Йордан Вълчев

проза

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

СРЕЩА

 

Йордан Вълчев

 

          Шосето от Печ надолу е българска войска и коне, и каруци. И както и земята е кафеникава, струва ти се, че цялата Унгария се е облякла в българска военна униформа. И всичко тече нагоре към Печ, на север, обратно на мястото, където се разгоряха сраженията.
          Безкрайни колони от каруци, натоварени с фураж, с потрошени части от оръдия, танкове, камиони: камари, камари от смачкани пушки, карабини, автоматични пистолети, минохвъргачки.
          Автомобили фучат насам-натам и разнасят поща, заповеди, донесения. Коменданти на отделните колони препускат с коне, викат, крещят. Фурните на трета и на шестнадесета дивизия се закрепили в нивите - тук, там, по-нагоре, - приличат на катуни, димят, хлябове на порой се премятат от ръце на ръце, подхвърчат нанякъде - заприличва на бомбен бой от предни окопи. Изостанали войници на групи, на групи се въртят, разпитват, догонват частите си. Все нагоре, все нагоре - към Печ. Като че бягат панически. Като че там, над Драва, се е спуснала прокоба, чума - и всеки бяга назад.
          И дотолкова всичко се е юрнало, та никой не забелязва, че един-единствен човек - момък - крета и понакуцва на юг, към Драва. Пораздърпана шинелка, дигнал яката, мушнал ръцете в джобовете, сякаш това е прадесю.
          Стигна дола пред Харканските възвишения и започна да се катери към село Чорното. А от превала се ширва гледка вляво чак до Шиклош, вдясно чак до Харкан и по-нататък, до Дравасаболч и самата Драва, а още по-вдясно гората Жинкочи закрива Дравапалконя. Ведър въздух - вижда се като на длан.
          И да не си бил преди три седмици там, в бой след бой, и за първи път да виждаш той чаровен пейзаж, пак ще се заковеш и дълго, дълго ще въздъхваш.
          На половин километър от превала се събират на триъгълен възел шосетата откъм Шиклош и Харкан. И както са набъкани с войска и превозни средства, както приличат на два колосални разкрачени крака, извърнеш ли се към Печ - в продължението на тия крака, - струва ти се, че връз Унгария е полегнал един великан българин, един български войник - петите опират Драва, а главата - в Печ.
          Изведнъж от гъстата кафява колона изхвърчат осем зелени германци и с радостни викове се спускат към момъка. Обозните им пазачи така и не помръднаха - внезапното избухване на пленниците разнообразяваше бавния потрошен марш. Чак след миг забелязаха момъка, та дори и смачканите пагончета.
          Момъкът извади ръцете си от джобовете, поразтри ги и посегна за здрависване.
          - О, Алфред, гледай ти! Сервус!
          - Сервус, коменданте!
          И тръгна един разговор на немски - за още по-голяма изненада на обозните войници.
          - Коменданте, кажете искрено - в България ли отиваме? - пита Алфред.
          - Къде другаде, защо?
          - Много се радваме! Ото, Карл, Манфред - в България, чувате ли!
          Екна вик:
          - Стоой, отбий в шанеца! Почивка.
          - Разгеле, разгеле! - и обозните войници наобиколиха германците и офицерския кандидат.
          - Госсин'дат! Какво бе, как, отде се познавате?
          Приближава много възрастен поручик, посмачкан, сякаш изваден от Първата световна война.
          Момъкът се преобрази, със светкавично движение оправи яката, изпъна се и започна да рапортува. Германецът Алфред извика на своите:
          - Шилгерщанеден! (Мирно!)
          И осмината се изпънаха и заковаха в изслушване на рапорта и на тихия, с напълно цивилна усмивка поздрав на поручика:
          - Е, здравейте, господин кадидат!
          А малкият пак изревава:
          - Сърдечно благодаря, господин поручик!
          - Свалете, свалете ръката, драги, я нека и германците да слязат от токовете!
          Момъкът преведе и германците слязоха от токовете, заливайки се в смях.
          - Отде се познавате, кандидате? Нещо в битките може би, как?
          - Ами да! - Момъкът въздъхна. - Посягам за бомба, а те били свършили около токата на колана ми. Добре че дигнаха ръце.
          - И къде това?
          - Сапорца.
          - Нещо не ми говори! - вдигна рамене поручикът.
          Момъкът се усмихна и също повдигна рамене - какво да обясняваме сега. И попита:
          - Нещо да сте чули за 41-ви полк? В коя посока?
          - Чух случайно - Барч.
          - Алфред, къде е Барч?
          Алфред се извърна на юг и посочи с дясната ръка през върха на село Чорното.
          - Ами да вървя тогава... Но... чакайте! Господин поручик, казахте за токове, а я ги вижте!
          - Иване - обърна се поручикът към един войник, - веднага нови ботуши и шинели, ще откъснеш пагоните!
          И като помисли, поручикът каза:
          - Май че това са пленниците, не съм видял и не се е чуло за други. Ами че да са дошли направо, защо беше цялата тупурдия!
          Момъкът не хареса думата „тупурдия“, но сви устни, не каза нищо и повдигна рамене.
          Сбогуваха се каквото се сбогуваха и кандидатът зацепи през нивите надясно - много обичаше да избягва катетите и предпочиташе винаги хипотенузата.
          Изкачи гребена на възвишенията. И седна на един пън - отново да се наслади на чудния, далечния надолу към Драва пейзаж. А току под нозете му и на запад - лозя, лозя, колиби и тук-там дори двукатни къщя. И пъплят като мравунят селяни, селянки, ята от дечурлига - бежанците, спасените от Дравските села.
          А право към офицерчето летят трима конници. Най-отпред един с нов шинел на старши офицер, но без пагони, само с лакирана каишка през рамо.
          - Ей! - вика отдалече.
          - Ще подбиете коня, стягайте шенкела! Какво има?
          - Кой си ти? От коя дивизия?
          - От единайста, а вие?
          - Не ме ли познаваш?
          - Не.
          - И какво търсиш тука?
          - Идвам от болница, прибирам се в полка, в Барч.
          - Значи не си заблуден войник?
          - Не съм видял заблудени войници.
          - Трябва да има, политическите мисли са различни.
          - Защо трябва?!
          - Ами че аз съм Калчо Руев! Какво ти е това отзад?
          - Аз съм Йордан Вълчев, това там ми е пистолетът.
          - Какво рече, точно ли е името, нещо там при Сапорца?
          - Да, аз съм. А вие кой сте?
          Калчо Руев махна с ръка, кимна на двамата войници и отпраши.
          Кандидатът извади две кутии „Златна Арда“, повъртя ги и тръгна да дири ядене измежду унгарците по лозята.
          А кога една среща има да стане, тя си става!
          Отдолу върви млада и кръшна жена, с черна забрадка до очите и с два бинлъка в ръце - ходила за вода.
          Офицерчето протяга ръка с кутиите:
          - Кейрем сейпен кичит кенийр! (Моля за малко хляб!)
          Младата жена удря бинлъците в земята и плесва с ръце:
          - Барабаш! Те вог, Барабаш! (Ти ли си, Барабаш!)
          - О, Жужика! - рипва, подава ръка.
          Стискат си ръцете, тя говори, говори на унгарски, той нищо не разбира, после той - на български, с двете-трите думи, дето знае от нейния език. Как да е, работата е ясна - и Палконя е срината, заедно с черквата, опустошени са домовете.
          Хазайката! Милата женица!... Втора дружина навлиза, натъпква Палконя, бързо настаняване, олелия, команди, викове. И един артилерийски разезд отваря нейната порта, вижда купчината нацепени дърва и почва да обира. Едва по-късно ще се уясни чрез народния хумор на унгарците кой какво краде от великите войски - както едни задигат картини, други - часовници, трети - кокошки, а българите... стръкове лук от градините. Но сега става дума за нацепени дърва, за огрев на дом. Изумен, забравил за миг войниците си, които настанява по къщите, нашият герой отива при артилеристите и им свива сърмите. И когато те офейкват, показва се Жужика с детенце на ръце. Говори, говори, но той махва с ръка и тича да оправя работите си. А накрая го теглят двама унгарци, братя ли, какви ли на Жужика - и настаняват самия него.
          И ето ги - вървят по баира на Чорното към една малка къщица. Той носи единия бинлък, тя - другия. И отдалеко Жужика вика:
          - Мамо, мамо! Барабаш идва!
          И като влезе в къщичката и се разтабаши срещу печката, почнаха да идват всичките познати от Палконя. Те викат:
          - Елиен Булгария!
          Той вика:
          - Елиен Магярорсаг!
          Доста им - колкото да разберат: да живее тоя, да живее и оня.
          И тича веселият Янош, натиска главата на Барабаш през облегалото на стола, сякаш ще го коли, и почва да го сапунисва. После му теглят куртката, смъкват ризата, та в печката, носят белоснежна дъхава риза. Хайде сега около прочутия домашен салам. Хлапакът не пие вино, а от вино друго повече няма в Унгария. Удря една чаша, колкото да изпълни молбата на гостолюбците, и... сълзите се появяват: Ногъ Кольо (Големия Кольо) е убит; Киш Петер (Малкия Петър) е ранен тежко; Виг Тошо (Веселия Тошо Санитаря) е ударен с дум-дум в лакътя.
          - А селид за подпоручик Петър Цървенков. Слаба богу - жив, здрав, все така хладнокръвен, чудесен. Гледаш го - опънал лице като от икона, свитичък, мълчаливичък, а от командите прави мъдрост. О, народно офицерство, о, запасняци, резервисти - чиновници дребни в държавната машина, - вижте се на паметника във Видин, на паметника в Търговище, дори вие, богаташки и най-богаташки синове, увиснали на паметните плочи на 1-ви и на 6-ти полк в София - за всички вас всеки паметник е малък.
          Държи реч Барабаш, без да забележи, че са му тикнали и втора чаша „бича кръв“, надува бузи, разпява се на та-та-ра-та, надава сигнала „По караулните, ходом марш!“
          И сълзите текат. И марширува около масата.
          А унгарците - нищо не разбиращи, смеят се, превиват се. Жужика плаче. Защо? Защото и Барабаш рони сълзи.
          И кога е заспал на масата, не помни. И се събужда на високия миндер, под който са закотвени двете бурета.
          И долу до печката Жужика седи на ниско столче, с ръце на скута и навела глава, закрита от големия черен чембер. Чак сега забелязва, че около нея на черджица си играят Лоци и малката Жужика, а бабата шета, разтребва масата.
          Рипва и почва да се стяга. Жужика сочи часовника и подсказва, че скоро ще се стъмни. Но той няма право да се бави.
          И тя тръгва да го изпраща. Посочва му пряка пътека за Кемиш, оттам „бррр“ - автомобили има, до Барч са 80 километра, пише „80“ във въздуха.
          Разделят се. Поемам ръцете й, целува ги. Тя шепне:
          - Ищенем, ищенем! (Господи, Господи!)
          Това е. По караулите, ходом марш!

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 15. февруари 2004 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]