Шосето от Печ
надолу е българска войска и коне, и каруци. И както и земята е кафеникава,
струва ти се, че цялата Унгария се е облякла в българска военна униформа.
И всичко тече нагоре към Печ, на север, обратно на мястото, където се разгоряха
сраженията.
Безкрайни колони
от каруци, натоварени с фураж, с потрошени части от оръдия, танкове, камиони:
камари, камари от смачкани пушки, карабини, автоматични пистолети, минохвъргачки.
Автомобили фучат
насам-натам и разнасят поща, заповеди, донесения. Коменданти на отделните
колони препускат с коне, викат, крещят. Фурните на трета и на шестнадесета
дивизия се закрепили в нивите - тук, там, по-нагоре, - приличат на катуни,
димят, хлябове на порой се премятат от ръце на ръце, подхвърчат нанякъде
- заприличва на бомбен бой от предни окопи. Изостанали войници на групи,
на групи се въртят, разпитват, догонват частите си. Все нагоре, все нагоре
- към Печ. Като че бягат панически. Като че там, над Драва, се е спуснала
прокоба, чума - и всеки бяга назад.
И дотолкова
всичко се е юрнало, та никой не забелязва, че един-единствен човек - момък
- крета и понакуцва на юг, към Драва. Пораздърпана шинелка, дигнал яката,
мушнал ръцете в джобовете, сякаш това е прадесю.
Стигна дола
пред Харканските възвишения и започна да се катери към село Чорното. А
от превала се ширва гледка вляво чак до Шиклош, вдясно чак до Харкан и
по-нататък, до Дравасаболч и самата Драва, а още по-вдясно гората Жинкочи
закрива Дравапалконя. Ведър въздух - вижда се като на длан.
И да не си бил
преди три седмици там, в бой след бой, и за първи път да виждаш той чаровен
пейзаж, пак ще се заковеш и дълго, дълго ще въздъхваш.
На половин километър
от превала се събират на триъгълен възел шосетата откъм Шиклош и Харкан.
И както са набъкани с войска и превозни средства, както приличат на два
колосални разкрачени крака, извърнеш ли се към Печ - в продължението на
тия крака, - струва ти се, че връз Унгария е полегнал един великан българин,
един български войник - петите опират Драва, а главата - в Печ.
Изведнъж от
гъстата кафява колона изхвърчат осем зелени германци и с радостни викове
се спускат към момъка. Обозните им пазачи така и не помръднаха - внезапното
избухване на пленниците разнообразяваше бавния потрошен марш. Чак след
миг забелязаха момъка, та дори и смачканите пагончета.
Момъкът извади
ръцете си от джобовете, поразтри ги и посегна за здрависване.
- О, Алфред,
гледай ти! Сервус!
- Сервус, коменданте!
И тръгна един
разговор на немски - за още по-голяма изненада на обозните войници.
- Коменданте,
кажете искрено - в България ли отиваме? - пита Алфред.
- Къде другаде,
защо?
- Много се радваме!
Ото, Карл, Манфред - в България, чувате ли!
Екна вик:
- Стоой, отбий
в шанеца! Почивка.
- Разгеле, разгеле!
- и обозните войници наобиколиха германците и офицерския кандидат.
- Госсин'дат!
Какво бе, как, отде се познавате?
Приближава много
възрастен поручик, посмачкан, сякаш изваден от Първата световна война.
Момъкът се преобрази,
със светкавично движение оправи яката, изпъна се и започна да рапортува.
Германецът Алфред извика на своите:
- Шилгерщанеден!
(Мирно!)
И осмината се
изпънаха и заковаха в изслушване на рапорта и на тихия, с напълно цивилна
усмивка поздрав на поручика:
- Е, здравейте,
господин кадидат!
А малкият пак
изревава:
- Сърдечно благодаря,
господин поручик!
- Свалете, свалете
ръката, драги, я нека и германците да слязат от токовете!
Момъкът преведе
и германците слязоха от токовете, заливайки се в смях.
- Отде се познавате,
кандидате? Нещо в битките може би, как?
- Ами да! -
Момъкът въздъхна. - Посягам за бомба, а те били свършили около токата на
колана ми. Добре че дигнаха ръце.
- И къде това?
- Сапорца.
- Нещо не ми
говори! - вдигна рамене поручикът.
Момъкът се усмихна
и също повдигна рамене - какво да обясняваме сега. И попита:
- Нещо да сте
чули за 41-ви полк? В коя посока?
- Чух случайно
- Барч.
- Алфред, къде
е Барч?
Алфред се извърна
на юг и посочи с дясната ръка през върха на село Чорното.
- Ами да вървя
тогава... Но... чакайте! Господин поручик, казахте за токове, а я ги вижте!
- Иване - обърна
се поручикът към един войник, - веднага нови ботуши и шинели, ще откъснеш
пагоните!
И като помисли,
поручикът каза:
- Май че това
са пленниците, не съм видял и не се е чуло за други. Ами че да са дошли
направо, защо беше цялата тупурдия!
Момъкът не хареса
думата „тупурдия“, но сви устни, не каза нищо и повдигна рамене.
Сбогуваха се
каквото се сбогуваха и кандидатът зацепи през нивите надясно - много обичаше
да избягва катетите и предпочиташе винаги хипотенузата.
Изкачи гребена
на възвишенията. И седна на един пън - отново да се наслади на чудния,
далечния надолу към Драва пейзаж. А току под нозете му и на запад - лозя,
лозя, колиби и тук-там дори двукатни къщя. И пъплят като мравунят селяни,
селянки, ята от дечурлига - бежанците, спасените от Дравските села.
А право към
офицерчето летят трима конници. Най-отпред един с нов шинел на старши офицер,
но без пагони, само с лакирана каишка през рамо.
- Ей! - вика
отдалече.
- Ще подбиете
коня, стягайте шенкела! Какво има?
- Кой си ти?
От коя дивизия?
- От единайста,
а вие?
- Не ме ли познаваш?
- Не.
- И какво търсиш
тука?
- Идвам от болница,
прибирам се в полка, в Барч.
- Значи не си
заблуден войник?
- Не съм видял
заблудени войници.
- Трябва да
има, политическите мисли са различни.
- Защо трябва?!
- Ами че аз
съм Калчо Руев! Какво ти е това отзад?
- Аз съм Йордан
Вълчев, това там ми е пистолетът.
- Какво рече,
точно ли е името, нещо там при Сапорца?
- Да, аз съм.
А вие кой сте?
Калчо Руев махна
с ръка, кимна на двамата войници и отпраши.
Кандидатът извади
две кутии „Златна Арда“, повъртя ги и тръгна да дири ядене измежду унгарците
по лозята.
А кога една
среща има да стане, тя си става!
Отдолу върви
млада и кръшна жена, с черна забрадка до очите и с два бинлъка в ръце -
ходила за вода.
Офицерчето протяга
ръка с кутиите:
- Кейрем сейпен
кичит кенийр! (Моля за малко хляб!)
Младата жена
удря бинлъците в земята и плесва с ръце:
- Барабаш! Те
вог, Барабаш! (Ти ли си, Барабаш!)
- О, Жужика!
- рипва, подава ръка.
Стискат си ръцете,
тя говори, говори на унгарски, той нищо не разбира, после той - на български,
с двете-трите думи, дето знае от нейния език. Как да е, работата е ясна
- и Палконя е срината, заедно с черквата, опустошени са домовете.
Хазайката! Милата
женица!... Втора дружина навлиза, натъпква Палконя, бързо настаняване,
олелия, команди, викове. И един артилерийски разезд отваря нейната порта,
вижда купчината нацепени дърва и почва да обира. Едва по-късно ще се уясни
чрез народния хумор на унгарците кой какво краде от великите войски - както
едни задигат картини, други - часовници, трети - кокошки, а българите...
стръкове лук от градините. Но сега става дума за нацепени дърва, за огрев
на дом. Изумен, забравил за миг войниците си, които настанява по къщите,
нашият герой отива при артилеристите и им свива сърмите. И когато те офейкват,
показва се Жужика с детенце на ръце. Говори, говори, но той махва с ръка
и тича да оправя работите си. А накрая го теглят двама унгарци, братя ли,
какви ли на Жужика - и настаняват самия него.
И ето ги - вървят
по баира на Чорното към една малка къщица. Той носи единия бинлък, тя -
другия. И отдалеко Жужика вика:
- Мамо, мамо!
Барабаш идва!
И като влезе
в къщичката и се разтабаши срещу печката, почнаха да идват всичките познати
от Палконя. Те викат:
- Елиен Булгария!
Той вика:
- Елиен Магярорсаг!
Доста им - колкото
да разберат: да живее тоя, да живее и оня.
И тича веселият
Янош, натиска главата на Барабаш през облегалото на стола, сякаш ще го
коли, и почва да го сапунисва. После му теглят куртката, смъкват ризата,
та в печката, носят белоснежна дъхава риза. Хайде сега около прочутия домашен
салам. Хлапакът не пие вино, а от вино друго повече няма в Унгария. Удря
една чаша, колкото да изпълни молбата на гостолюбците, и... сълзите се
появяват: Ногъ Кольо (Големия Кольо) е убит; Киш Петер (Малкия Петър) е
ранен тежко; Виг Тошо (Веселия Тошо Санитаря) е ударен с дум-дум в лакътя.
- А селид за
подпоручик Петър Цървенков. Слаба богу - жив, здрав, все така хладнокръвен,
чудесен. Гледаш го - опънал лице като от икона, свитичък, мълчаливичък,
а от командите прави мъдрост. О, народно офицерство, о, запасняци, резервисти
- чиновници дребни в държавната машина, - вижте се на паметника във Видин,
на паметника в Търговище, дори вие, богаташки и най-богаташки синове, увиснали
на паметните плочи на 1-ви и на 6-ти полк в София - за всички вас всеки
паметник е малък.
Държи реч Барабаш,
без да забележи, че са му тикнали и втора чаша „бича кръв“, надува бузи,
разпява се на та-та-ра-та, надава сигнала „По караулните, ходом марш!“
И сълзите текат.
И марширува около масата.
А унгарците
- нищо не разбиращи, смеят се, превиват се. Жужика плаче. Защо? Защото
и Барабаш рони сълзи.
И кога е заспал
на масата, не помни. И се събужда на високия миндер, под който са закотвени
двете бурета.
И долу до печката
Жужика седи на ниско столче, с ръце на скута и навела глава, закрита от
големия черен чембер. Чак сега забелязва, че около нея на черджица си играят
Лоци и малката Жужика, а бабата шета, разтребва масата.
Рипва и почва
да се стяга. Жужика сочи часовника и подсказва, че скоро ще се стъмни.
Но той няма право да се бави.
И тя тръгва
да го изпраща. Посочва му пряка пътека за Кемиш, оттам „бррр“ - автомобили
има, до Барч са 80 километра, пише „80“ във въздуха.
Разделят се.
Поемам ръцете й, целува ги. Тя шепне:
- Ищенем, ищенем!
(Господи, Господи!)
Това е. По караулите,
ходом марш!
|