Йордан Вълчев

проза

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ВЕНЧАНАТА

 

Йордан Вълчев

 

          Тя почука. Натисна бравата - отворено. Влезе. Празно. Пусто. Мина тихо през вестибюла и хола. Ослуша се. Попива ножа в пазвата си. Спалня, втора спалня, трета спалня  - разхвърляно, разграбено, стопаните избити или избягали. Унизено благородническо жилище. А къде е победителят! Трапезария, кабинет, будоар, кухня. Никой. Разкрит ли е заговорът? Идват ли след нея, чакат ли я на някаква клопка? Спря, ослуша се, извади часовника от пояса си. Нима Жирондата е направила грешка?
          Остава банята. Нитисна и тази брава.
          Марат седи във ваната - една дъсчица - на дъсчицата листове и мастилница. Той пише - бързо, страстно, вдъхновено. Погледна я бегло. Помисли, че е може би помощница на икономката. Продължи да пише, ръката му тича по листа.
          - Кафе! - извика той и тя трепна, сърцето й се разбушува.
          - Какво кафе! - смотолеви.
          - Кафе! - повтори той властно.
          Тя пое дъх, стисна пестници:
          - Господине!
          - О, кажете, гражданко... аз си помислих... но няма значение, да - „утре на барикадите, на барикадите, напред, народе...“, да, на ваше разположение, гражданко, вие сигурно с някаква молба?
          - Господине, нима не ме познахте, ниме не усещате кой е влязъл?
          Той бе оставил перото, излегна се, отпусна ръце във водата.
          - Не ви познавам, извинете ме. Може би сте някоя от пациентките ми. За моята проклета кожна болест няма лек, ще лежа в тая вана, ала на вас може и да помогна, за каква болест ви трябва лекарство?
          - Вие сте лекарят Марат, нали? - попита тя по-свободно.
          - Да, именно, заповядайте, но ме чака работа, моля ви, по-бързо.
          - Господине, вие сте, значи, гражданинът Марат, нали?
          - Е, да, гражданинът Марат - въздъхна той, уворен и отегчен. „Ама че объркана посетителка, ясно е, че не дири лекарство, ще се застъпва за някого.“ И промърмори: - Работа ме чака, гражданко, историята чака моя нов манифест...
           - Господине - прекъсна го тя, хлопна зад себе си вратата и пристъпи твърдо към ваната, - историята няма да види този нов манифест, той е много стар и обикновен!
           - Какво има, носите някакво известие от Якобинския клуб? Или сведение за последните козни на Жирондата? Моля, казвайте бързо!
           - От Жирондата, господине! Знаете ли коя съм аз?
           - На ваше разположение, само по-бързо, ще включа нови пасажи в манифеста!
           - Ах, господине, вие ме отчайвате - аз съм Шарлота Корде!
           - Не познавам името ви.
           - Но аз съм дошла, за да ви убия! Аз съм новото, господине, а не вие!
           Той не трепна. Засмя се:
           - Хубава шега! Ако сте с ума си, нима не знаете, че мене нищо не може да ме убие, нищо не може - вече и никога!
           - Грешите, господине, аз ще ви убия!
           - Глупава камериерка на стария живот! Я, подай онова дърво, за да те изгоня!
           Тя властно го удари с пестник по рамото, приседна до дъсчицата и я блъсна с лакът. Листовете попадаха във водата. Червенина бликна върху лицето му, понечи да стане. Тя оещ веднъж го удари по рамото - с най-голямата си сила - и го закова в дъното на ваната. За пъви път изненадан и безсилен. Не, не е възможно, той винаги се е измъквал от прокурори и преследвачи.
           - Извикайте икономката, подайте ми дрехите, вън!
           - Тихо, господине, всичко е премерено, ние сме сами!
           Той се отпусна.
           - Е?
           - Най-после сте наш!
           - О, глупава Жирондо, избий всички ни, ние пак ще живеем! Ние, аз, Марат, принадлежим на революцията, на бъдещето!
           - Казах: тихо, господине, тихо! И така - ето го този гражданин Марат, няма грешка!
           - Да, Марат, тръбачът на революцията!
           - Господине, бъдете най-сетне и храбър, ще си прочетете ли поне молитвата?
           Измъкна ножа от пазвата си и го дигна.
           - Свалете ножа, вестинкът чака моя нов манифест!
           Замахна и заби ножа в гърдите му.
           И се изправи - обезумяла, с блеснали очи.
           - Той стана мой мъж, друг мъж не ще ме чака! Колко било просто... Марат, Марат! - изкрещя.
           И избяга.
           Почна да търчи около жилището. Беше забравила какво й казаха за след това. Дойдоха хора. Тълпи. Смут. Викове. Тя не чува, не разбира. Блъска се в навалицата. Мисли за оня интересен, тайнствен мъж, който, седнал във вана, болен, страдащ, неуморимо пише, пише. Пише, за какво пише - за кръв и смърт, за нов живот, раждан в кръвта и смъртта. Може ли да се говори за живот, а да се прави смърт? Жалко, защо не се бяха видели по-рано!
           И тръгнаха отново - при него. Беше забравила какво й казаха за след това.
           Стълбището. Вратата зейнала, хора, жандарми с революционни кокарди. Върви. Спалня, втора спалня, будоар, трапезария. Баня! Ваната! Той лежи в кръвясалата вода, изцъклен, озъбен, жалък. Той, Марат, нейният мъж.
           Някой плаче. Тя присяда на ваната, там, дето вече бе седяла. Защо е озъбен, защо е така безсилен? Защо се срещнаха толкова късно? Каза тихо, с плач:
           - Аз го убих, ножът в гърдите му е моят нож!
           И зарида.
           - Гражданко, утешете се, съвземете се, него никой не може да го убие!
           Тя рипна и дигна пестници разярена:
           - Вие, наивници и бездарници, казах ли, че аз го убих, аз, аз!
           Стъписаха се, объркаха се.
           - Но как, но как?!
           - Ето ме, граждани, вземете ме. Аз съм Шарлота Корде!
           Арестуваха я. Поведоха я към Трибунала. Той издаваше само един вид присъди - гилотината.
           Тя вървеше покорна. И мислеше за своя мъж.
           Какво щеше да излезе от това семейство?

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 26. октомври 2003 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]