Йордан Вълчев

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

СЛАВНИ ДНИ

 

Йордан Вълчев

 

         Един ден татко рече на майка ми:
          - Стягай колицата! Заминаваме в Чичил на сбор!
          Майка измъкна колицата изпод стряхата. Това беше цял дюкян на четири колела. С покрив, с места за четири цилиндъра сладолед и с безброй чекмеджета: за бонбони, за вафли, за шоколади. Татко почна да залага дукати и сафорини и напълни колицата със стока. Чакаше да се стъмни. И като се мръкна, рече:
          - Готови ли сте?
          Майка заплака. Аз се държах за фистана й.
          - Какво, срам ли те е, че си жена на сладоледчия? - попита грубо баща ми.
          - Не ме е срам, но как ще изучим това дете нашето?
          - Да не си го раждала шест кила и двеста! Ако имахме повече, щяхме да го изучим с един масраф!
          И отиде на тавана. Донесе як, дълъг ремик. Завърза го за двете стърки на колицата, впрегна се и рече:
          - Да знаеш, аз не съм мъж като мъж - аз съм орел. Летя и рано-късно ще натрупам милионите! Ще купя на вуйчо Нинко английската воденица! Вярваш ли ми?
          - Вярвам ти! - рече майка.
          - Ха така, бутай сега!
          Впрегнатият орел се изпъна в ремика, майка ми буташе, а пък аз се пънех покрай нея и все се държах за фистана. Отивахме в Чичил на сбор! Вървяхме нощем, за да не се смеят хората на баща ми.
          От този сбор спечелихме много пари. Аз миех чашите от сладоледа и татко рече - участваш наравно в печалбите, ще ти купя нови патъчки. Добре, ама ако ми купят патъчки в сезона на сборовете, ще ги скъсам. И татко рече - ще купим после, защото сега няма хубав цинквайс, а пък за какво са ти патъчки без цинквайс.
          И като се върнахме от Чичил, тръгнахме за Големаново. Дотам има голямо надолнище и голямо нагорнище. В тъмното едва не изтървахме колицата в урвите, а въз нагорното се скъса ремика на татко, колицата почна да се връща назад и повлече мене и майка ми към другите урви. Татко се бе извърнал, беше уловил стърките с ръце и направляваше колицата към една круша-дивячка.
          - Спаси детето! - крещи той. - Лягай под колицата да намалим удара.
          Майка ме тласна колко сила имаше и се захлупи под колицата. Въпреки всичко - праас! Дармадан. Палка кибритени клечки баща ми, майка събира в престилката си бонбоните, отива на реката да ги мие. После отново ги наредихме в чекмеджетата. Вече се развиделяваше. А ремик няма. И ето че започнаха да минават пайтоните на богаташите. И голям смях падна, като гледаха окаяното положение на баща ми. Той размахваше пестници и с пяна на уста се заканваше:
          - С таксиметър ще се возя и ще ви дигам пушилката!
          Ето отдолу идат чичо и стрина с пайтон, отиват на сбора в Големаново и да видят баба. Татко много се зарадва и като спря конете, рече:
          - Бачо, дай единия кон, ей го къде е върхът!
          А чичо рече:
          - Аз имам дюкян за едра и дребна железария, как смееш да ме излагаш! Дай един сладолед, ето левчето, много съм хаирлия!
          Татко преглътна и отиде до единия цилиндър.
          Чичо се смееше:
          - Не става от тебе търговец, слагай малко. От това се печели!
          Чичо нямаше да купи сладолед за стрина и татко й подаде даром една още по-пълна чаша. А стрина въздъхна силно и като плясна с ръце, издума весело:
          - Брайно, брайно, жив да те оплаче човек! Майка се криеше зад колицата и като натискаше главата ми в скута си, за да не гледам, шъпнеше:
          - Достойни ще живеем, синко, достойни, чуеш ли ме!
          Достойни - това трябва да е сто и ние! Сигурно учените брояха до сто и голяма наука извличаха. И ние ще броим до сто! Чичо отмина и тогава татко пак размаха пестници:
          - С параход, с параход ще вървя по целия свят, да ви плюя на пайтоните! И флаг ще имам - зелено поле и сребърен лъв!
          Той сега от орел ставаше на лъв, но колицата не тръгваше. И ето че отдолу се зададе общинският пайтон и в него кметът Иван Дамянов.
          - Ваньо, никога не се вози в пайтон! - извика майка и стана, цялата настръхнала. - Това е поличба!
          Татко дигна ръка и пайтонът спря. Чичо Ваньо слезе, свали цилиндъра и без да сваля ръкавицата, поздрави се приятелски с баща ми. В това време от пайтона слезе още един човек - и той с цилиндър.
          - Господин министре - рече кметът, - позволете да ви представя един от най-упоритите българи на земята!
          Министърът трепна силно и с буйно движение свали цилиндъра, развя го с поклон, после свали ръкавицата и съвсем дружески раздруса ръката на баща ми.
          - Да бяхме помогнали с нещо! - рече министърът.
          - Аз, аз ще свърша тази работа, заслужава си човекът! - намеси се кочияшът и започна да впряга конете.
          Изкачиха колицата на баира.
          - И така, и така е впрегнато, я да се кача в пайтона и да покажа точно мястото, където ще продавам! - рече баща ми.
          - Разбира се! - отговори министърът. - Ние пък ще се разходим пеша и ще се разговорим с господата и с това весело дете!
          Баща ми се качи важно в пайтона и сложи крак връз крак.
          - Тюю! - рекъл той на кочияша. - Как нямаше още един пайтон, няма къде да си сложа капелата!
          Така довтасахме на сбора на свети Рангел Големански. И голяма тарапана стана, две капи пари натрупахме. Само чичо не идваше, държеше баба подръка и все я буташе настрани, да не се доближава към татко.
          Но след сбора татко намери баба и веднага рече:
          - Бачо пак ли взе сафорини от тебе?
          - Пак.
          - А за мене никога ли няма да има?
          - Какво да правя аз гордата, като имам трима сина - големият - голям, малкият - малък, кой ти е виновен, че си по средата?
          И му обърна гръб. А той я прокле. Но тя се удари с двете ръце по кълките, подскочи три пъти и плюна четири пъти в посоките на света - за да я не хване клетвата.
          Аз вече броях дните, които оставаха до покупката на патъчките, нека мине само Раковският сбор. Добре, ама татко не посмя да тръгне с колицата през баирите до Раковица, а за магаре не искаше да харчи пари. Тогава намери един турски фес. Минахме през Старопатица и там татко взе една от каруците на дядо Петко Филипов. Пристигнахме в Раковица с голям салтанат и татко прикара точно в средата на сбора. Разпрегна конете и ми даде да ги водя у Гуляшките - беше пирятел с тях. После майка раздига канатите и задънките, та се образува подиум. Баща ми скочи върху подиума и започна да прави фокуси. Много фокуси направи и много пари натрупа във феса.
          Но някой съобщил в Кула по телефона, че на Раковския сбор се развява противобългарска шапка - фес. В Кула настъпила паника. Всичките осмина полицаи се мятат на конете и хукват към Раковица. Цял взвод войска, начело с граничния капитан в пълно бойно снаряжение, литват в страшен галоп. Отпред тичал гончия и на малък прът развявал българското знаме, обърнато наопаки - червено, зелено, бяло - като при война и мобилизация. Срещне ли се такъв гончия, всичко бяга настрани и дава път. Цялата околия бе потресена и вдигната на бойна нога. По границата всички вехи се запалиха, с просто око виждахме как по оголените гранични ивици на Черноглав и на Бабин нос се изнасят на позиция всички постове. Телефоните бръмчат до Видин и подполковник Шамутков, като не разбрал точно работата, дигнал на крак целия гарнизон и същевременно питал в София ще му разрешат ли да действа по вариант "В", което значело - за бързо нанасяне на контраудар разрешава се на войниците да газят засети площи. Голям резил стана тая година в Раковица с този фес. Полицаите и войниците обградиха баща ми с насочени оръдия. Но баща ми не се предаваше. Направи един окус-фокус и прибра сабите на пристава и на капитана. И не даваше феса, заплаши цялата власт, че ей сега ще иде на телеграфа и ще бие телеграма до Царя - как така закачат бедните хора! Властта се видя в чудо с такъв инат човек.
          Приставът и капитанът удариха на молба - да си вземат шашките. После се дръпнаха настрани и започнаха да се съвещават. Решиха да откупят феса. Викнаха княза, после той викна тупанджията, тупанджията препаса барабана и тръгна да зове по всички стъгди на Раковица: всички, които милеят за майка България, да се съберат на сбора и да наддават за откупването на един противонароден кирлив фес. Стана тя каквато стана. Когато князът, препасан със знаме и с дървен чук в ръка, обяви - дванайсет хиляди лева - баща ми рече:
          - Стига! И аз съм патриот! Ето ви феса! Да живее България!
          И прибра парите.
          А после дойде късната есен и ние тръгнахме аргати - ронехме кукуруз, бухахме боб и слънчоглед, пренасяхме чували из мелниците, помагахме в маслобойната. Ношем заспивах под звъна на монетите, които баща ми неуморно броеше. Цинквайс все не идваше на пазара - така си и останах без нови обувчици.
          Един ден татко рече:
          - Светът е колело, не е шейна, ще се обърне и за мене на добре, но клетва поверявам - на всички трябва да правим добро, много препатихме, само доброто ще ни спаси.

 

Електронна публикация на 25. март 2003 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]