Йордан Вълчев

проза

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

РАЗРЕШАВАМ И ДОРИ ЗАПОВЯДВАМ!

 

Йордан Вълчев

 

          Трака пишеща машина. Върня по звука и в един окоп виждамм фелдфебела Пасков. Седнал с опружени крака, машината върху коленете, наоколо разхвърляни книжа, индиго, перфоратор. Изготвя заповед и срича на глас: „Подпоручику Вълчеву - да умре в деветнайсет нула нула днес, 12 март 1945...“
          В това време подсвири тежък снаряд и се хвърлих като риба в краката на Пасков. А той легна връз машината и я притисна с лакти. Снарядът тресна надалеч и цяла минута валяха буловани.
          Пасков взе дневника: „Появи се снаряд от 306 мм...“ След това се провикна:
          - Каракамбев, иди питай началника на щаба дали е познал снаряда; може би ще срещаме нова атака!
          - Загубих си иглата! - мърмори Каракамбев в другия окоп.
          - Тоя пък - нали е тапицер, цял ден се шие, заприличал е на канапе. Народ!
          И тъкмо да се надвеси отново към заповедта, Пасков ме позна и възкликна:
          - Я! Че ти жив ли си?! Да, да, имаш още 6 часа, карай, лесна работа!
          Надзърнах в ръкописния оригинал и прочетох: „да спре в 19:00...“
          - Сега пък ще спираш, а тъкмо ми провървя писането!
          Тръгнах из окопите. Каската ми плува над ръба. В един бункер - началникът на щаба, майор Нинко Илиев, мой братовчед. Върти пергел по картата, просната върху парче шперплат. Отминавам с ръка за почест, а майорът позовава тихо: „Подпоручик!“ Изревах:
          - Зап'вейте, 'син майор!
          Той ме изгледа, изгледа, изтърва пергела и дойде при мен.
          - Отечеството... още има сили... вярвайте, подпоручик!...
          И рязко се обърна. Усмихнах се - боевете причиняват някакви страдания на щаба. Продължих към блиндажа на полковника.
          Походен креват, върху него метнат шинел. Телефонната централа - вградена в ската на блиндажа. Двама войници на колене - телефонни шлемове, щепсели в ръцете. Походна маса с пет телефона, около тях купчина бомби, картечен пистолет, канче с недоизядена храна, сноп секретни карти, голяма лупа, спечени корички хляб.
          Полковник Дяковски седи пред масата с буза на лакът. Като ме видя, подскочи и погледна часовника. Озърна се. Почвам да се пълня с въздух, за да изкрещя рапорта, но той маха с ръка и прави кисели-кисели физиономии, сякаш казва тихо, тихо, знам те колко си старателен! Пак се озърна - телефонистите нещо му пречеха. Тръгна бързо към мене и само дето не ме бутна с цялото си тяло. Като се озовахме в окопа, беше вече много ядосан:
          - Момче! Дошло е време за умиране! Имаш ли много ергени в ротата?
          - Съвсем не, господин полковник, около 20 души.
          - Знай, че младите офицери хвърлят напред ергените, понеже са по-пламенни. Ти обаче ще хвърлиш женените - имат си поколение и могат да отминат. От ергените разрешавам и дори заповядвам да умреш само ти - няма как, предвидено е, това е! Ама първо ще свършиш работата: намираш чучката, водиш бой, залагаш три картечници, водиш боя. А утре... в най-боеготовен вид... каквото е останало от ротата.
          Поема дъх, блъска ме каруцарски по рамото и продължава:
          - Чучката! Едва се забелязва - три-четири педи над земята. От двете страни има окопи. Заложиш ли картечниците, ще биеш във фланг и първата, и втората линия на противника: противникът ще отстъпи и - хоп - цялата ни дивизия завива спокойно и почти без жертви. Ясно ли е?
          - Съвсем не, господин полковник!
          - Как така „Съвсем не!“? А, да - още сега изтегляш ротата и зад нас, по пергел, на изток, та право на чучката. По пътя прегрупираш ротата - изчислил съм две трети леш, това е! В квадрат 4-А по твоята карта намираш клонестото дърво, там има телефонен възел с трима войници - скачваш твоя кабел и продължаваш. Който е жив, да се обади в 19:00 ч. по телефона!
          - Моля разрешение - заповедта не е пълна!
          - Не съм те викал да ти заповядвам, а като по-стар човек да ти дам съвет за ергените. Хайде, тръгвай!
          Обърна гръб. И това ако е заповед! Море, баш си е заповед! Ето за какво началникът на щаба ми каза, че отечеството щяло да има още сили - да не съжалявам за себе си. Ей, то пък голяма работа - ще ме плашат с по-лесното! Да му мислят тия, дето ще останат, а пък не са учили класическа гимназия!
          Рипнах от окопа, хванах един изтърван кон, стигнах до пукотевицата на първата линия и успях да изтегля ротата в 13:45. Заповедта бе вече дошла по телефона, старшият взводен командир, и той на 19 години като мене, бе разпоредил всичко. Пошушна: „Разбирам защо все нас, тебе те пази господ!“
          - Стига дрънка! Прегрупирай в движение ротата - ергените в отделен взвод и втори ешелон!
          Възседнах моя си кон и тръгнахме с усилен марш.
          В 17,00 часа намерихме тримата войници и заповядах да се скачи ротният кабел. В 18 часа укрих обоза в едно долче и слязох от коня. Обърнах се случайно и видях, че по моя кобел върви някакъв войник. Тримата войници от телефонния възел имаха кални каски, а на тоя му лъщи каската. Дигнах бинокъла - да, нова каска и нови дрехи. Дезертьор не е. Значи някой щабен плъх. В 18,30 ч. установих санитарното място, а също място за подаване на бойни припаси. Ергенският взвод оставих за охрана и резерв. Почнахме да пълзим. Защо не ни обстрелват?! Видях тая важна чучка, ама и германци видях. Не, не бяха германци, някакви от помощните войски - с калпаци. Но те се изтеглят вляво и вдясно. Забелязали са ни от това неочаквано място и бягат. Или пък ми кроят капан - да ме заградят. Това е - две трети леш е предвиден и изчистен. Разставих на позиция единия от взводовете и сам начело на последния взвод достигнах чучката, заех окопите и курдисах три картечници.
          - Живи ли сте? - питам, защото сам не си вярвам.
          - Мокри сме, баре да не бяхме пълзели!
          18,55. На запад трещи, та се къса, ама не мога да позная кой отстъпва, кой настъпва. Дигам слушалката. Идеален ток, чува се като от съседната стая.
          - Моля командира на полка!
          - Няма го, на позицията е. Кажете на мене, кой сте вие?
          - Да се обади началникът на щаба!
          - И той е на позицията. Предайте на мен, кой сте вие?
          - А вие кой сте?
          - Поручик Порняков се обажда, предайте на мене!
          - О, Порняк, здравей! Ама чакай, чакай, тебе нали те убиха още на 6 март!
          - Как са ме убили, как са ме убили!
          - Ами те така - в ръкопашния бой те удариха два щика. И какво се пишеш поручик, заповедта за посмъртното повишение още не е излязла.
          - Не ме разсмивай, драги, нима са ме държали 4 години без повишение. Дай сведение за числеността, тука всичко се обърка, заради това дори аз съм на полковото командно място.
          - Порняков, не ти вярвам! Искам легитимация!
          - Помниш ли, че бях комендант в Солун? А помниш ли, че в Ниш бях първенец на курса?
          Затворих телехона и се разтреперах. Вече е тъмно. Голям страх ме обзе. И сълзи напират - мисля си за Порняков, велика душа беше! Но защо именно той се обажда. Да! Имаше особено произношение на „р“, сякаш е французин или германец. Брех, че хитро измислено!
          Изпратих единия телефонист назад - да тича по кабела и да го хлъзга в ръка. Дадох му картечния си пистолет и му напълних пазвата с бомби - жив-мъртъв, да оправи линията. Повече нищо не му казах, за да не го плаша: чуя ли стрелба, ще знам какво да правя. Пуснах патрули напред и встрани. Нищо - чисто поле. Войникът се бави. Часът е 20,30. Ако е жив, полковникът беснее - пропада ли акцията. Кой настъпва в оная трескавица - цялото небе на запад гори! Дигнах телефона.
          - Ало, поручик Порняков слуша!
          - Порняков, уведоми колегата Дяковски, че моят полк вече е заел новите си позиции!
          - В кои отсечки, чакайте да разтворя картата. Моля за извинение, не ви познах, господин полковник!
          Телефонът прекъсна. Ухото ми се разцепи от бръмчене. Преместих на другото ухо.
          - 22-29, 22-29.
          - Стояне, разбрах, освободи линията към възела и щаба. От възела да ме прислушват всеки пет минути!
          Но в щаба няма никой - изгинали са всичките, Порняков не е изтърпял гроба и е станал, аз съм сам. Стържа земя и си мажа лицето, кое е действителност. Обади се възелът. И всеки пет минути - пак и пак. Пратих за старшия взводен командир - да ме замести на чучката. Измъкнах парабелума, захапах през копчето една бомба и тръгнах на преден пост самичък.
          Видях три сенки, така летящи към чучката, сякаш я виждат в тъмното. Приклекнах, за да ги застрелям лесно. Дочувам името на Порняков. Олеле, ще полудея. Чувам по-ясно:
          - Но нали изчислихме! Дори при Порняков не бяха загинали всички! Отиде момчето, язък, язък, най-добрите синове на България!
          Полковникът!
          Сенките тичат и викат: „Юнаци, къде сте? Браво, не се спъваме в трупове! Жив ли е подпоручикът, казвайте, обаждайте се, вашата маневра спаси полка, напредваме без жертви!“
          Легнах по гръб и проснах ръцете встрани. Голямо небе. А звездите сякаш изхвърчат от очите ми - като искри. Ще имам най-малко 6 деца, да не ми се пада умиране, да не месъжаляват и да не ми се карат!

 

 

 

 

---

 

Бел. ред. Този вариант на разказа е публикуван за първи път във в. „Българска армия“ от 27 август 1976 г., тук се публикува по изданието „Боеве. Родихме се змейове“, Изд. „Слово“ - Велико Търново, 2002 г., ред. проф. дфн Иван Радев. В изданието на сборника „Боеве“ от 1991 г. разказът е под заглавие „Спокойно небе“. Под това заглавие е публикуван и в сп. „Слово“ - Сливен, кн. 2/1985 г.

 

Електронна публикация на 02. март 2004 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]