхме дочули шум, се зададе плътна маса хора. Не, няма измама! Ето ти пленници, колкото щеш, ама тичай да ги ловиш, де! Пак се изнизахме наляво, като се отдалечихме. Около шосето нямаше плячка за нас. Някой изпъшка наблизо се сринахме на земята като покосени. Инстинктивно развинтвахме бомбите. Единият от моите прошепна: "Отидохме", но другият го ритна в корема.
          - Сподин поручик, вие ли сте?
          Тю, бре, то било вторият наш патрул! Събрахме се и наклякахме един сруще друг.
          - Казвайте!
          - Тихо, пред бункера сме ...
          Обясниха ми колко крачки има до самия бункер и колко до взвода. Откъм шосето не идеше вече никакъв шум. Спокойно претърсихме наоколо полето и намерихме всички пътеки, които водеха към бункера. Решихме да пипнем някоя от немските патрулни двойки, ама никой не се мяркаше...
          Чакам. Тръгваме насам-натам, дебнем, слухтим, три пъти обиколих около бункера - нищо. Пак чакам на мястото, откъдето изпратих обратно патрула. Нищо и нищо. Най-после реших да атакуваме.
         - Измъкнете ножовете!
         Така-а, хайде сега напред! Тихо, внимателно... Ето, виждат се окопите около бункера, ето амбразурите, ето вратата - скок!...
         Ала вътре няма никой.
         Изведнъж ги усетихме вдясно от нас. Излезли да пушат на чист въздух. Тозчас се нахвърляме върху тях, както бяха налягали в един окоп.
         - Дръж ножа с две ръце! - извиках тихо, но отривисто.
         Мушкаме в тъмното кой както свари.
         Защитниците на бункера още не бяха се окопитили. Но ето, че изведнъж се развикаха. И аз изревах:
         - Помощ!
         Втората наша верига дойде веднага при нас в окопа.
         - Огън! - извиках отново.
         Едната ръка въртеше ножа, устата отвиваше капачката на бомбата, а другата ръка я държеше повече от определеното време и тогава я хвърляхме. Наведе ли се някой от противниците да я вдигне, тя избухваше в ръцете му. Полето светна като запалено, огласи се от писъци и рев. Видяхме се хубаво. Няма да забравя очите на всички: ококорени, и пръстите - протегнати напред, с лъскави нокти.
          Германците започнаха да бягат. Някои от нашите хукнаха след тях.
          - Тук! - викнах като бесен. - Грабвайте живите!
          Дигнаха едного, нарамиха го и аз отново извиках, този път по-тихо:
          - Назад, бързо назад!
          Тичахме като луди. Изпуснахме на земята пленника, пак го потътрахме.
          Наскачахме в лодките.
          - Тук ли са всички? - питам аз.
          - Тук, тук! - обади се подофицерът.
          Потеглихме и чак сега започнах да треперя от страх. Боли ме всичко, повръща ми се, главата ми се върти. Така е винаги в боя или след това, знаем го от опит.
          Погледнах часовника си - наближава полунощ. Тишина. Веслата само леко пляскат във водата. А защо ли не поканим артилерията да даде един залп по онези камиони? Те превозват в тъмнината цели полкове. Изпратих ракетите в посока на тях, а ние поехме обратно. И тутакси германците се обадиха, но биеха отвисоко. Изпратих ракетите и за другия сигнал. Пак сменихме курса - въртим се из реката, като че играем на криеница. Сега дънна изтежко земята. Охо, нашите! То не бяха снаряди, не бяха мини. Беше чудо! Комай целият неприкосновен запас отиде!
          Отново започна да ме тресе. Досетих се за пленника. Той лежеше в моята лодка. Беше проснат напряко на облия гумен борд. Кръв обливаше левия му крак. Наведох се да му оправя главата. Той като че ли ме е чакал и пророни:
          - Умирам...
          Потръпнах. Очите му светеха.
          Стигнахме брега и тъкмо слязохме, върху нас се изсипаха мини. Хукнахме кой накъде види. Креснах:
          - Всички да пазят пленника! Санитари, линейка!
          - Санитари, линейка! - викаше и подофицерът.
          Цялата позиция бе накрак.
          Въртеше ми се главата. По-добре да воюваш, отколкото да живееш между две сражения - тогава страдаш за всичко, що си видял.
          Тичах, тичах аз из окопите и виках объркано:
          - Телефон, телефон!
          Наоколо падат мини, падат снаряди, бръснат тежки картечници, кръстосват се разноцветни ракети. Как светеха очите на пленника - повече от ракетите! Къде по дяволите се бях запътил. Аха - телефон.
          - Телефон! - виках.
          - Тук, тук, господин подпоручик, откога ви викаме! - обадиха ми се от една дупка.
          Грабнах слушалката, завъртях ръчката:
          - Господин капитан, господин капитан!
          - Казвайте, Вие ли сте, подпоручик?
          - Господин капитан!
          - Но казвайте, кой е?
          - А, Вие ли сте, господин капитан? Аха, да. Аа, господин капитан, огън по цялото шосе отвъд Драва. Вдясно от кота 93 мерници по-къси с три хилядни! Огън, господин капитан, противникът се съсредото...
          Чак сега проумях, че германците са се готвили отсреща за десант. Ние сме ги били преварили. Добре че не го разбрах отвъд, нямаше да имам смелост за атака.
          - Жертви от наша страта има ли? - дърпа ме телехонистът.
          - Няма. Само трима ранени.
          Задушавам се в окопа. Къде е взводът? Тръгнах из траншеите напосоки. Една мина тресна на първата чупка и аз се подкосих. Изведнъж ми стана леко. Ето валят мините. Ето месечината изгрява в 22 часа и тридесет минути. Елия Магярорсаг! Ето Пища бачо пали от „Картела“ и си протяга ръцете да ме прегърне. А! Някой ме пипа остървено. Ограбват ме. Кой ме пипа, ей, знаете ли че аз съм Данчо Вълчето. Не знаят, понесоха ме. Ха! В носилка ме носят. О, значи съм ранен! Кога пък това стана! Но ми е по-добре, отпуснаха ми се нервите, спокоен съм. Искам да кажа нещо. Но защо не ми се отварят устата?

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 05. февруари 2001 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]